Плен – Сезон 2 Епизод 165 (Ето какво ще видим)

В новото имение градината е потънала в дневна светлина. Хира и Орхун все още седят един срещу друг, телата им са неподвижни, сякаш мигът не бива да бъде нарушен. Тишината натежава, но именно Орхун е този, който я разчупва. Гласът му е нисък и премерен, носи нещо повече от признание.

– Казах, че ми липсваш, но това всъщност не описва напълно какво чувствам.

Хира повдига глава. Погледите им се срещат и за първи път от дълго време между тях няма нищо неизказано. Орхун продължава, сякаш разгръща мислите си на глас.

– Носталгията я свързват с миналото, но тя не е това. Тя е копнеж по дома. По мястото, към което принадлежиш, когато си далеч от него. Така се чувствах и аз. Не ми липсваше човек, липсваше ми домът ми. Липсваше ми ти.

Думите му трогват силно Хира, очите ѝ се пълнят със сълзи. Една сълза се откъсва и се плъзва по бузата ѝ. Орхун я забелязва веднага и с върховете на пръстите си внимателно изтрива следата от нея.

– Не исках да те разстройвам. – признава Орхун с нотка на разкаяние в гласа.

Хира поклаща леко глава, в гласа ѝ няма обида, а искреност.

– Не съм разстроена, видях себе си в думите ти и това ме трогна. Най-силно се ядосвах на теб, когато ми липсваше най-много. Дори когато ме нараняваше, знаех, че само с теб мога да се излекувам, но не можех да го кажа. Чувствах се бездомна, защото ти беше моят дом.

Орхун се приближава, привлечен от последните ѝ думи. Навежда се, устните му са съвсем близо до нейните, когато интимният момент между двамата е прекъснат от Шевкет.

– Извинете, господине, започваме с вечерята. Очакваме ви!

Орхун дори не го поглежда.

– Няма да дойдем, можеш да си вървиш!

Икономът се оттегля. Орхун отново се навежда към Хира и този път нищо не ги спира. Целувката им запечатва момента.

Вътре, в дневната на новото имение, Афифе седи напрегната, до нея са Перихан и Нева. Нервността ѝ се усеща във въздуха. Нева обяснява оживено на Перихан за участието си в дейността на тяхната асоциация във Великобритания, за мащабните събития и отличната организация, но с едното око следи реакциите на Афифе.

Перихан насърчава Нева да присъства на следващата среща на асоциацията им, убедена, че мнението ѝ ще бъде ценно за бъдещите им проекти. В този момент влиза Шевкет. Афифе го поглежда остро. Той разбира въпроса без думи.

– Г-н Орхун предаде, че няма да присъстват на вечерята.

Думите му действат като искра. Афифе се изнервя още повече, а на лицето на Нева се изписва неудоволствие.

Афифе избухва. Пита защо масата не е готова, какво се случва и какъв е този безпорядък. Ядът ѝ е насочен към Хира, макар и не с думи. Всички в стаята разбират това.

Шевкет бърза да я увери, че веднага ще сервират вечерята. Афифе остава напрегната, а Перихан и Нева си разменят погледи, в които се чете тревожно очакване.

В кухнята на имението кипи напрежение, което няма нищо общо с приготвянето на вечерята. Халисе и Гонча се движат из пространството забързано, но несигурно, сякаш всяка следваща стъпка може да доведе до нова бъркотия. Храната е готова, но не изглежда подредена.

– Опитваме се да съберем океан в чаша – въздъхва Халисе. – Забравих къде сложих чиниите, не помня какво направих със солницата.

Гонча спира за миг и я поглежда тревожно. Ръцете ѝ леко треперят.

– Ами ако г-жа Афифе не хареса храната? От това най-много ме е страх.

Халисе поклаща глава, докато продължава да търси из шкафовете.

– Никога не се знае, тя и без това е на ръба, само чака нещо, за да избухне.

В този момент в кухнята влиза Муса. Опитва се да внесе спокойствие, но напрежението вече е заразно.

– Как вървят нещата? – подхвърля той.

Гонча не крие паниката си.

– Не вървят добре, Муса. Виж, дори не съм пуснала фурната.

Муса веднага се приближава до нея, навежда се към шкафа под плота и хвърля бърз поглед.

– Нека видя, май това изобщо не е включено.

Той отваря вратата на шкафа и включва щепсела. След това се изправя и я поглежда въпросително.

– Виж, работи ли? Пробвай.

Гонча завърта копчето и фурната светва

– Да… работи, добре че дойде, сега ще подготвя това и веднага ще го сложа вътре. Можеш ли да ми отвориш?

Докато те се занимават с фурната, Халисе най-после намира чиниите и ги нарежда на плота. В гласа ѝ се появява решителност, макар умората да личи.

– Ще е трудно, но ще свикнем. Г-н Орхун направи нещо хубаво. От нас зависи да се нагодим, а и нали казват, че когато смениш мястото, идва и новите възможности.

Точно тогава в кухнята влиза Шевкет. Явно напрежението, което е обхванало Афифе се е предало и на него. Погледът му е остър, тонът – нетърпелив.

– Халисе! Защо още нищо не е готово?

Тя се обръща към него, без да спира да работи.

– Правим всичко по силите си.

Шевкет не е доволен.

– Правете повече. Госпожата пита за масата, а вие си говорите тук.

Погледът му се премества към Муса.

– Ти се връщай към работата си. Градината трябва да се изчисти. Хайде!

Муса не отговаря. Излиза бързо от кухнята. Вратата се затваря след него, а въздухът вътре става още по-тежък. Халисе и Гонча остават мълчаливи, съсредоточени в работата си, но напрежението вече е осезаемо – като предстояща буря, която няма как да бъде избегната.

В градината на новото имение Орхун и Хира все още седят на същото място. В ръцете си държат чаши с нещо горещо, от което се издига пара. Топлината достига до дланите им, но не успява напълно да разсее напрежението, което тихо се настанява между тях.

– Добре направи Муса, че ги донесе. Сгряхме се – отбелязва Орхун.

Хира кимва леко, но погледът ѝ остава замислен. Очите ѝ се задържат някъде встрани, далеч от него. В ума ѝ се върти нещо, което не ѝ дава покой.

– Не си ли гладен?

Орхун се усмихва. В усмивката му няма съмнение, той още не е уловил тревогата ѝ.

– Не. Но май ти си гладна.

Хира веднага поклаща глава.

– Не. Но ако искаш, можеш да отидеш да ядеш.

В този момент Орхун разбира. Погледът му се променя, става по-сериозен.

– Знаех си, че нещо ти тежи, значи за това мислиш.

Хира въздъхва тихо, сякаш се е надявала да не стигат до този разговор.

– Г-жа Афифе сигурно вече е ядосана, не бива да правим това. Трябва да те види на масата. Знам, че ще ми кажеш да мисля за себе си, но не става така.

Орхун оставя чашата си настрани и посяга към ръката ѝ. Пръстите му я обгръщат уверено.

– Няма да седна на онази маса без теб!

Хира преглъща трудно, гласът ѝ леко трепва.

– Аз… наистина… можеш да отидеш да ядеш.

Орхун замълчава за миг, а след секунди се изправя рязко и почти без усилие повдига и Хира дос себе си.

– Хайде, тръгваме!

Хира бърза да го спре, хваща го леко за ръката.

– Но, моля те, не искам да сядам на онази маса, и освен това не съм гладна.

Орхун я поглежда с онзи спокоен, решителен поглед, който не оставя място за спор.

– Аз все още съм гладен!

Той я повежда към къщата. Хира върви до него, но в движенията ѝ има паника, сякаш не знае какво точно я очаква зад вратата, към която се приближават. Напрежението отново се сгъстява, този път не между тях, а около предстоящия сблъсък.

Кухнята на имението е пълна с движение и напрежение, когато вратата се отваря и Орхун влиза, държейки Хира за ръка. Присъствието им променя обстановката в помещението още в първия миг.

– Гладни сме! – съобщава Орхун.

Халисе се сепва, но веднага се съвзема. По навик започва да обяснява, че масата вече е подготвена, че Афифе и останалите са на път да седнат, че обслужването… но Орхун не ѝ позволява да довърши.

– Ще ядем тук!

Халисе го поглежда с изненада, после с разбиране. Лицето ѝ се разведрява.

– А… добре, тогава веднага ще приготвим всичко.

Гонча се намесва припряно, готова да помогне.

– Ще махна чиниите.

Муса също не иска да стои настрана.

– А аз какво да правя, Халисе? Дай и на мен някаква задача.

Орхун вдига ръка, спира всички с един жест.

– Ние ще го приготвим сами. Не се изморявайте.

Хира го поглежда объркано, сякаш не е сигурна дали е чула правилно. За разлика от нея, Халисе, Муса и Гонча се усмихват. В погледите им има радост – не само заради решението, а заради това, че двамата са заедно.

– Разбрах, г-н Орхун – казва Халисе с мек тон. – Гонча, Муса, отидете в трапезарията , може да им потрябвате, аз ще се оттегля в стаята си.

Тримата им се усмихват още веднъж и напускат кухнята. Вратата се затваря и пространството остава само за Орхун и Хира.

Орхун се обръща към нея. Гласът му е спокоен, но категоричен.

– Няма да седна на маса, на която ти не си, и няма да те оставя на място, където не се чувстваш добре.

Хира го поглежда с благодарност.

– Аз ще подредя масата – добавя тя.

Орхун поклаща глава, с лека усмивка.

– Първо трябва да сготвим.

Хира е видимо изненадана.

– Двамата?

Орхун кимва, сякаш това е най-естественото нещо.

– Ще направим шъбс пасте. Много ми се яде.

Хира се оживява.

– Имаш предвид пиле по черкезки?

Когато Орхун отново кимва, тя го поглежда с доволна усмивка.

– Днес ти си помощник, а аз съм главният готвач. Става ли?

Хира се усмихва широко.

– С удоволствие… но не сме много на ти с кухнята. Може да ми отнеме време да намеря някои неща. Ще имаш търпение, нали?
– Вярвам, че заедно ще се справим.

Те се усмихват един на друг и си стискат ръцете, сякаш сключват малък, но важен договор. Орхун сваля сакото си и навива ръкавите на ризата. Хира отваря шкафовете и започва да търси тенджери. Орхун запалва котлона и започва да пече патладжан.

С кратки преходи времето напредва. Движенията им се напасват. Понякога се засмиват, понякога се блъскат леко един в друг, без да спират работата. В кухнята вече няма напрежение, има ритъм, има близост, има усещането, че това място, макар и временно, се превръща в дом.

Над Истанбул бавно се спуска нощта. Светлините на града проблясват една по една, улиците се изпълват с движение, а денят окончателно отстъпва място на тъмнината.

Хира току-що влиза в хотелската си стая. Сваля палтото си и го оставя настрани, когато телефонът ѝ звъни. На екрана се появява името на Орхун. Тя вдига веднага, в гласа ѝ има леко притеснение.

– Ало? Случило ли се е нещо?

Отсреща се чува гласът му, спокоен и уверен.

– Да! Случи се! Липсваш ми!

Хира се усмихва широко, без да може да го скрие.

– Току-що те оставих пред хотела.
– Не ме интересува. Това е напълно достатъчно, за да ми липсваш. И се сетих за нещо – забравихме десерта. Не мислиш ли, че щеше да си подхожда след черкезкото пиле?
– Ще го изядем по-късно.
– По-късно кога?
– По-късно. Когато пожелаем.

Гласът му става още по-сериозен, но и по-топъл.

– Не искам да отлагам нищо, което ще направя с теб.

В този момент на вратата се чува почукване. Хира се сепва леко.

– Почакай, някой е на вратата.

Тя тръгва натам, без да маха телефона от ухото си, и отваря. Хотелски служител бута малка количка с подредени върху нея две панички с десерт.

– Добър вечер, госпожице, донесох поръчката ви.

Хира го поглежда изненадано.

– Аз не съм поръчвала нищо…

Докато служителят влиза с количката, тя спира, а по лицето ѝ бавно се появява усмивка. Всичко ѝ става ясно.

– Но знам кой го е направил.

– Приятен апетит! – пожелава служителят.

Тя му благодари с кимване. Вратата се затваря, а Хира отново насочва вниманието си към телефона. Гласът ѝ звучи радостно.

– Ти ги изпрати, нали?
– Настоявам за десерта.

Хира поглежда към количката.

– Но тук има два.

Точно тогава зад нея се чува глас, този път не от телефона. Орхун стои на прага, с телефон в ръка. Хира още не го е видяла.

– Казах ти, че не искам да отлагам нищо, което ще направя с теб.

Хира застива за миг, разбира, че гласа му не идва от телефона, обръща се рязко към вратата и го вижда. Очите ѝ светват.

– Приемаш ли гости?

Тя се усмихва, без да може да скрие радостта си. Орхун я гледа с онзи спокоен, дълбок поглед, в който има нежност и решителност едновременно. Нощта тепърва започва, а Хира и Орхун няма за къде да бързат.

Орхун и Хира седят един до друг, достатъчно близо, за да усещат присъствието си. Между тях има спокойствие, но и нещо крехко, което лесно може да се разруши. Орхун поглежда към нея.

– Няма ли да ги отговориш? – посочва той към купичките, които стоят пред тях.

Хира внимателно отваря капака на купичката пред себе си. Под него се показва крем брюле. После прави същото и с втората. Усмивката ѝ бавно се настанява на лицето ѝ.

– Десертът на най-хубавите ни моменти – казва тя и го поглежда. – Благодаря ти.

Орхун я поглежда сериозно..

– Аз трябва да ти благодаря. Ако не беше отворила сърцето си, нямаше да мога отново да ям крем брюле. Докато те нямаше, дори не го опитвах. Не ми минаваше през ума.

Хира го слуша внимателно, после посяга към лъжичката.

– Тогава да хапнем!

Двамата започват бавно, сякаш искат да се насладят на вкуса, а също така и на мига.

– Знаеш ли защо е толкова вкусно? – пита Хира след малко.

Орхун се усмихва леко.

– Ти вече го каза. Защото е десертът на най-хубавите ни моменти.

Хира потвърждава с усмивка, но погледът ѝ се отдалечава.

– Дори не е нужно да го ям. Само като се сетя, си спомням първия път. Виждам звездите, сякаш чувам собствения си смях.

Споменът я връща назад за миг. Кратка картина, наситена със светлина и усещане.

– Крем брюле.
– Не знам дали вкусът е същият – чува се гласът на Орхун в онзи момент – но си помислих, че може да ти хареса, докато гледаш звездите.
– Вкусът е невероятен.

Настоящето се връща бавно. Орхун вече не се усмихва, в погледа му има тъга.

– Може би трябва да го прекръстим на щастливия десерт – казва Хира, опитвайки се да върне спокойствието между двамата.

Орхун не отговаря веднага.

– Иска ми се да ти напомнях само хубавите спомени.

Думите му остават между тях. Хира ги поглежда внимателно.

– Не можем да се върнем назад и да изтрием миналото. Можем да се преструваме, че не е било, но това няма да е истинско. Ще свикнем да живеем с всичко, което ни е направило такива, каквито сме. С хубавото и с лошото.

Орхун я гледа дълго.

– Понякога виждам болката от всичко случило се дълбоко в очите ти, и това ме убива.

Хира поема дъх и леко поклаща глава.

– Моля те, да не говорим за това. Нека ядем десерт и да си говорим за нещо по-приятно. Става ли?

Тя загребва от своя крем брюле и подава лъжичката към него. Орхун разбира жеста. Приема го без думи и опитва от подаденото. Темата остава затворена, а между тях отново се настанява онази крехка, но искрена близост.

В стаята си, в новото имение Афифе седи напрегната. Погледът ѝ е фиксиран в празното пространство пред нея. Тишината е нарушена от почукване на вратата.

– Влез.

Шевкет се появява с чаша билков чай. Движенията му са внимателни, почти предпазливи. Кимва с уважение, докато оставя чашата настрани.

– Донесох ви билковия чай, госпожо. Г-н Орхун още не се е прибрал, помислих, че трябва да знаете.

Афифе реагира рязко. Гласът ѝ се повишава, пропит с раздразнение.

– Знам!

Шевкет усеща напрежението и инстинктивно се свива. Афифе не му дава време да се отдръпне.

– Казах ти да събереш информация за мъжа, с когото е Нуршах, още ли не си открил нищо?

Шевкет преглъща и се опитва да запази спокойствие.

– Госпожо… поради определени обстоятелства не успях да направя необходимото проучване. Моля да приемете извиненията ми, но възможно най-скоро…

Афифе рязко се изправя. Ядът ѝ избухва без задръжки.

– Определени обстоятелства не ме интересуват. Винаги първо ще изпълняваш това, което ти казвам, искам информацията незабавно.
– Да, госпожо!
– Сега ме остави сама!

Шевкет се покланя леко и напуска кабинета. Вратата се затваря. Афифе започва да крачи нервно. Дишането ѝ е учестено, мислите ѝ са хаотични.

– Отровният бръшлян… пак се увива около сина ми.

Гневът ѝ не намира изход. Нощта около нея сякаш се сгъстява още повече.

В хотелската стая Хира и Орхун вече са оставили празните панички от десерта.

– Искам да наваксам дните, в които бяхме разделени. Мислиш ли, че ще успеем? – пита Орхун.

Хира се усмихва леко. В гласа ѝ има увереност.

– Живяхме една година далеч един от друг, дори това наваксахме. Мисля, че няколко седмици няма да са ни проблем.

Орхун се отпуска. Отговорът ѝ му действа като успокоение.

– Разкажи ми за дните във Франция. Никога не сме говорили за това. Какво прави, къде ходи?

Хира се замисля. Гласът ѝ става по-тих.

– Всъщност… не излизах от дома, освен ако не се налагаше. Това са места, за които мечтаехме да посетим заедно. Не исках да ги виждам сама.

В думите ѝ има болка, която не крие. Спомените се връщат.

– Един ден госпожата ме изпрати при шивача. Не знам как се случи, но докато търсех адреса, се озовах на моста Мирабо…

Хира спира. Гърлото ѝ се свива, не успява да продължи.

– Как беше?
– Не мога да си спомня моста ясно, всичко беше размазано, дори не виждах.

Орхун се досеща, в гласа му има горчивина.

– Защото плачеше?!

Хира потвърждава с поглед.

– Питаше се защо си там сама.

Тя отново кимва.

– Колкото и да искаме, не можем да избягаме от миналото. То се появява на места, на които най-малко го очакваме.

Орхун посяга към ръката ѝ и я хваща силно.

– Знам, че аз съм причината за всичко това. Яд ме е… много ме е яд на самия мен.

Той повдига ръката ѝ и я целува с решителност, сякаш дава обещание – не на думи, а с действие.

Кадърът се задържа върху тях. Миналото е между тях, но и волята да продължат – също.

В селската къщата на Фериха Нуршах и Кенан прекарват деня заедно в непринудени разговори и дребни битови моменти. Неловките признания на Нуршах за готвенето и миенето на чинии прерастват в игриво закачане, което постепенно се превръща в близост. Пяната от верото, смехът и неочакваната „война“ в кухнята разкриват естествената им хармония и зараждащото се доверие помежду им.

Завръщането на Фериха от погребение внася по-сериозен тон. Разговорът за дългия брак на възрастна двойка от селото подчертава ценността на споделения живот и любовта, устояла на времето. Фериха с топлота благославя Нуршах и Кенан, усещайки как домът ѝ отново оживява чрез тях.

–Много е хубаво човек да прекара живота си с любим човек! Оценете го! – казва Фериха.

По-късно Нуршах признава на Фериха, че е намерила в сандъка тетрадката с рецепти, а също така и стари писма и разбира, че зад старите писма, пазени в сандъка, се крие дълбока, незараснала рана. Фериха избягва темата, но болката ѝ е очевидна, тя е жена, която никога не е спряла да си спомня изгубената си любов.

–Прочела си всичките, без едно! Защо не си го отворила? – пита Нуршах.

–Няма значение… Зарежи ги… – отговаря Фериха, но тъжният ѝ поглед казва друго.

По-късно в кантората Кенан и Нуршах споделят размисли за миналото на Фериха и за това колко ценно е да бъдеш с човека, когото обичаш. Разговорът завършва с нежност, благодарност и осъзнаване на собственото им щастие. В края на вечерта Кенан целува Нуршах по бузата – жест, който я оставя развълнувана и смутено щастлива.

Паралелно с това Фериха остава сама с писмата. Прочита ги едно по едно, но не намира сили да отвори последното. Миналото продължава да живее в нея, недоизречено и незатворено.

Източник: PoTv.bg