winless
Докато Орхун и Хира се подготвят да свържат съдбите си, в имението отново се надига буря. До Афифе достига новината, че Нуршах тайно се е омъжила за Кенан. Ударът е тежък, тя се чувства предадена от дъщеря си, направила тази крачка без нейното знание и съгласие. Но какво ще се случи, когато Афифе разбере, че Орхун е знаел за брака им от самото начало. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.171 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 6 януари от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 171 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Докато Орхун и Хира се подготвят да свържат съдбите си, в имението отново избухва буря. До Афифе достига новината, че Нуршах тайно се е омъжила за Кенан. Разочарованието ѝ е голямо, тя се чувства предадена от дъщеря си, която е направила тази крачка, без да ѝ поиска разрешение.
Орхун застава твърдо зад избора на сестра си, признава, че е знаел за брака ѝ с Кенан, и отказва да отстъпи пред упреците на майка си. Гневът на Афифе обаче разклаща Хира и в нея се появяват съмнения, възможно ли е тя и Орхун да се оженят без нейното одобрение.
Изправен пред колебанията ѝ, Орхун отваря сърцето си пред Хира, говорейки нежно и страстно за това колко дълго е чакал този ден. За него любовта им не търпи повече отлагане, той иска именно сега да запечатат чувствата си и да започнат новия си живот заедно.
Нощта обгръща новото имение. В градината светлините очертават сенките на дърветата, а въздухът е наситен с напрежение, което не се вижда, но се усеща. Орхун стои срещу майка си, готов да каже думи, които отдавна носи в себе си. Поема въздух, но не успява да стигне до края на мисълта.
– Ние…
Афифе го прекъсва рязко. Гласът ѝ е остър, пронизващ нощта, пълен с въпроси, които не чакат отговор.
– Цяла нощ те няма, вече не сядаш с нас на вечеря, всичко се върти около онова момиче, не ме виждаш, не знам докъде ще стигне това.
В същия момент Хира носейки в ръце една от роклите си, влиза в стаята на Орхун. Усмивката ѝ е лека, почти детска, изпълнена с очакване. Оглежда стаята и бързо разбира, че той не е там. Обръща се, готова да излезе, когато през прозореца вижда Орхун и Афифе в градината. Спира, а усмивката ѝ бавно изчезва.
Навън Афифе продължава още по-студено.
– Страх ме е, че заради това момиче скоро ще ме изхвърлиш от собствения ми дом!
Орхун реагира веднага. Тонът му е твърд, не груб, но пълен с болка и решимост.
– Недей, мамо, това не си ти, това не са думите на Афифе Демирханлъ, която познавам, ако искаш всичко да бъде както преди, и ти трябва да направиш крачка.
Зад прозореца Хира гледа сцената, без да помръдва. В очите ѝ се появява несигурност, а радостта от мига преди това се разпада тихо.
Орхун се обръща и тръгва към къщата, стъпките му отекват в тишината. Афифе остава сама в градината, изправена, неподвижна, с поглед, в който амбицията и страхът се преплитат, докато нощта бавно поглъща всичко около нея.
Сутрешната светлина тихо изпълва стаята на Хира в новото имение. Тя се надига в леглото, още сънена, с лице, на което нощта не е успяла да скрие вълнението ѝ. Посяга към телефона и погледът ѝ се спира върху снимките с Орхун. Пръстите ѝ задържат екрана малко по-дълго, после тя дръпва пердето и пуска светлината вътре.
Очите ѝ се плъзгат към нощното шкафче. Там е дървената фигурка, която двамата направиха заедно. Хира я докосва внимателно, сякаш се страхува да не развали нещо крехко.
– Днес е ново начало, ръка за ръка – прошепва тя, като връща фигурката обратно, но в следващия миг лицето ѝ помръква. В съзнанието ѝ нахлува картина от предишната нощ, напрегнатият глас на Афифе, острите думи, насочени към Орхун.
Гласът на Орхун, който се чува откъм вратата, връща Хира в реалността.
– Влизам, ако си свободна!
Хира трепва леко, после бързо се съвзема.
– Можеш да влезеш!
Орхун влиза с обичайната си енергия..
– Добро утро!
Тя се опитва да изглежда спокойна, но той веднага забелязва тъгата в погледа ѝ.
– Сватбено напрежение ли е, или нещо друго? – пита Орхун, но не се досеща. Усмивката му избледнява за миг. – Мислиш за майка ми, какво ще каже, как ще реагира, но нали решихме, днес не говорим за това!
Поглежда часовника си, после отново нея.
– Скоро се женим, а бъдещата ми съпруга се тревожи, вместо да се радва, днес трябва да е най-хубавият ни ден, не искам нищо да разваля тази красота
Хира осъзнава, че го е наранила, макар и без думи, бърза да смени изражението си.
– Щастлива съм, много, виж, избрах си какво да облека! – казва Хира като посочва закачалката с дрехите. Гласът ѝ трепти от вълнение. – Почти не мога да стоя на място, просто не искам някой да страда заради нас.
Орхун се приближава. Хваща лицето ѝ в дланите си и я кара да го погледне, погледът му е сериозен, но топъл.
– Докато тези очи гледат в моите, никой няма да бъде наранен, не се страхувай, но ако някой ден не мога да ги видя, този, който е причината, ще си плати – отвръща Орхун.
Хира поема дълбоко въздух, събира се.
– Трябва да се приготвя!
Той кимва, вече с усмивка.
– Стой далеч от майка ми, докато не сложим този подпис, не искам да се тревожиш, нямам търпение за сватбата
Двамата се поглеждат още веднъж – дълго, сякаш искат да запомнят този миг. Орхун излиза. Хира остава сама в стаята, отново обгърната от онова сладко, нетърпеливо вълнение, което превръща утрото в обещание.
В същото това време в хола на новата къща на Демирханлъ въздухът е тежък. Шевкет влиза несигурно, движенията му са сковани, погледът му избягва този на Афифе. Тя го наблюдава внимателно и още преди да проговори, усеща, че нещо не е наред.
– Пак ли се е случило нещо, говори, слушам те!
Икономът преглъща, гласът му излиза тих, почти виновен.
– Както наредихте, госпожо, проверих връзката на госпожица Нуршах с онзи господин…
Нетърпението на Афифе се покачва, тонът ѝ става остър.
– Говори ясно, какво разбра!
Шевкет се колебае за миг, напрежението го притиска.
В същото време Хира е в стаята си. Косата ѝ е още леко влажна след душа, облечена е небрежно, застанала пред огледалото. Пръстите ѝ се плъзгат през кичурите, погледът ѝ търси одобрение в собственото ѝ отражение.
– Така ли, или по друг начин?
Внезапно тишината е разкъсана от гласа на Афифе, който отеква из къщата, суров и гневен.
– Как е възможно, как можа да не ми каже?
Лицето на Хира се напряга. Тя оставя четката, обръща се рязко и излиза от стаята, водена от тревога и любопитство.
В хола Афифе вече не крие яростта си. Стои срещу Шевкет, гласът ѝ се излива без спирачки.
– Дъщеря ми, зад гърба ми, как можа да направи това?!
Виковете ѝ стигат и до Орхун. Той излиза от стаята си точно когато Хира излиза в коридора. Погледите им се срещат за кратко, напрегнато, мълчаливо, и двамата продължават към хола.
– Какво става, мамо?
Появяват се и Перихан, и Нева, привлечени от шума. Те спират в коридора и гледат към хола, без да смеят да прекрачат.
– Нуршах, омъжила се е за онзи непознат Кенан, без моето съгласие?!
Думите увисват във въздуха. Нева и Перихан са слисани. Орхун остава спокоен, лицето му е затворено, но решително.
– Не ми казвай, не ми казвай, че си знаел?! – не може да повярва Афифе гледайки към Орхун.
Той не отмества погледа си.
– Знаех!
Гневът на Афифе се надига още повече, гласът ѝ трепери от ярост.
– Как можа да позволиш това, как смееш да заставаш срещу мен?
Орхун отговаря без колебание, тонът му е твърд, неподатлив.
– Нуршах вече не е дете, това е нейният живот, нейното решение, а нашата работа е да го уважим!
Афифе го пронизва с поглед, в който гори огън. В хола настъпва тишина, тежка и напрегната, сякаш всички усещат, че тази граница, веднъж премината, няма връщане назад.
В антрето на имението Перихан и Нева стоят настрана, почти слети със стените, и слушат. От хола гласът на Афифе се надига като буря, без спирка, без милост. Всяка дума пада тежко, изпълнена с гняв и уязвена гордост. Погледът ѝ е впит в Орхун, неподвижен, обвинителен.
– От кога започнахме да уважаваме позора? Как позволи това, как не каза и дума, двама братя и сестри, всичко зад гърба на майка си!?!
Тишината около тях е напрегната. Хира стои като вкопана, не смее да помръдне. Афифе продължава, гласът ѝ става по-студен, по-рязък.
– Какво още не знам, Орхун?!
Очакването натежава. Афифе не откъсва очи от него.
– Чакам отговор, дъщеря ми се омъжва, а аз не знам нищо, защо?!
Хира стиска ръце, тревогата ѝ личи. Орхун запазва спокойствие, говори бавно, сякаш подбира всяка дума.
– Ще ти кажа, всичко има обяснение.
Афифе реагира веднага, почти с присмех.
– Така ли, какво обяснение може да има това, как ще го оправдаеш, че не е това, което изглежда?!
– Успокой се, ще обясня!
– От кога знаеш?
– Нуршах не ми каза, когато взе решението, разбрах по-късно. – признава Орхун.
– И защо не ми каза?
Орхун знае, че отговорът ще я нарани, но не отстъпва.
– Защото Нуршах не искаше!
Афифе остава като поразена. В очите ѝ проблясва разочарование. Перихан едва прикрива задоволството си, докато Нева наблюдава с напрегнато любопитство.
Орхун поема дълбоко въздух.
– Знаеш причините, Нуршах още носи обида заради семейни тайни от миналото, и аз уважих решението ѝ.
– Това ли е всичко, толкова ли е просто, сестра ти действа на инат, а ти го приемаш?!
Хира неволно застава на нейно място, болката на Афифе я докосва.
– Нуршах не е дете, изгради живота си, взема решения сама, избра за кого да се ожени и не пожела да ти каже, трябва да го уважим!
Афифе поклаща глава, гласът ѝ се пречупва.
– Притиснахте ме, пренебрегнахте ме, стъпкахте ме, Нуршах ми отмъсти, а ти ѝ помогна!
Орхун вижда болката ѝ и се опитва да я смекчи.
– Това не е така.
– Точно така е
– Може би го е скрила, защото е знаела, че няма да ѝ позволиш, за да не те нарани.
Очите на Афифе се пълнят със сълзи, гласът ѝ трепери.
– Не я защитавай, посветих живота си на вас, винаги бях зад вас, с цялата си сила, може да не харесвате методите ми, но всичко беше за да ви пазя, Нихан, теб, Нуршах… Нямах друг живот извън децата и дома си, и накрая това ли ми се пада, да бъда пренебрегната?!
Хира свежда поглед, изпълнена със съжаление.
Орхун вече е уморен, но остава твърд.
– А ти навремето причини неща, които не могат да се поправят, но няма да да говоря сега за това, станалото е станало, Нуршах взе решение и тръгна по своя път, наша отговорност е да го уважим!
Афифе поклаща глава, отказът ѝ е категоричен.
– Това не е оправдание, аз съм майка ви, никога няма да простя на Нуршах, че се омъжи без моето съгласие, никога!
Афифе се обръща и излиза, обзета от гняв. Стъпките ѝ отекват по коридора. Орхун остава напрегнат, неподвижен. Перихан и Нева тръгват след нея, но тя влиза в стаята си и затръшва вратата. Двете остават пред нея, безсилни.
Хира стои на място, очите ѝ търсят Орхун, в погледа ѝ има въпроси и тревога. Той я разбира, но мълчи, тишината, която остава, е по-тежка от всички думи.
Коридорът на втория етаж е притихнал, но напрежението се усеща във въздуха. Шевкет стои пред вратата на Афифе, неспокоен, и почуква внимателно, сякаш се страхува да не прекрачи граница.
– Госпожо!
Отвътре не идва никакъв звук. Наблизо Перихан и Нева говорят приглушено, но думите им режат като нож.
– Виж какво направи Нуршах, как ѝ стигна смелостта, да се омъжи за мъж, когото дори не познава?! – възмущава се Перихан.
– Изобщо не съм изненадана, още в болницата си личеше, че не са просто приятели – отвръща Нева.
Шевкет вече не издържа и почуква отново, по-силно.
– Госпожо, мога ли да вляза
Перихан веднага се преструва на загрижена, гласът ѝ е пресилен.
– Ударът дойде от мястото, от което най-малко го очакваше, ако това се разчуе в обществото, горката ще се срине напълно.
– Наистина е неприятно, това не е поведение на жена от рода Демирханлъ – отвръща Нева.
Перихан я поглежда остро, предупреждаващо. Шевкет отново се обръща към вратата.
– Да донеса ли лекарствата ви?
Отговор отново няма.
В стаята на Афифе въздухът е тежък. Тя стои права, но сякаш едва се държи. В гласа на Шевкет отвън вече има тревога.
– Да уведомя ли лекаря ви?
Гласовете на Перихан и Нева се смесват с неговия.
– Афифе, добре ли си?
– Много се тревожим, моля те, отвори!
Афифе не реагира. Погледът ѝ е прикован в снимката, която държи. Това е Нуршах. Ръката ѝ трепери.
– Как можа да ми го причиниш, без да ме питаш, без съгласието ми, дъщеря ми, моята Нуршах….
Сърцето ѝ бие силно. Тя залита, опитва се да се задържи на крака, дишането ѝ се накъсва.
В същото време в стаята на Хира напрежението е от друг характер, но не по-малко силно. Тя стои срещу Орхун.
– Няма да отлагаме, решението е взето, ще го изпълним, това е окончателно – заявява уверен Орхун.
Хира го гледа притеснено. Лицето ѝ е белязано от случилото се с Афифе.
– Не бива да е така, трябва да ѝ кажем,това е най-малкото, видя колко беше разстроена.
Орхун не отстъпва.
– Не ни трябва нейното одобрение, това е нашият избор, чакахме достатъчно, повече няма да чакаме!
– Трябва да знае, най-много я боли, че Нуршах не ѝ е казала за брака, нека не ѝ причиняваме същото.
Хира замълчава, отклонява поглед и добавя.
– Знам, че няма да приеме, дори не мога да си го представя!
Той я гледа внимателно и разбира, че настояването ѝ идва от желание да не нарани Афифе. Това я прави още по-ценна в очите му. Приближава се и хваща ръцете ѝ.
– Ще ѝ кажа след сватбата, нямам намерение да крия нищо, не искам пукнатини между нас, ще си тръгнем от тази къща спокойно и ще се върнем ръка за ръка.
Хира остава притисната от решението му. Иска, но не може да се убеди напълно.
– Знаеш колко много го искам и аз, но…
Думите ѝ остават недоизречени. Орхун докосва лицето ѝ с обич.
– Няма объркване, всичко е ясно, ние вече бяхме женени, тогава беше необходимост заради болестта ти, сега просто ще сложим подписите и ще продължим оттам, откъдето спряхме, толкова е просто.
Хира остава замислена, разкъсана между желанието и тревогата. Очите ѝ издават колебание, което думите не успяват да прикрият.
Орхун стои близо до нея и с нежен жест обгръща лицето ѝ с дланите си. Погледът му е топъл, сигурен, сякаш иска да я извади от всички съмнения.
– Днес е най-щастливият ни ден, първият от новия ни живот, мисли само за това, мисли за нас
Думите му я стоплят, за миг тревогите се отдръпват. Тя поема дъх, сякаш наистина може да повярва.
– Заслужаваме да сме щастливи!
В този момент телефонът му звъни. Орхун го вади от джоба си, поглежда екрана и отговаря.
– Пънар!
Гласът от другата страна донася неочаквана новина. Орхун слуша внимателно, изражението му се променя. Става ясно, че е планираната среща е под въпрос заради внезапно неразположение на изпълнителния директор. Напрежението преминава през лицето му, но той бързо взема решение.
– Срещата няма да се отменя, преместете я за един часа, всички да са готови, идвам в офиса.
Затваря телефона и се обръща към Хира.
– Има проблем, но ще го реша, имам непланирана среща, ти се приготвяй спокойно, Муса ще те доведе.
Хира поглежда часовника и изведнъж се стряска.
– Изгубих представа за времето, нищо не е готово!
Орхун я хваща за ръка и я повежда към огледалото. Застава зад нея, прегръща я, за да я успокои.
– Малката суматоха е нормална, но паниката е забранена, приготвяй се спокойно, днес ще се насладим на най-щастливия си ден, аз ще проверя как е мама преди да тръгна.
Хира кимва, а той се навежда към ухото ѝ, гласът му е тих и обещаващ.
– Нямам търпение да стане три часа!
Целува ръката ѝ, поглежда я още веднъж с обич и излиза. Хира остава пред огледалото, оправя косата си набързо и бърза да се подготви.
На втория етаж, пред вратата на стаята на Афифе, Нева, Перихан и Шевкет стоят в напрегнато очакване. Никой не знае какво да направи. Шевкет почуква отново, този път по-настойчиво.
– Госпожо!
Отвътре няма отговор. В този момент Орхун се появява по коридора и спира, щом ги вижда. Разбира веднага, че майка му не е допуснала никого в стаята си.
– Госпожата не отговаря, господин Орхун, не ни позволява да влезем – казва Шевкет. – Много се тревожа!
Орхун не казва нищо. Приближава се до вратата и почуква сам, този път с притеснение, което не може да скрие.
– Мамо, мамо…
Нева се намесва, опитвайки се да изглежда загрижена.
– Орхун, не можеш ли да направиш нещо, тази ситуация ме тревожи!
Перихан добавя със самоуверен тон.
– Афифе се е затворила в себе си, не се пречупва лесно, много е разстроена, но ще излезе с гордо вдигната глава.
Телефонът на Орхун звъни отново. Той го поглежда и го слага на без звук. Въздиша, после се обръща към Шевкет.
– Трябва да отида в компанията, ако има нещо, веднага ми се обади
– Да, господине!
Орхун тръгва по коридора. Шевкет остава на място, притеснен, а вратата на стаята на Афифе остава затворена.
Краят на епизода идва с усещането, че щастието и бурята вървят опасно близо една до друга.
В същото това време Нуршах нахлува в новия офис на Кенан с три различни рокли, разкъсвана между вълнение и несигурност. Предстои сватбата на братята ѝ и тя не знае какво да облече. Кенан, спокоен и добронамерен, реагира с типичната си лекота, за него тя изглежда прекрасно във всичко. Това я дразни, но и я радва. Между закачките и усмивките личи близостта им, а зад външното веселие се прокрадва и тъга, мисълта за Фериха и упоритостта, която я държи далеч от миналото, от Фикрет.
Фериха се появява уморена и притихнала. Писмото, което толкова години не е отваряла, вече тежи като камък на сърцето ѝ. С мъка признава, че ако го беше прочела по-рано, животът ѝ можеше да поеме в съвсем друга посока. Сълзите идват не от слабост, а от пропуснато време. Нуршах и Кенан са до нея, подкрепящи, търпеливи, готови да я изслушат. Фериха осъзнава, че и тя е наранила Нуршах, но получава прошка без упрек. Истината най-сетне е излязла наяве и това ѝ дава надежда, макар и примесена с горчивина.
Разговорът неизбежно стига до Фикрет. Фериха е убедена, че е твърде късно, че и тя, и той са се променили. Нуршах обаче вярва, че животът ѝ дава втори шанс, а Кенан я подкрепя, уверен, че чувствата на Фикрет не са угаснали. Те я убеждават да не оставя тази история недовършена.
Тримата тръгват към квартала на Фикрет. Вълнението на Фериха личи във всяка стъпка. И тогава съдбата решава вместо тях, Фикрет се появява на улицата. Погледите им се срещат и времето сякаш спира. Изненадата, радостта и копнежът се смесват в един миг. Кофата пада от ръцете му, а те се втурват един към друг. Прегръдката им е дълго чакана и пълна с неизречени думи.
По-късно, в парка, Фериха и Фикрет седят един срещу друг, неспособни да започнат. Годините мълчание тежат, но любовта е жива. Нуршах и Кенан ги наблюдават отдалеч, с усмивки и нетърпение. Те дори се шегуват кой ще проговори първи, но когато двамата говорят едновременно и после млъкват, става ясно, че победител е любовта.
Истината най-сетне е разказана – Фикрет е мълчал, за да не съсипе живота на Фериха с дългата си присъда. Тя е чакала, без да знае защо, но никога не е спряла да чака. Болката остава, но вече има и разбиране между двамата.
Докато Фериха и Фикрет продължават разговора си, Нуршах и Кенан гледат с надежда към бъдещето. Те вярват, че тази история ще има щастлив край, че след една сватба може да дойде и друга.