winless
Орхун и Хира стигат до съдбоносно решение – утре е денят на тяхната сватба. Докато любовта им се засилва, Афифе губи контрол и насочва гнева си още по-открито срещу Хира. Орхун е готов на всичко, за да защити любовта си, дори да се изправи срещу майка си. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.170 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 5 януари от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 170 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
В новия епизод любовта на Орхун и Хира достига точката, от която няма връщане назад. Решението е взето – утре е денят на тяхната сватба. Между нежни жестове, признания и споделена близост, Орхун ясно заявява, че повече няма да отлага щастието си, независимо от последствията.
Но докато двамата се готвят за ново начало, Афифе усеща, че губи контрол, и гневът ѝ се насочва все по-открито срещу Хира. Малките жестоки намеси прерастват в болезнени удари, а Хира отново е поставена в ситуация, в която се чувства нежелана и изолирана.
Нощта преди сватбата е изпълнена с вълнение, страх и очакване. Хира се колебае между радостта и тревогата, докато избира какво да облече за най-важния ден в живота си. Орхун, от своя страна, е готов да се изправи срещу всеки, дори срещу майка си, за да защити любовта си.
Паралелно с това други съдби също са на кръстопът. Фериха е изправена пред истината, скрита години наред в едно писмо, което може да промени всичко. Нуршах и Кенан се опитват да бъдат опора за всички около себе си, докато между тях самите се заражда все по-силна близост. А Рашит и Афет правят рискован избор, подведени от мечтата за лесно печелене на пари.
Любов, тайни, съдбоносни решения и една нощ, след която нищо няма да бъде същото.
Действието продължава от предния епизод. Орхун води Хира в кухнята на новото имение почти тържествено. Затваря вратата зад тях и с лек жест ѝ посочва стола. Тя сяда, усмихната и леко объркана, опитва се да разбере какво се случва.
– Ще ми кажеш ли какво става?
Орхун вече е решил. Сваля сакото си, запретва ръкави и се заема с работа, сякаш това е най-естественото нещо на света.
– Сега ще ти направя горещ шоколад със собствените си ръце.
Той пълни тенджера с вода, слага я на котлона, взема втора и внимателно изсипва шоколадовите парченца. Движенията му са бавни, точни, почти ритуални.
– Студено ти е. Ще го изпиеш и ще се стоплиш.
В този момент в кухнята влиза икономът, без да подозира, че двамата са вътре. Орхун се обръща рязко, погледът му става твърд.
– Случило ли се е нещо?
Икономът се сепва, веднага се съвзема.
– Не, господине. Не знаех, че сте тук.
– Както виждаш, тук сме. Можеш да си вървиш.
Икономът кимва и излиза, без да каже повече. Хира се надига леко от стола.
– Ако искаш, аз ще го направя…
Орхун я спира само с поглед. Налива вода, разбърква шоколада с дървена лъжица и започва да обяснява, сякаш ѝ преподава урок.
– Първо топим шоколада на водна баня, без пряк огън, така се разтапя бавно, без да бърза. Това е тайната.
Хира го гледа с онзи замислен поглед, в който думите му се превръщат в нещо повече от рецепта.
– Точно като любовта…
Орхун се усмихва, доволен от чутото.
– Да, точно като любовта. Горещият шоколад определено има нещо общо с любовта.
Хира се сепва и се усмихва смутено.
– На глас ли го казах?
Орхун се приближава още малко.
– И си напълно права. Истинската любов е като шоколада. Загрява с времето, с търпение. Изглежда проста, но всичко е в детайлите. Например – не се бърка с метална лъжица, само дървена.
Той продължава да разбърква бавно..
– Не трябва да се бърза, не трябва да се пипа постоянно, оставяш го да си върши работата.
Приближава се до нея, гласът му става по-нисък.
– Също като във връзките, чакаш внимателно, търпеливо. Ние чакахме достатъчно, дълго. Взех това решение без да те питам, но… е време. Не искам повече да отлагам.
Хира усеща близостта му и се изчервява. Изведнъж се сепва.
– Шоколадът… Вече се разтопи.
Орхун се отдръпва с усмивка. Тя обаче не изглежда напълно спокойна.
– Все пак не знам дали правим правилното. Да се женим без да кажем на никого… не ми е спокойно. Не трябва ли поне да кажем на госпожа Афифе?
Лицето на Орхун помръква.
– Не ни трябва одобрението на майка ми, нито на когото и да било, това е нашият път. И повече няма да позволя някой да застава на пътя ни.
Той я поглежда настойчиво, сякаш търси съгласието ѝ. Хира кимва. Усмихва се, но в очите ѝ остава онази тиха тревога – смес от щастие и страх от бурята, която тепърва се задава.
В стаята на Афифе напрежението се усеща във въздуха. Тя крачи нервно, а икономът стои срещу нея и ѝ разказва какво е видял в кухнята. Думите му действат като искра. Лицето на Афифе се изкривява от гняв, ръцете ѝ се стягат в юмруци.
– Значи Орхун отново ми се противопоставя. Не му стигна, че погази думата ми и пусна това момиче в кухнята, ами ѝ сервира лично.
Тя поклаща глава, очите ѝ хвърлят остри искри.
– Така ли ще бъде, сине?!
Икономът усеща, че всяка следваща дума може да влоши положението. Говори внимателно, почти шепнешком.
– Госпожо, има ли нещо, което мога да направя.
Афифе го поглежда хладно, отсича без колебание.
– Няма нищо, което ти да направиш, но аз мога.
Гневът ѝ вече е насочен ясно и направо към Хира..
В кухнята обстановката е напълно различна. Орхун поставя чашата с горещ шоколад пред Хира. Парата се издига нагоре, изпълва пространството с плътен, сладък аромат. Хира се усмихва, леко смутена, приближава чашата към лицето си.
– Благодаря ти. Ухае толкова приятно – възкликва Хира.
Орхун я наблюдава уверено, знае какво е приготвил.
– Рецептата е от Алпите. Научих я по време на една ваканция, но я правя само за специални хора.
Хира се усмихва, но изражението ѝ за миг се променя. В погледа ѝ се появява колебание.
– Какво, да не би да не ти харесва? – пита Орхун като не сваля погледа си от нея. – Следвах рецептата точно, а не се е получило.
– Не, много е хубаво. Може би най-вкусното нещо, което съм опитвала.
– Тогава какво има.
– Нищо.
Орхун не се отказва. Гледа я настойчиво.
– Има нещо! Кажи ми?!
Хира се колебае, казва несигурно.
– Ти каза… Просто се чудех… После се отказва. Наистина, няма значение. Не е нищо важно.
Орхун поклаща глава, усмихнат, но упорит.
– Аз все пак искам да знам, какво те човърка.
Хира преглъща и най-сетне изрича мисълта си.
– Когато си научил тази рецепта… в Алпите… Имаше ли някой специален с теб, правил ли си го за нея, или тя го е правила за теб.
Орхун се усмихва и нарочно се обръща настрани, без да отговаря. Мълчанието му само засилва напрежението. Хира се опитва да смени темата, но не издържа.
– Като мълчиш така, значи този горещ шоколад вече е бил споделян с някой специален.
Орхун се обръща към нея с чашата в ръка. Приближава се, погледът му е топъл и уверен.
– Нито в Алпите, нито където и да било по света съм срещал специален човек. Има само един такъв, и тя е точно пред мен в този момент.
Хира се усмихва широко, очите ѝ светват. Напрежението се стопява, заменено от тиха радост. Орхун я гледа с възхищение, а между тях остава усещането за близост, което дори гневът на Афифе не успява да разруши.
По-късно Хира се приближава към стаята на Али с чаша топло мляко в ръце. Крачките ѝ се забавят, когато през отворената врата на стаята на Али чува студения глас на Афифе. Хира остава в коридора, скрита, и става неволен свидетел на сцената вътре.
– Време е да спиш – почти нарежда Афифе.
Али седи в леглото, леко свит, по-тих от обикновено пред баба си, но очите му светват от детско вълнение.
– Трябва да си почина много добре, защото утре кака Хира ще ме заведе в зоопарка след училище.
– Не! Няма да ходиш никъде! – отвръща рязко баба му.
Думите удрят детето неподготвено.
– Но защо? – не разбира Али.
– Защото аз ще те заведа друг път.
Хира стиска чашата по-силно, усмивката ѝ изчезва. Али преглъща, гласът му трепери.
– Но ние с кака Хира…
– Както казах, така ще стане, без спорове, а сега затвори очи.
Афифе го завива внимателно. Али остава с насълзени очи.
– Но кака Хира не ми донесе млякото.
– Ще го изпиеш сутринта. Сега спи.
Хира стои на прага, със застинала усмивка и очи, пълни със сълзи. Чашата с мляко остава в ръцете ѝ, ненужна. Тя не влиза. Само се отдръпва, сякаш мястото ѝ вече не е там.
В кабинета си Орхун говори по телефона, облегнат на бюрото. Гласът му е съсредоточен, но спокоен. Дават се последни указания, проверяват се детайли, уточнява се графикът му.
– Както говорихме, прегледай програмата още веднъж. Напасни всичко спрямо часа на сватбата. Не искам нищо да се обърка в последния момент. Не, няма нужда да съм там.
Той замълчава за миг, слуша, после по устните му се появява усмивка.
– Ще предам поздравите ти на госпожица Хира. Ако изникне нещо, ще говорим утре сутрин.
В последния момент се сеща още нещо.
– Чакай. Лавандулата е уредена, нали. Добре. Лека нощ.
Затваря телефона и без да губи време, набира друг номер. Този път гласът му е по-различен – развълнуван, почти нетърпелив.
– Нуршах, имам много хубава новина за теб.
В стаята си Хира седи на леглото, а сълзите ѝ се стичат без да може да ги спре. Чашата с млякото за Али седи на нощното шкафче, недокосната. Погледът ѝ е празен, мислите ѝ се блъскат една в друга. В този момент се чува леко почукване.
– Влезте!
Вратата се отваря и вътре надниква Али. Хира се сепва, изненадана. Бързо изтрива сълзите си и се опитва да се усмихне.
– Аличо, не трябваше ли вече да си заспал?
Али пристъпва по-близо, говори тихо, сякаш споделя тайна.
– Всъщност легнах, но те чаках. Исках да дойдеш, преди да заспя. Като не дойде, те потърсих в кухнята, после дойдох тук.
Хира преглъща и се опитва да изглежда спокойна.
– Аз всъщност дойдох при теб, но беше с баба си, не исках да ви прекъсвам.
Али хваща ръката ѝ уверено, по детски.
– Не се тревожи, како Хира, мога да бъда и с нея, и с теб. Виж, тя мисли, че спя, а аз дойдох при теб.
Хира го гледа с обич, примесена с болка.
– Но това, което правиш, не е много правилно. Трябва да слушаш баба си. И защо говориш за нея така, сякаш е чужда. Тя ти е баба, твоя плът и кръв.
Али само повдига рамене, без да разбира напълно. Хира го прегръща силно.
– Ела тук.
Той се притиска към нея, а тя за миг затваря очи.
– Хайде, сега лягаме да спим.
Али се размърдва, опитва се да спечели още малко време.
– Но не съм изпил млякото си.
Хира взема чашата и му я подава.
– Заповядай.
Али отпива, после спира за миг и поглежда сериозно.
– Тя ми говори, знаеш ли. Много ѝ липсва леля Нуршах. И мама… Не каза, че ѝ липсва, но все говори за тях двете. Разбрах. Радвам се, че чичо не е далеч от нея.
Хира усеща как отново нещо я стяга в гърдите.
В кабинета си Орхун се готви да излезе, когато вратата се отваря и Хира влиза. По лицето ѝ личи умора, но и нещо по-дълбоко – тревога, която не ѝ дава покой.
– Приспах Али.
Орхун се обръща към нея, тонът му е мек.
– Тъкмо тръгвах към теб.
Хира пристъпва още една крачка напред. Ръцете ѝ са скрити една в друга, сякаш се държи сама.
– Мога ли да говоря с теб за момент?
Той веднага разбира накъде върви разговорът и я спира още в началото.
– Ако ще говорим за майка ми, нека го оставим. Тази вечер можем да говорим само за едно. За сватбата ни утре.
Хира замълчава. В очите ѝ проблясва тъга, но не възразява. Орхун продължава, вече по-спокойно.
– Обадих се на Нуршах, тя и Кенан ще са ни свидетели.
Новината я заварва неподготвена, а лицето ѝ светва.
– Наистина ли. Това е много хубаво решение. Значи… наистина се женим. И то утре.
– Да. Знам, че се тревожиш. Няма време, няма подготовка. Но утре сутрин първата ти работа е да отидеш в магазина, ще избереш сватбена рокля и ще я пригодят.
Хира поклаща глава още преди да довърши изречението си.
– Не ми трябва сватбена рокля, ще си избера нещо от гардероба, нещо семпло.
Орхун веднага я прекъсва.
– В никакъв случай.
Тя го поглежда право в очите.
– Роклята, мястото, всичко това няма значение за мен – заявява Хира. – Имам само едно желание. Да бъда с теб до края на живота си.
Орхун я гледа дълго, сякаш иска да запомни този момент. После я притегля към себе си и я прегръща силно.
– Това е и моето единствено желание, и ще се сбъдне.
Двамата остават така, прегърнати, в тишината на нощта. В този миг няма страх, няма съмнения. Само усещането, че въпреки всичко, което ги чака, те са избрали да бъдат един до друг.
В коридора на етажа Орхун хваща ръката на Хира и я отвежда до вратата на стаята ѝ. Спира съвсем близо до нея и се навежда леко. Гласът му е тих, плътен, думите му се плъзгат край ухото ѝ.
– Тази нощ ще бъде последната, в която съм далеч от теб.
Хира усеща дъха му по врата си. Лицето ѝ пламва, погледът ѝ се смущава. Орхун се отдръпва само колкото да я погледне, после се навежда и целува бузата ѝ.
– Лека нощ.
– Лека нощ.
Той тръгва към своята стая. Хира остава на място, сякаш подът под краката ѝ още се люлее от думите му.
В стаята си Хира затваря вратата и едва си поема дъх. Обляга се на нея за миг, после влиза навътре, с усмивка, която не може да скрие.
– Утре се женим! Все едно е сън!
След секунда усмивката ѝ се превръща в сладка паника.
– Но какво ще облека?
Тя се втурва към гардероба, започва да вади дрехи, да ги подрежда върху леглото, сякаш времето вече не ѝ стига.
В градината Орхун крачи бавно. Опитва се да изглежда спокоен, но в гърдите му всичко е в движение. Вдига глава към небето. Звездите светят ясно, нощта е тиха.
– Тази нощ няма да свърши. Нито за теб, нито за мен.
Гласът на Афифе прорязва тишината като нож.
– Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
Орхун застива. Обръща се. Майка и син се поглеждат напрегнато, без усмивки, без излишни думи. Въздухът между тях се нажежава.
Отново в стаята на Хира дрехите вече са разпръснати по леглото. Тя стои пред огледалото, диша учестено, пробва една след друга. Накрая взема бялата рокля. Облича я и се оглежда.
– Да… това е добре. Мисля, че е добре.
В мислите ѝ отново прозвучава гласът на Орхун.
– Тази нощ ще бъде последната, в която съм далеч от теб.
Хира поглежда роклята си още веднъж. В очите ѝ се появява съмнение, смесено с вълнение.
– Дали не е прекалено? Да го попитам ли?Той работи…
Хваща роклята, излиза припряно от стаята, сякаш отговорът не може да чака.
Нощта в имението е изпълнена с очакване. Утрешният ден вече чука на вратата, носейки със себе си обещания, страхове и решения, за които няма връщане назад.
След напрегнатата среща Фикрет излиза от ателието на Фериха сломен. Тя отказва да го изслуша, а той си тръгва с усещането, че е закъснял безвъзвратно. Кенан и Нуршах разбират, че са направили всичко по силите си, но решението вече не е в техни ръце.
Междувременно Рашит отново се сблъсква с финансовите си страхове. Поканата за приятелско барбекю бързо се превръща в напомняне за празния му джоб. Надеждата обаче се връща, когато Афет споделя за „сигурна“ инвестиция, която обещава бързи печалби. Двамата се увличат по мечтите за пари и по-добър живот, без да осъзнават риска.
Вечерта Фериха остава сама в ателието си. Опитва се да се съвземе, но думите на Фикрет не ѝ дават покой. Непрочетеното писмо от миналото отново тежи между тях.
В новия офис Нуршах научава щастливата новина – тя и Кенан ще бъдат свидетели на сватбата на Орхун и Хира. Радостта ѝ обаче е помрачена от мисълта, че Фериха и Фикрет може никога да не получат своя шанс за щастие.
Късно през нощта Фериха търси Нуршах и Кенан. Разбира, че писмата са били прочетени и че те са открили Фикрет. Разочарованието ѝ е дълбоко, но Кенан ѝ подава последното писмо и я моли да го прочете. Тя си тръгва разкъсвана между гняв и съмнение.
Останала сама в ателието си, Фериха най-сетне отваря писмото. Думите вътре я разплакват и разбиват стената, която е издигала с години.
В края на епизода Нуршах е разтревожена дали Фериха ще приеме истината. Кенан я успокоява и се опитва да я разсее, напомняйки ѝ за предстоящата сватба. Между тях се появява близост – обещание, че поне някои истории вървят към светъл край.