Плен – Сезон 2 Епизод 176 (Ето какво ще видим)

В новото имение, в кабинета, Орхун и Нева продължават да работят. Масата е затрупана с папки, документи и бележки. Орхун говори делово, хладно, сякаш държи дистанция не само от темата, но и от самата Нева.

– Митническите облекчения са ключови – казва той, без да я поглежда – Най-добре е да потърсиш експерт. Така ще избегнеш рисковете.

В този момент вратата се отваря рязко. Нева подскача от изненада. Орхун вдига поглед, напрегнат. На прага стои Афифе.

Тя вече е на път да проговори, но щом вижда Нева, се спира. Очите ѝ се присвиват. Гласът ѝ е овладян, но в него кипи нетърпение.

– Ще ни извиниш ли? – казва студено – Трябва да говоря с Орхун!

Нева кимва веднага. Прибира папките припряно, сякаш усеща, че присъствието ѝ вече е нежелано.

– Разбира се… разбира се – усмихва се напрегнато – Орхун, благодаря ти. Наистина. Без теб нямаше да се справя. Много ти благодаря.

Афифе я наблюдава внимателно – нервна, ядосана, но бдителна. Следи всяко движение. Нева се овладява, излиза и затваря вратата след себе си.

В коридора Нева спира и се приближава се до вратата и и се опитва да чуе за какво си говорят Афифе и Орхун. Сърцето ѝ бие учестено.

– Нищо не се чува… – прошепва.

Навежда се още повече. Допира ухо до вратата.

В кабинета Афифе вече не сдържа гнева си. Търпението ѝ е изчерпано. Погледът ѝ пронизва Орхун.

– Кажи ѝ да не ме безпокои повече! – изригва тя – Постоянно ме преследва. Само като я видя, ми идва в повече, а тя иска да говори! Какво още? Съгласието ми ли чака? Достатъчно! Да спре да ме следва като просякиня!

Без да му даде шанс да отговори, Афифе се обръща рязко и тръгва към вратата.

В коридора Нева се сепва. Чува стъпките. Отдръпва се паникьосано от вратата точно навреме. Афифе излиза, без дори да я забележи. Подминава я, сякаш не съществува.

Нева си поема дълбоко въздух, изчаква, после бавно се отдалечава по коридора.

В кабинета Орхун остава сам. Напрегнат. Замислен. Прокарва ръка по лицето си.

– Как ще се измъкнем от това? – прошепва си – Пак обърка всичко…

Той става и излиза от кабинета.

Орхун излиза в градината, погледът му бързо обхожда двора – Хира я няма. В този момент забелязва Муса.

– Муса… – гласът му е напрегнат – видя ли Хира?

Муса кимва леко и сочи напред.

– Там е… малко по-нататък – добавя тихо, почти виновно – но е много тъжна, зетко.

Орхун се напряга още повече.

– Каза ли какво се е случило?

Муса се колебае, очите му се плъзгат встрани – явно не иска да говори, но думите сами излизат.

– Нещо е станало… – спира за миг, поема дъх – сестра ми заслужава най-доброто от всичко, зетко.

Орхун го гледа внимателно, опитва се да сглоби смисъла зад думите му.

– Да, тя порасна при много трудни условия – продължава Муса – при нас нищо не е било наготово, както при богатите. Но това не е престъпление, нали? Всеки има различна съдба. Греша ли?

В ума на Орхун парчетата най-сетне си идват на мястото. Погледът му се помрачава.

– Разбирам… – казва той кратко.

Муса се усмихва – този път с облекчение.

– Хайде, иди при сестра ми, зетко – казва насърчително – кажи ѝ ти. Колкото и да говоря аз, тя няма да ме чуе… но теб ще послуша.

Орхун кимва и тръгва напред, без да губи време – защото знае, че ако сега не стигне до Хира, думите, които не са изречени, могат да ги разделят завинаги…

Хира стои сама, със сведена глава. Очите ѝ блестят от сълзи, които всеки момент и ще потекат. Гърдите ѝ се повдигат неравномерно – сякаш се опитва да си поеме дъх, но не успява.

Малко по-далеч Орхун я наблюдава мълчаливо. Не се приближава веднага. Погледът му е пълен с вина и болка. Събира сили. В този момент Хира прави крачка напред, но внезапно усеща погледа му. Вдига очи. Среща неговите.

Орхун повече не издържа. Приближава се бързо, почти тичайки, и я прегръща силно, сякаш се страхува, че ако я пусне, ще я загуби.

– Съжалявам, че не направихме онази сватба – казва тихо, с пресипнал глас. – Не мога да те гледам така… толкова тъжна. Заслужаваше ли си? Ти познаваш майка ми. Тя е истински майстор в това да наранява хората.

С ръката си внимателно прибира кичур от косата на Хира зад ухото ѝ. Докосването му е нежно.

– Ти си моят емоционален войн – продължава той. – Моят красив войник… който след всяка рана отново се изправя и продължава да се бори.

Хира поема дълбоко въздух. Гласът ѝ трепери.

– Мисля, че този път губя войната…

Орхун я отдръпва леко, за да я погледне в очите. Гласът му става твърд и категоричен.

– Ти не трябва да се бориш за нищо! Победата ни е ясна. Ти си моя, а аз съм твой. Това е всичко.

Очите на Хира се пълнят с топлина. За миг тя просто го гледа – с любов, с доверие, с онова мълчаливо „вярвам ти“. Но почти веднага се съвзема, отдръпва се леко и си връща самообладанието.

– Добре – казва по-тихо. – Време е за вечерята на Али.

Изправя се рязко.

– Аз влизам вътре. Ти си вече в градината… ако искаш, поразходи се. Да не забравяме какво каза лекарят. Ще дойда след малко.

Тя се обръща и си тръгва бързо, сякаш се страхува да не се разколебае. Орхун остава на мястото си и я гледа след нея – с любов, с тревога и с усещането, че тази тишина е само затишие пред нова буря…

В кухнята на имението Муса забелязва, че икономът е необичайно разтревожен. Шевкет признава, че се тревожи за госпожа Афифе, която напоследък преживява труден период, но бързо приключва разговора, разбирайки, че е казал повече, отколкото е трябвало. След като напуска кухнята, между Муса и Гонча се заражда напрегнат разговор.

Муса намеква, че вуйчото на Гонджа проявява чувства към Афифе – нещо, което тя категорично отрича и приема като немислимо. Докато спорът им се изостря, Хира внезапно се появява и ги прекъсва с поговорка, която подсказва, че е чула повече, отколкото е трябвало.

Хира подготвя храната за Али, докато Гонча и Муса са напрегнати и се страхуват, че е чула техния разговор. Опитвайки се да прикрият притеснението си, двамата правят неубедителни оправдания, но паниката им издава, че крият нещо. Хира ги държи в напрежение с думите си, но накрая става ясно, че не е чула нищо конкретно.

След като напрежението леко спада, Муса започва да говори за любовта и съдбата, правейки прозрачни намеци, които поставят Гонча в неловко положение. Хира усеща подтекста, но не го коментира. Тя взима подноса и излиза, оставяйки двамата да се карат помежду си.

Макар привидно нищо да не се е случило, сцената завършва с усещането, че казаните думи няма да останат без последици и че именно те ще отприщят ново развитие в историята.

Орхун и Хира вървят един до друг по алеята в градината.

– И така? – нарушава тишината Орхун и я поглежда с нетърпение. – Как върви броенето? Колко остава до сватбата ни? Колко дни?

Хира се усмихва с лека, почти плахa усмивка, която казва повече от думите.

– Имаме… още толкова много дни – отговаря тя тихо.

Орхун спира, обръща се към нея и хваща ръцете ѝ. Погледът му е топъл, а усмивката – нетърпелива.

– В такива моменти – казва той – когато нямам търпение, времето спира. Часовете се влачат. Ако не беше ти… нямаше да издържа. Но виж какво измислих.

Хира го гледа, вперила поглед в очите му.

– След сватбата – продължава Орхун – се качваме на самолет и заминаваме в чужбина. До сватбата е ясно – между теб и майка ми ще има още много битки – усмихва се иронично – Може и кръв да се пролее. Най-доброто лечение е бягство надалеч. Почивка. Само двамата. Как ти звучи?

Очите на Хира светват.

– Ще ми хареса много – отговаря тя. – Да пътувам с теб, да откриваме нови места… звучи прекрасно.

Орхун се оживява още повече.

– Имам приятел във Виена – казва развълнувано. – Ще отидем и при него. Искам да се запознаеш с него. Жена му се казва Лейла, професор е. Обича живописта, музиката, изкуството. Сигурен съм, че ще се разбирате чудесно.

В този миг погледът на Хира застива, усмивката ѝ избледнява. В ушите ѝ отекват думите на Афифе – остри като нож.

„Какво е твоето място до Орхун Демирханлъ?“ – ехти гласът ѝ. „– Бивша робиня? Домакиня? Каква си ти? Достойна ли си за него?“

Орхун не забелязва промяната. Говори, увлечен от мечтите си.

– А после – добавя той – може да отскочим и до Венеция. Да слезем малко по на юг. Ще бъде красиво.

Хира слуша. Мълчи. Думите му достигат до нея като отдалечен шум. В гърдите ѝ се надига горчивина, а сърцето ѝ бие неспокойно.

Тя върви до него, но мислите ѝ са другаде, там, където любовта и съмнението се сблъскват без милост… и тази битка тепърва започва.

Вратата на кабинета на Орхун се открехва – бавно, почти предпазливо. Появява се Невa – първо главата ѝ, после усмивката – лека, закачлива, уверена.

– Хей… – прошепва тя, сякаш очаква отговор.

Тишина.

Погледът ѝ бързо обхожда помещението – Орхун го няма. Усмивката ѝ угасва, но само за миг. Невa влиза вътре, затваря вратата след себе си и се насочва право към бюрото му.

– Значи така… – промърморва тя. – Тогава ще ти благодаря по друг начин. Даже е по-романтично.

Посяга към лист и химикал. Устните ѝ се извиват в хитра усмивка, докато започва да пише.

„Дойдох отново, за да ти благодаря за всичко. За подкрепата ти…“

Изведнъж химикалът спира. Мастилото отказва. Невa се намръщва, оставя го на бюрото и започва да търси друг. Прехвърля листове, оглежда, въздъхва раздразнено.

– В този огромен кабинет има само един химикал? – изсъсква тя.

Отваря чекмеджето, рови нетърпеливо, и точно тогава погледът ѝ попада на документ. Заглавието я кара да застине.

– Какво е това?… Служба по вписванията?

Хваща листа и започва да чете. Очите ѝ се разширяват, датата, часът, имената. Орхун и Хира. Официално. Истинско.

Лицето ѝ се втвърдява.

В съзнанието ѝ проблясва спомен, Хира, с букета от лавандула в ръка, онази усмивка.

– Здравей… – прошепва Невa, но този път гласът ѝ е студен.

Връщаме се в настоящето. Тя стисва документа, после го пъха обратно в чекмеджето с рязко движение. Гневът ѝ е тих, но опасен. Намира друг химикал, довършва бележката – думите остават скрити от нас.

Невa оставя листа точно в средата на бюрото. Поглежда го за последен път – очите ѝ блестят с решимост.

Излиза от кабинета, а във въздуха остава усещането, че току-що е била запалена искра, която ще подпали всичко.

Афифе вече е малко по-спокойна. Държи телефона до ухото си и говори с човек от фондацията. Гласът ѝ е делови, премерен, но зад думите се усеща напрежение.

– Остава ни една седмица – казва тя. – Благотворителна вечеря, след това търг. Това ще бъде най-голямото събитие на асоциацията.

Замълчава. Слуша внимателно отсрещната страна.

– Разбирам… добре, много добре. А обсъдихте ли транспорта на произведенията с артистите? Не бива да оставяме нищо за последния момент. Знаеш колко трудно ги убедихме… – прави кратка пауза, после тонът ѝ омеква – Да, очакваме сериозни приходи. Разбира се – с ваша помощ. Благодаря. Успех.

Затваря. В същия миг телефонът звъни отново. На дисплея изписва името на Нуршах. Афифе става от мястото си. Поема дълбоко въздух. Изправя гръб. Сякаш се готви за битка.

– Ало?

Още щом чува гласа на майка си, Нуршах избухва. Думите се изсипват една след друга – остри, гневни, без пауза.

– Даде ни два дни, майко, помниш ли? Обаждам ти се, за да не чакаш напразно. Това, което искаш, никога няма да се случи. Няма да загубя нито делото, нито живота, който съм избрала!

Афифе стиска телефона. Челюстта ѝ се напряга.

– Няма да се откажа от нищо само защото ти така си решила – продължава Нуршах. – Чуваш ли ме?

– Как смееш да ми говориш така! – гласът на Афифе изригва. – Или ще направиш точно това, което ти казвам, или…

От другата страна Нуршах не ѝ позволява да довърши. Говори с амбиция, с ярост. Кенан я наблюдава мълчаливо от мястото си – напрегнат, неподвижен.

– Или какво, майко? – отвръща Нуршах. – Изливаш нещастието си върху нас, нали? Защото искаш всички да са нещастни като теб. Но знай едно – няма да успееш да спреш нито моето щастие, нито щастието на брат ми. Заплашвай колкото искаш. Поставяй ултиматуми. Пращай хора срещу нас. Нищо от това, което искаш, няма да се случи. Няма да направя нищо от онова, което искаш! Ясно ли ти е?

Връзката прекъсва. Кенан продължава да гледа Нуршах. Мълчаливо.

Афифе сваля телефона от ухото си и го хвърля яростно върху бюрото.

– Виж какво ми говори собствената ми дъщеря! – кипи тя. – Безсрамница! С майка си говори така! С майка си!

В този момент се чува почукване на вратата.

– Влез! – изсъсква Афифе.

На прага се появява Нева. Привидно притеснена. Учтива. Сдържана до крайност.

– Извинете… ако сте свободна… бих искала да поговорим за нещо важно.

– Не е подходящ момент! – отсича Афифе. – Сега не мога да говоря.

– Сигурна съм, че ще искате да чуете какво имам да кажа – отвръща Нева спокойно. – Иначе никога не бих ви безпокоила.

Афифе мълчи. Очите ѝ се присвиват. Любопитството надделява над гнева. Тя прави знак. Нева влиза.

– Научих нещо съвсем случайно – започва тя. – И наистина нямаше да ви го казвам, ако не засягаше семейството. Знам колко сте чувствителна по тази тема.

Афифе я гледа втренчено. Вниманието ѝ е уловено.

– Както казах… напълно случайно намерих един документ в стаята на Орхун – продължава Нева. – Онзи ден, когато Хира се появи с булчински букет в ръка, заподозрях нещо, но не можех да го свържа. Ще бъда кратка. Орхун и Хира са щели да се оженят тайно – без да уведомят никого – ако бракът на Нуршах не беше разкрит. Така че… никой не чака вашето одобрение.

Лицето на Афифе се вкаменява. В очите ѝ пламва буря, която заплашва да помете всичко по пътя си…

Източник: PoTv.bg