winless
Хира отказва да се омъжи тайно за Орхун. Тя е убедена, че без благословията на Афифе бракът им няма как да бъде истински щастлив. Как ще реагира Орхун? В същото това време Афифе иска от Нуршах да се разведе с Кенан в рамките на два дни като я заплашва. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.173 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 8 януари от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 173 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Хира отказва да се омъжи тайно за Орхун. Тя иска новото им начало да бъде чисто – без конфликти, без съжаления. Повлияна от разговора с Якуп, Хира е убедена, че без благословията на Афифе бракът им няма как да бъде истински щастлив.
Орхун, макар и разочарован, разбира страховете на Хира и предлага компромис: да изчакат още един месец, но не повече. През това време Хира се надява да убеди Афифе да приеме брака им.
Афифе се изправя пред Нурша, изисквайки от нея да се разведе с Кенан в рамките на два дни като я заплашва. Нурша е напълно съкрушена след този разговор.
Колата се движи бавно, сякаш и тя усеща напрежението вътре. Хира седи до Орхун, леко приведена напред, ръцете ѝ са сключени в скута. В погледа ѝ има решимост, но и нещо крехко, която всеки момент може да се пропука.
– Каквото и да е станало, тя е майка – казва спокойно. – Трябва да получим съгласието ѝ.
Орхун стиска волана по-силно. Опитва се да запази самообладание, но умората личи в гласа му.
– Ако замесим майка ми, ще се въртим в кръг. Тя никога няма да се съгласи. Отношението ѝ към теб и към връзката ни е ясно. Не разбирам защо още настояваш. Защо точно сега повдигаме този въпрос. Всичко е готово. След всичко, което преживяхме, днес трябваше просто да се оженим, както беше планирано.
Хира го поглежда право, без да отклонява погледа си. Пред очите ѝ е все още спомена, който още боли.
– Тя беше съсипана – казва ясно Хира. – Видях я. Ако не я бях видяла… добре, но помниш ли какво каза майстор Якуб.
Думите ѝ разтварят пространство между тях и мислите ги връщат назад.
Градината на новата къща се появява пред очите им като спомен. Слънцето пада меко върху масата, около която седят тримата. Якуб говори спокойно, с онзи глас на човек, който е преживял много.
Той напомня на Орхун за хора, които добре познава. За семейство, което се е оженило тайно, за да не може никой да ги спре. В началото всичко изглеждало решено, но после спокойствието така и не дошло. Орхун слуша, леко накланя глава, кимва, без да възразява.
Якуб продължава, вече по-сериозно. Казва, че вярата отдава голяма стойност на благословията на по-възрастните, че да почетеш майка си и предците си и да поискаш благословията им е най-правилният път.
Хира слуша, без да откъсва поглед, думите му я докосват дълбоко.
Споменът избледнява и действието се връща в настоящето.
Хира поглежда Орхун с мек, но решителен поглед.
– Нека започнем с добро, за да ни върви добре – предлага тя.
Гласът ѝ омеква още повече, когато говори за себе си. Без излишни думи, без обвинения.
– Казваш, че подновяваме обетите си, но за мен това е истинската сватба. Нямам кого да помоля за благословия. Нямам майка, нямам баща, но ти имаш майка. Дай ѝ шанс, нека ѝ дадем шанс.
Търпението на Орхун се изчерпва. Той повишава глас рязко и окончателно.
– Казахме, че няма да говорим за майка ми, това е краят на разговора.
Хира застива за миг. Очите ѝ се разширяват, сякаш иска да каже нещо, но не намира думи. Орхун спира рязко, отваря вратата и слиза, затръшвайки я със сила. Звукът отеква като удар.
След секунда Хира също слиза.
Действието се пренася в новата кантора на Кенан и Нуршах.
Нуршах и Кенан стоят един до друг, ръцете им са преплетени, сякаш това е единственото, което ги държи стабилни. Срещу тях е Афифе. Погледът ѝ е остър, преценяващ, без капка нежност.
Нуршах нарушава тишината първа. Гласът ѝ е спокоен, но в него има тънка ирония.
– Да, мамо, слушам те. Макар че мога да си представя какво ще кажеш. Сигурно ще започнеш с това колко знатна фамилия сме.
Афифе я гледа втренчено, без да мигне.
– Ти първа говори. Искам да чуя какво имаш да кажеш. Наистина съм любопитна.
Кенан наблюдава сцената внимателно. Не се намесва, но напрежението между майка и дъщеря се усеща във въздуха.
Нуршах поема дъх и започва ясно, без заобикалки.
– Както вече си разбрала, ние сме женени и живеем тук. А защо не ти казах… мисля, че знаеш много добре. През годините бях държана далеч от всичко, което се случваше в нашето семейство. Никога не ме включвахте, никога не ми казвахте нищо. Затова не почувствах нужда и аз да обяснявам.
Афифе свива устни. Гневът ѝ е на път да избухва, но го овладява с усилие.
– Това не е едно и също. Всичко, което съм направила, съм го направила заради теб. Ако съм крила неща, било е, защото съм мислела за теб, а ти за кого го направи.
Думите удрят Нуршах право в сърцето, но тя не отклонява поглед.
– Това ли е оправданието за всички лъжи, да не ме нараниш, така ли се успокояваш, мамо?
Гласът на Афифе става по-рязък, по-властен.
– Стига! Порасни най-после! Още се държиш като малко момиче. Виж как ми говориш. Аз съм ти майк!
Тя се оглежда наоколо с открито пренебрежение, сякаш самото място я обижда.
– Колко време мислиш, че ще издържиш тук, Нуршах Демирханлъ. В този беден квартал, с някакъв неизвестен мъж.
Кенан се напряга, ръката му се свива около тази на Нуршах, но той запазва мълчание.
Нуршах вече не отстъпва. Гласът ѝ е твърд, но овладян.
– Стига, мамо! Не можеш да говориш така тук! Кенан е моят съпруг, и е ясно кой е той. Аз съм щастлива тук, с него, и винаги ще бъда.
Нуршах не прекрачва границата, не я гони, не я унижава, просто поставя край.
– Нямам какво повече да кажа! Нека спрем дотук, преди да се нараним още!
Настъпва тежка тишина. Афифе поглежда първо Нуршах, после Кенан. В погледа ѝ вече няма само гняв, а решимост.
– Добре тогава – казва бавно. – Имам предложение за вас.
Нуршах и Кенан се споглеждат. Не разбират какво следва, но и двамата усещат, че истинската битка тепърва започва.
Орхун стои на няколко крачки от колата, обърнат с гръб. Погледът му е вперен напред, в празното пространство. Хира остава до автомобила, изчаква, дава му време. После тръгва към него, внимателно, сякаш всяка стъпка може да го отдалечи още повече от нея.
– Моля те, не ми се сърди!
Той не се обръща веднага. Гласът му е рязък, макар да се опитва да не я нарани.
– Ядосан съм, защото не разбирам защо толкова настояваш за съгласието на майка ми. Обяснявал съм ти го много пъти, знаеш го, майка ми е задънена улица, оттам няма изход, това, което искаш, няма как да се случи.
Думите му разбиват надеждата ѝ, в погледа ѝ нещо угасва. В този миг телефонът му звъни. Орхун отговаря кратко.
– Да.
От другата страна гласът на Салих звучи делово. Казва, че всичко за сватбата е готово и че го чакат.
– Добре, благодаря.
Орхун затваря и се обръща към Хира, в гласа му има напрежение, но и опит да я убеди.
– Виж, всичко е готово. Всичко ни чака. Трябва само да отидем и да подпишем.
После, неочаквано, се опитва да смекчи тона.
– Знаеш ли кой се обади. Салих. Новият началник на охраната. Явуз се пенсионира. Казах му, че ще изпусне много. Деня, в който жената, която обичам, става моя съпруга!
Хира го гледа все така напрегнато. Орхун се замисля за миг, после опитва отново.
– Добре, това явно не ти хареса. Нуршах ти беше зълва, нали. Колко сватби има, на които зълвата е свидетел. Как ти звучи тази?
Хира се усмихва горчиво, Орхун разбира, че отново не е успял. Поглежда часовника си, решителността му се връща.
– Хайде, тръгваме, ще се обадя на Нуршах, да видя дали са излезли.
Действието се пренася в кантората на на Кенан. Нуршах стои изправена, Кенан е до нея, я срещу тях е Афифе.
– Да, мамо, слушаме те!
Афифе е на път да отговори, когато телефонът на Нуршах звъни. На екрана се появява името на Орхун. Кенан и Нуршах се споглеждат. Афифе веднага става подозрителна.
– Да, батко.
Погледът на Афифе става остър. Орхун пита как са, дали са тръгнали. Нуршах отговаря спокойно.
– Майка ми дойде.
От другата страна настъпва кратка пауза. Орхун въздъхва.
– Трябваше да се досетя, не е губила време. Добре ли сте?
– Говорим – отговаря Нуршах, без да издава нищо.
– Разчитам на теб! Не се огъвай! Стой твърдо!
Нуршах поглежда за миг към Афифе.
– Не се притеснявай!
– Значи няма да можете да дойдете?
– Така изглежда.
– Разбирам, няма проблем, ще намерим друг свидетел. Не е било писано.
Лицето на Нуршах се напряга.
– Много искахме да дойдем. Но… както и да е. Поздрави Хира!
– Добре, ще се видим!
Разговорът приключва.
Хира веднага поглежда Орхун.
– Какво стана? Защо не могат да дойдат? – пита тя притеснена.
Орхун я гледа право в очите.
– Мислеше, че майка ми е наранена, нали, но не е. Напротив, веднага е преминала в атака, в момента е при Нуршах и Кенан.
Хира не разбира веднага.
– Какво искаш да кажеш. Тя е…
– Да, там е.
Орхун стиска ръката ѝ силно, почти болезнено.
– Дотук беше, повече няма какво да обсъждаме, тръгваме веднага!
Той я насочва към колата. Хира сяда неспокойно, сърцето ѝ бие бързо. Колата потегля, а напрежението между тях остава неизречено, натрупано, готово да избухне във всеки следващ миг.
В кантората на Кенан Афифе вече не сдържа гнева си. Гласът ѝ е остър, думите излизат една след друга, без пауза.
– Брат ти е знаел. Бях извън себе си. Скарах се и с него, а той ми каза, че това било твое лично решение.
Нуршах я поглежда с горчива ирония, без да отстъпва.
– Разбира се?! Как е възможно децата на Афифе Демирханлъ да имат личен избор.
Нервите на Афифе се опъват до краен предел.
– Този тон ме вбесява още повече. И брат ти е същият. Но повече няма да търпя.
Тя спира за миг, после изстрелва думите си като ултиматум.
– Получи подаръка си. Сега пред теб има два пътя. Или си тръгваш до два дни… или… дотук. Решението е твое.
Въздухът сякаш замръзва. Заплахата в гласа ѝ е ясна, без нужда от обяснения. Афифе се изправя, готова да си тръгне, но този път Кенан не издържа.
– Госпожо Афифе… – казва спокойно, но твърдо. – Разбирам гнева ви, но не мислите ли, че прекалявате.
Тя се обръща рязко към него. Погледът ѝ е студен, но Кенан не отмества очи.
Орхун и Хира вървят по улицата към мястото, където трябва да сключат бракът си. Орхун е в приповдигнато настроение, крачи бързо.
– Хайде, закъсняваме, да побързаме!
Хира върви до него, но погледът ѝ е празен. Държи букета отпуснато надолу, сякаш няма сили дори за това.
Вътре в нея мислите ѝ се блъскат една в друга. Тя не иска да го нарани. Не иска да го натъжи, но не може да се омъжи така. Не може да прегази майка му и после да живее с това.
Без да усети, забавя крачка.
Орхун спира и се обръща към нея, гласът му е пълен с чувство, с нетърпение и любов.
– Ако не си готова, ще чакам още десет години. Ако кажеш, че се колебаеш, няма да споменавам брак още двадесет. Ако кажеш, че не искаш, ще остана с теб цял живот и ще мълча. Но да оставя брака ни в ръцете на думите на майка ми… това не мога да позволя. Опитай се да ме разбереш!
Погледът му се впива в нейния.
– Не мисли, че не те разбирам. Жената, която се опитваш да защитиш, е моята майка. Но не позволявай на добрите си намерения да застанат между нас и щастието ни. Разбериме и ти мен.
Очите на Хира се пълнят със сълзи. Гласът ѝ е тих, но решителен.
– И аз те разбирам – казва тихо. – Но не мога да постъпя иначе. Искам да опитам, дори шансът да е нищожен. Ако се оженим тайно така, после няма да мога да живея с това в сърцето и съвестта си. Не ни го причинявай, не прави това с брака ни.
Ръцете на Орхун бавно се отдръпват от нейните, той поема дълбоко дъх.
– Добре – казва накрая. – Нека бъде както искаш.
Хира го гледа, сякаш не е чула правилно.
– Каза добре?
Орхун кимва.
– Ще видиш, ще убедя госпожа Афифе – казва тя с внезапна надежда.
– Няма да успееш – отговаря той честно. – Но въпреки това ти давам месец, нито ден повече. Един месец! После пак ще дойдем тук!
Хира се усмихва, с облекчение и решителност.
– Един месец! Добре!
Орхун отвръща с бледа, горчива усмивка.
Афифе пристъпва към Кенан нервно, гласът ѝ е остър, но овладян.
– Ти изобщо не ме разбираш, защото не ме познаваш – казва рязко, после се обръща към Нуршах. – Но дъщеря ми ме познава много добре.
Нуршах се изправя, лицето ѝ е напрегнато, но погледът ѝ е ясен.
– Да, мамо, познавам те много добре. Познавам езика на заплахите, не се тревожи, но не ги приемам. Чуваш ли ме?! Никога!
Афифе остава необичайно спокойна, усмивката ѝ е ледена.
– Помисли си. Не бързай. Знаеш какво се случва, когато действаш без да мислиш.
Тя се обръща и тръгва, без да чака отговор. Нуршах прави крачка след нея, кипяща от гняв, но Кенан я хваща и я спира.
– Не. Не можеш да ми го причиниш – крещи Нуршах. – Чуваш ли ме. Няма да позволя.
– Нуршах, недей – казва Кенан, опитвайки се да я задържи. – Не позволявай гневът да те завладее. Сега не е моментът.
Но тя не се успокоява.
Пред офиса икономът Шевкет, който чака притеснено, се втурва към Афифе, щом я вижда да излиза.
– Добре ли сте, госпожо.
Отвътре гласът на Нуршах прорязва въздуха.
– Аз вече не съм онова малко момиче, което мълчи, когато ѝ кажат да замълчи, и сяда, когато ѝ заповядат. Не съм такава вече.
Кенан се опитва да я успокои, но думите ѝ се изливат неудържимо.
– Не можеш да ме управляваш с един поглед. Не можеш да пренебрегваш чувствата и решенията ми.
– Нуршах, добре – казва Кенан меко.
– Не ме е страх от теб. Прави каквото искаш!
Афифе чува гласа ѝ. За миг равновесието ѝ се разклаща, макар да се опитва да изглежда непоколебима.
– Има свят извън твоя свят – продължава Нуршах, вече през сълзи. – И там хората могат да бъдат щастливи.
Сълзите потичат по лицето ѝ.
– Но ти не можеш да го позволиш, нали, някой да направи нещо без разрешението ти.
Афифе пребледнява.
– Не можеш да понесеш никой да живее без да зависи от теб. Само ти можеш да влизаш щастлива в онази къща, нали.
Главата на Афифе се замайва. Шевкет посяга към нея.
– Госпожо…
Афифе го спира с ръка, сякаш иска да каже, че е добре, и тръгва бързо напред. Икономът я гледа тревожно след нея.
Вътре Нуршах преживява срив. Кенан се опитва да я задържи, но тя продължава да крещи.
– Колко благородно, колко себеотдайно, нали, но това е лъжа. Всичко е лъжа. Ти си егоист, не мислиш за никого. Не обичаш никого, освен себе си.
– Нуршах – повтаря Кенан спокойно. – Недей. Виж се как си. Моля те. Ела, седни. Почини си.
Той я настанява на стола.
– Не ставай оттук – казва ѝ с тревожен поглед. – Ще ти донеса вода..
Когато тръгва към кухнята, Нуршах промърморва през зъби.
– Защо. Защо не си като другите майки. Толкова ли е трудно да бъдеш малко състрадателна, толкова ли е невъзможно?
Погледът ѝ попада върху подаръка, който Афифе е донесла. Отваря го рязко, почти с ярост. Вътре има стъклена тавичка. Нуршах хвърля кутията на пода и се изправя, стискайки съда в ръка.
– Какво е това, така ли ме унижаваш, така ли ме пренебрегваш?
Запраща стъклената тавичка към пода, която се разбива на парчета. Кенан, чул шума, и притеснен се връща обратно.
– Нуршах, добре ли си?
Тя сочи разпилените стъкла.
– Виж. Подиграва ми се. Афифе Демирханлъ е решила, че това ни подхожда. Стъклена тавичка. Майка ми ми донесе тавичка, която може да купи цяла фабрика, ако пожелае.
Кенан я прегръща силно и стиска ръката ѝ.
– Добре, тук съм! До теб съм!
– Виждаш ли какво ми направи – прошепва Нуршах. – В момента, в който прекрачи тази праг, разруши всичко.
Кенан се опитва да бъде внимателен..
– Почакай. Защо да е разрушено всичко. Майка ти все още те вижда като дете, а ти се промени. Стана силна жена, която стои на собствените си крака. Сигурен съм, че тя го вижда, просто не иска да го приеме. Новината я удари силно. Нормално е да не го приеме веднага.
Нуршах го поглежда гневно, очите ѝ блестят.
– Тя не е шокирана, ти не познаваш Афифе Демирханлъ. Тя го прави нарочно. Само тя знае какво още е намислила.
Гласът ѝ се къса. Думите излизат тежко, задъхано.
– Опитах се да избягам. Дори да отида на другия край на света, този кошмар ме намира пак. Бягах. Изчезнах. Няма значение. Нищо не помага.
Кенан я привлича към себе си и целува косата ѝ. Прегръдката му е сигурна и силна.
– Нуршах, няма кошмар. Не се предаваме така. Аз съм тук. И никой не може да те измъчва, освен ако ти не му позволиш.
Той я притиска нежно към гърдите си. Дишането ѝ постепенно се успокоява. В стаята остава тишина, тежка, но вече не разрушителна. Само двамата. И обещанието, че този път тя няма да бъде сама.
Афифе върви към входа на новото имение, но колкото и да се старае да изглежда изправена, е видимо, че сблъсъкът с Нуршах я е изтощил до край. Стъпките ѝ са бавни, дишането ѝ тежко. Шевкет върви на крачка разстояние, погледът му не се откъсва от нея, пълен с тревожно уважение.
В съзнанието ѝ още ехтят думите на дъщеря ѝ, остри и безпощадни.
Тя вече не е онова малко момиче, което мълчи, когато ѝ кажат да замълчи. Не може повече да бъде управлявана с един поглед. Само тя ли има право да прекрачва прага на това имение с усмивка.
Афифе стига до вратата и спира. За миг ѝ се завива свят. Поема дълбоко въздух, сякаш се опитва да събере силите си. Шевкет веднага усеща, че нещо не е наред.
– Искате ли да си починете малко в градината, госпожо.
Тя не отговаря веднага. Погледът ѝ се губи напред, после бавно кимва. Уморена. Съкрушена.
В стаята на Кенан Нуршах лежи с глава в скута му. Очите ѝ са затворени, лицето ѝ е бледо, изтощено. Кенан прокарва ръка през косата ѝ с изключителна нежност, сякаш се страхува да не я нарани дори с допир.
– Красавице моя – казва тихо. – Каквото и да се случи, ние сме заедно. Ти си с мен. Аз съм с теб. Този пещерен човек няма да те остави до края. Повече няма да се изправяш сама срещу нищо. Аз съм тук. Ние сме тук.
Нуршах няма сили да отговори. Само го поглежда и леко примигва, в знак на съгласие.
– И всъщност нямаш нужда от мен или от когото и да било – продължава той. – Видях колко си силна. Истински силна, и съм сигурен, че и майка ти ще го види. Рано или късно.
– Благодаря – прошепва тя едва чуто.
Кенан целува бузата ѝ. После внимателно я намества, поставя главата ѝ върху възглавницата и я завива.
– Почини си.
Той се навежда леко.
– Хайде, затвори очи.
Нуршах се подчинява. Клепачите ѝ се спускат бавно. Кенан отново прокарва ръка през косата ѝ, този път още по-тихо.
– Не се тревожи. Аз съм до теб. Тук съм.
Целува я леко и се изправя. Точно тогава погледът му попада върху кичурите коса, останали върху леглото. Той ги взема в ръка, задържа ги за миг, после поглежда Нуршах. В очите му има болка, но и решимост.
Тръгва към вратата и излиза.
В същия миг Нуршах отваря очи. Погледът ѝ остава вперен в празното пространство, там, където той току-що е бил. Тишината се настанява в стаята, крехка и напрегната, като затишие пред нова буря.
Афифе спира, сякаш силите я напускат, и бавно сяда на пейката. Икономът остава прав до нея, мълчалив, нащрек.
Погледът ѝ се губи някъде далеч. Гласът ѝ е приглушен, обезкуражен.
– Къде сбърках?
Икономът я поглежда с тревога и искрена преданост.
– Не сте сбъркали, госпожо.
Афифе леко му дава знак с глава да седне. Той се колебае за миг, после се настанява до нея. Погледът ѝ остава вперен в далечината. Една сълза бавно се стича по бузата ѝ.
– Сбърках – прошепва тя. – Може би не трябваше толкова да ги пазя. Трябваше да ги оставя сами да вземат решенията си. Всичко, което направих за доброто на децата си, издигна огромни стени помежду ни. Непреодолими. Аз съм майка. Каквото и да исках, го исках, за да бъдат добре, да не ги боли.
Икономът слуша, без да я прекъсва. Болката ѝ стига до него дълбоко. От стълбите над тях Муса ги наблюдава. Погледът му се спира върху начина, по който икономът гледа Афифе – с обич и безпомощност. Икономът вади кърпичка от джоба си и я подава. Афифе я поема. Муса остава неподвижен, изненадан от тази неочаквана близост.
В същото време Орхун и Хира пристигат пред имението. Хира все още държи букета лавандула в ръка. Гонча им отваря вратата и ги посреща.
– Добре дошли.
Хира ѝ благодари и тръгва да влиза, но Орхун я спира. Тя го поглежда внимателно, очаква думите му.
– Знаеш, нали? – казва той тихо. – Днес можехме да минем през тази врата по съвсем различен начин.
Хира усеща колко много е пожертвал.
– Нищо не е загубено – отговаря спокойно. – Може би не днес, но някой ден. И тогава ще ни е по-леко, по-спокойно, щ е започнем новия си живот, без да нараняваме никого.
– Това няма да се случи, но… – започва Орхун.
– Ще се случи – прекъсва го тя уверено. – Ще видиш. Кога можем да говорим с майка ти.
– След вечеря.
– Това е най-подходящият момент.
– Добре. Ще ѝ кажа, че искаме да поговорим.
Хира кимва.
– Трябва да поработя малко – добавя Орхун.
– Аз ще отида да видя Али.
Хира поема към стълбите. В този момент по тях слиза Нева. Пътищата им се пресичат. Погледът на Нева веднага пада върху цветето в ръката на Хира. Задържа се за миг, после лицето ѝ отново става безизразно.
– Здравей.
Хира не отговаря. Без да я погледне, подминава и се качва към етажа на Орхун. Нева се обръща и спира Орхун.
– Орхун, щях да те помоля за малко помощ по работа, ако имаш време.
– Ще съм в стаята си – отвръща той, не особено доволен.
Тръгва към стълбите. Нева го следва.
– Ще взема документите и идвам.
Тя спира за миг, хвърля коварен поглед назад, после отново поема нагоре.
Камерата се отдалечава бавно. Имението остава потънало в напрежение, неизречени думи и решения, които тепърва ще променят съдбите на всички.