Плен – Сезон 2 Епизод 177 (Ето какво ще видим)

Орхун и Хира влизат в кабинета, а тишината около тях сякаш ги прегръща.

– Добре съм, не се тревожи за мен – казва тя и ir поема дъх – Моля те, върни се към работата си.

Орхун я гледа в очите. Погледът му е мек, но решителен. Хваща ръката ѝ.

– Нищо друго няма значение – отвръща той – Моята най-важна работа е точно тук, пред мен. Ти си моят свят.

Хира се усмихва с благодарност. Очите ѝ блестят. В този миг вратата се отваря рязко. Афифе нахлува в стаята като фурия, а лицето ѝ е изкривено от маската на яростта. Не дава време на никой от двамата да реагира – думите ѝ се изсипват като камъни.

– Значи така сте играли! Подло, зад гърба ми! – съска тя – Потайни и хитри! Ако не бях разбрала за брака на Нуршах, сега вече щяхте да сте женени, нали? – лицето ѝ се изкривява в презрение – И тези безсрамни номера с фалшиво съгласие. Гледахте ме в очите и ме лъжехте,– мен?!

Орхун стиска челюсти, усещайки как гневът започва да кипи в жилите му. Хира отстъпва крачка назад, парализирана от ужас. Погледът на Афифе, който бълва огън се забива в Хира.

– Ти за коя се мислиш? Как дръзна да разиграваш театър пред МЕН? Как смееш?!

– Госпожо Афифе… моля ви… – гласът на Хира трепери – Аз имах добри намерения… наистина… никога не съм искала…

Орхун се намесва, рязко.

– Никой не си играе с теб! – пресича я Орхун, опитвайки се да овладее ситуацията. – Успокой се и ще ти обясним всичко.

Афифе не го чува, или по-точно не иска да го чуе.

– Тя щяла да ми прави услуга! Ти коя си? Смяташ се за равна на мен ли? Как смееш изобщо да се опитваш да се подмазваш! Една робиня, чиято единствена дарба е слугуването! Необразована… невежа!

– Майко! – изригва Орхун, а гласът му оглася целия етаж. – Мери си приказките!

– Ти можеш да живееш само в сянката на сина ми – не спира Афифе, заслепена от злоба. – Сама по себе си ти си нищо! Една голяма нула!

Пред вратата, скрита в сенките на коридора, Нева затаява дъх. Тя притиска ухо до вратата, попивайки всяка дума, а по устните ѝ пропълзява зловеща усмивка.

– Майко, овладей се! – крещи Орхун.– Нямаш право да ѝ говориш така! Никой няма това право!

Той преглъща тежко, юмруците му са побелели. Хира е съсипана, очите ѝ плуват в сълзи, които всеки миг ще потекат по пребледнелите ѝ бузи.

– И тя щяла да търси моето съгласие! – изсмива се истерично Афифе. – Ти не си достойна дори да дишаш същия въздух!

Орхун избухва.

– Достатъчно, майко! Вън! – Орхун посочва вратата с леден тон, който не търпи възражение. – Тръгвай си веднага, преди всичко да е приключило зле!

Афифе го пронизва с гневен поглед, без да каже нищо повече, се обръща и излиза със същата ярост, с която влезе. Тишината пада тежко.

Орхун диша тежко, гърдите му се вдигат и спускат под напора на адреналина.

– Това беше прекалено – промълвява той през зъби. – Ще я накарам да си вземе думите обратно!

Той тръгва към вратата, но Хира го спира като го хваща за ръката.

– Недей… моля те… – гласът на Хира е едва доловим, по-слаб от шепот.

Тя изглежда толкова сломена, сякаш този път парчетата от душата ѝ никога няма да се сглобят отново.

Орхун е напрегнат до крайност, гняв и безсилие се блъскат в гърдите му, а той стиска зъби, за да не избухне. Погледът му търси Хира, иска да я задържи до себе си, да я успокои, да я предпази.

– Знаеш, че нищо от това, което тя каза, не трябва да се приема насериозно, нали? – гласът му е твърд, хриплив от вълнение. – Не го мисли. Единствената ѝ цел е да те нарани. Нищо повече!

Хира стои като вцепенена, а в погледа ѝ се чете пълно объркване.Тя не чува утеха, чува шум, който я обърква още повече.

Орхун губи търпение. Той пристъпва рязко към нея, очите му пламтят с решителност, която не търпи възражение.

– Дотук с отброяването! – отсича той, а гласът му кънти като присъда. – Повече няма да чакаме съгласието на никого. Утре първата ни работа е да се оженим. Край!

Хира замръзва. Ръцете ѝ трепват, сякаш търсят опора във въздуха.

– Можеш ли да ме извиниш за момент? – пита тя, несигурна – Искам да остана сама и да помисля малко.

Орхун поклаща глава, раздразнението му личи.

– Няма нищо за мислене, не виждаш ли? – избухва Орхун, губейки контрол над нервите си. – Всичко е ясно като бял ден. Тя няма да спре! Ще направи и невъзможното, за да ни унищожи!

Хира вдига очи към него – този път в тях няма страх, а само молба, която пронизва сърцето му по-силно от всяка казана дума.

– Моля те…

Орхун затваря очи за миг. Иска му се да изкрещи, да я разтърси, да я накара да разбере, че той е нейният пристан, но вижда безсилието в погледа ѝ. Той кимва едва забележимо, безпомощен пред нейната болка.

Хира излиза от кабинета разтърсена, почти тичешком, а Орхун все още не подозира, че това, което Хира е решила в този момент, ще промени всичко завинаги.

Хира излиза в коридора , замаяна от думите, които току-що са разкъсали душата ѝ. Тя бърза към изхода, сякаш въздухът в това имение вече не ѝ достига. Но точно тогава, – пред нея, застава Нева. Погледът ѝ блести с триумфално, тя е чула всичко.

Нева я измерва от горе до долу с хладен, пренебрежителен поглед.

– Истината боли, нали? Виждам, че си напълно съкрушена – изсъсква Нева, а гласът ѝ е пълен с отрова. – Но всички знаем колко е права госпожа Афифе, нали?

Хира застива. Тя бавно обръща лице към нея, а в очите ѝ се чете не само болка, но и нарастваща тревога.

– Твоето място в имението Демирханлъ е ясно! – продължава Нева, без да бърза. –Ти си тук, за да носиш подносите. Да готвиш, да чистиш… Е, може би ставаш и за бавачка на децата, но дотам! Защото това си ти, това е твоята същност! – Тя се усмихна иронично. – Ти дишаш този въздух само заради милостта на Орхун. Ако не беше неговото добро сърце, отдавна щеше да си на улицата, където ти е мястото.

Нева я гледа, очаква реакция, но Хира не реагира. Тя мълчи, погледът ѝ е уморен, прекършен, празен.

Нева обаче няма намерение да спира. Тя се наслаждава на всеки миг от агонията на съперницата си.

– Но съветът ми е да не предизвикваш съдбата повече. Късметът ти вече е на изчерпване. Това, което наричаш „щастие“, може да ти обърне гръб във всеки един момент. Всичко, което си заграбила с такава лекота, ще се разлети като прах при най-малкото нещастие.

Хира не издържа нито секунда повече, без да промълви и дума, тя подминава Нева и излиза.

Нева остава на място, загледана в отдалечаващата се фигура, а на устните ѝ се изписва зловеща усмивка, защото знае, че следващият ѝ ход ще бъде фатален.

Афифе, чийто гняв все още не е стихнал, крачи нервно из стаята. На вратата се чува отривисто почукване.

– Влез! – отсича Афифе.

Нева влиза плахо. Поздравява господарката на дома, приближава се и застава срещу нея с привидно смирение.

– Госпожо Афифе… Вие и Орхун сте толкова ценни за мен – започва тя с мек, ласкав глас. – В най-трудните ми моменти вие отворихте вратите си и ме подкрепихте, нито за миг не ме оставихте сама.

Нева поглежда Афифе с решителен поглед.

– Моля ви, не тъгувайте повече. – Афифе се обръща с гръб, потънала в мислите си. – Вижте, Орхун е изключително умен. Той е талантлив, безупречен във всичко. Образованието и възпитанието му личат от километри. Той непременно ще осъзнае грешката, която е допуснал.

Афифе замира за миг, след което рязко се обръща към Нева. Погледът ѝ е като острие.

– Ще те попитам нещо. Но ще го направя само веднъж. Затова ми кажи истината.

Нева, която не очаква такъв обрат, трепва. Макар и разтревожена, тя успява да запази каменно изражение.

– Разбира се. Можете да ме питате каквото пожелаете. Бъдете сигурна, че ще бъда искрена.

Афифе свива очи, претегляйки думите ѝ. След това изстрелва въпроса директно в упор:

– Изпитваш ли чувства към Орхун?

Нева остава като вцепенена, сякаш земята под краката ѝ се разтваря.

В градината Хира се разхожда с отнесен поглед, чувствайки се в капан. Гласът на Афифе ехти в съзнанието ѝ. СПОМЕН: – Значи си взела решение?… И искаш моето съгласие? Никога! Никога няма да одобря този брак! По-добре си го набий в главата!

Хира поема дълбоко, болезнено дъх. Очите ѝ се пълнят със сълзи. Друг спомен я пронизва.

СПОМЕН: – Наистина ли вярваш, че си съпругата, която Орхун Демирханлъ заслужава? Защото мъж като него се жени за жена, която не се страхува да отговори на този въпрос открито! За жена, достатъчно уверена, за да каже: „Този мъж ме заслужава!“, негова равна във всеки смисъл! Имаш ли отговор на това?

Обратно в реалността, думите на Нева също я ударят като камшик. „В имението Демирханлъ ти ставаш само за това да носиш подноси. Да готвиш, да чистиш. Най-много да гледаш децата…“

С всеки спомен, с всяко изречение, тя усеща, че въздухът не ѝ достига.

– Не е ли права? Лъже ли ме? – прошепва Хира. Тя поклаща глава, сякаш най-накрая е решила да се изправи пред съдбата си. – Не може да продължава така. Не мога повече.

Хира се насочва към имението, решена на всичко, за да говори с Орхун.

Хира върви към кабинета на Орхун. Тъкмо наближава вратата и той излиза.

– Тъкмо тръгвах към теб… Как си? Чувстваш ли се по-добре? – пита той със загриженост.

– Може ли да поговорим за момент? – гласът на Хира е неочаквано твърд.

– Разбира се.

Хира влиза първа. Орхун усеща, че тя е на прага на важно решение. Сянка на тревога преминава през погледа му, докато затваря вратата след себе си.

Хира започва веднага, без да губи време.

– Взех решение.

Орхун застава нащрек.

– Мислих много за това, което каза майка ти – продължава тя. – Да, тя говори така, за да ме нарани. Има неща, на които не бива да обръщам внимание. Но тя не греши за всичко. Има едно нещо, за което е напълно права. След брака аз няма да имам нищо друго, освен това да съм твоя съпруга.

Орхун прави жест, сякаш иска да я спре.

– Това няма значение. Ние…

– Моля те. Остави ме да довърша – прекъсва го тя учтиво, но категорично.

Орхун кима в знак на съгласие.

– За съжаление, не можах да ходя на училище. Нямам подходящо образование, нямам титла, която да поставя пред името си. Дори нямах лична карта, докато ти не ми извади такава. – Тя поема дълбоко въздух. – Но не искам повече да е така. Искам да имам професия.

Орхун я гледа, опитвайки се да разбере какво става в душата ѝ.

– Искаш да учиш ли?

– Да! Искам да получа образование! – отговаря тя без колебание.

Орхун е убеден, че това е заради думите на майка му.

– Не ме интересува как иска да те вижда майка ми! Обичам те такава, каквато си! Нямаш нужда да доказваш нищо!

Хира прави няколко крачки към него.

– Няма да те лъжа. Думите на майка ти ме нараниха. Но не това е причината за решението ми. Преди мислех, че светът е само това, което бях видяла преди теб. Господари и роби, това беше всичко. Мислех, че всеки трябва да приеме съдбата си и да умре така. После животът ми подари теб. Разбрах, че съм грешила. Знаех фразата „ Съдбата обича усилието“, но научих истинския ѝ смисъл благодарение на теб. Искам да се боря за себе си.

Орхун е поразен от искреността и силата ѝ.

– Нямам друг противник пред себе си, освен самата мен. Искам да докажа на какво съм способна. И имам нужда от твоята подкрепа.

– Имаш я! – отвръща той без колебание. – Подкрепям те с цялото си сърце.

Лицето на Хира грейнава от щастие, но радостта ѝ е на път да бъде помрачена от бурята, която се разразява в другата стая.

В стаята на Афифе напрежението може да се разреже с нож. Нева се опитва да запази самообладание, но гласът ѝ леко потреперва.

– Искам да кажа… напоследък прекарваме доста време с Орхун. Но не е това, което си мислите.

Афифе се приближава бавно, оглеждайки я като хищник.

– Не харесваш Хира, нали?

– Да. Знаете защо.

– Когато си с Орхун, поведението ти се променя. Така ли е?

– Не, не… – Нева се бори за въздух. – Не, не, просто ме разбраха погрешно.

– Добре. Щом това е твоят отговор, нямам какво повече да те питам. Можеш да си вървиш!

Нева гледа Афифе с нарастваща тревога. Обръща се и тръгва към вратата, докато Афифе остава с гръб, лицето ѝ е каменно, а в мислите ѝ вече зрее следващият ход, който ще разтърси всички…

Кабинетът е притихнал. Лампата хвърля топла светлина върху лицата им. Орхун и Хира седят един срещу друг. Въздухът е плътен, пълен с неизказани мисли.

– И така… Какво искаш да правиш? – гласът му е дълбок, обгръщащ. – Мислила ли си в каква област искаш да се развиваш?

Хира се усмихва несигурно, после думите ѝ се изсипват наведнъж.

– Честно? Не. Нямах време. В момента, в който взех решение, дойдох при теб. – поема дъх. – Сега мисля бързо. Първо се сещам за уроците при мадам Корсини… рисуването!

Очите ѝ блестят. Орхун вижда вълнението и пристъпва крачка по-близо, вдъхвайки ѝ кураж.

– Да, рисуването ти се отдава. Имаш уникален поглед върху света. Дизайнът също е твоя сила. Можеш да получиш сериозно образование в тази сфера.

Тя се замисля за миг, претегляйки думите му, но бързо поклаща глава.

– Но рисуването не е нещо, което мога да правя по задължение… Рисувам само когато искам да излея душата си. Същото е и с дизайна. Може би не бих могла да творя за никого другиго… освен за теб.

Орхун се усмихва едва забележимо.

– Честно казано, не съм съгласен с теб, но няма да настоявам. Ще направим това, което ти поискаш.

Лицето на Хира грейна. Подкрепата му е като музика за душата ѝ.

– Мисля, че съм по-склонна към езиците. Френският ми е добър. Обичам да чета, да превеждам, да си играя с думите.

– Превеждала си ми толкова красиви стихове – прекъсва я той, а споменът за думите ѝ сякаш отекна в тишината на стаята.

– Мислиш ли, че мога да стана преводач? Хем ще чета много книги, хем това ще е работата ми. Какво по-хубаво от това?!

– Мисля, че избрахме посоката. – Орхун кимва. – Сега остава да разберем какво обучение ти е необходимо.

– Веднага ли? – очите ѝ светват. – Тоест… веднага, нали?

Вместо отговор, той улавя ръцете ѝ. Допирът им е като електрически заряд.

– Явно не си разбрала какво значи, че имаш моята подкрепа. – казва тихо. – Ако поискаш, ще положа целия свят в краката ти. Сега стана ли ти ясно?

Хира не издържа и го прегръща силно, заравяйки лице в гърдите му. Орхун затваря очи, отдавайки се на момента, но секунди по-късно тя се сеща къде се намира и рязко се дръпва, леко смутена от собствената си смелост.

– Мога да уча вкъщи, докато започнат курсовете. Ще потърся материали…

– Добра идея – кимва той.

– Радвам се, че те има – промълвява тя и се обръща, за да излезе бързо от стаята, преди сърцето ѝ да е изскочило от гърдите. В този миг Орхун нежно хваща ръката ѝ и се изправя. Говори на френски, гласът му е нисък, интимен.

– Tu es l’aube de mes nuits sombres et le port de ma mer ondulée…

Хира застива. Повтаря наум, после превежда, почти шепнешком.

– Ти си зората на тъмните ми нощи и пристанището в моето бурно море…

– Et mon amour… je ne connais pas une seule tempête qui puisse se mettre en travers de ton chemin.

– И, любов моя… – превежда тя със задавен глас – не познавам нито една буря, която да може да застане на пътя ти.

Погледите им се срещат. Всичко друго изчезва.

– Този стих… – промълвява Хира, а Орхун кимва. – Принадлежи на поета, чиято любима е била французойка…

Те и двамата знаят за кого говорят.

– Ти избра пътя към себе си – казва Орхун. – Гордея се с теб.

Хира излиза, благодарна, а Орхун остава, гледа след нея с възхищение… без да подозира, че тази нощ е само началото на буря, която тепърва ще се надигне.

Афифе приключва нервен телефонен разговор. Стиска апарата, сякаш ще го счупи.

– Такова безобразие не може да бъде допуснато в последния момент! – изсъсква тя. – Както и да е, ще измисля нещо!

Тя хвърля телефона на копринената кушетка. Въздухът в стаята се нажежава.

Перихан я наблюдава внимателно.

– Какво те разстрои пак, скъпа Афифе? – гласът ѝ е меден, но очите ѝ търсят поредната пукнатина в спокойствието на дома.

– Господин Йозгюр се отметна – отрязва Афифе. – Няма да изпрати картината „Сянката на облака“.

В този миг Хира, която минава пред хола, спира. Думите я заковават на място. Тя знае колко важна е тази вечер за престижа на фамилията.

– О, не! Не е за вярване! – възкликва Нева, като театрално притиска длан към гърдите си. – Как е могъл да направи такова нещо, госпожо Афифе? Събитието беше обявено преди дни. Благотворителен търг без тази картина е пълен провал. Всички говорят само за цената, която щеше да достигне!

Афийе стиска устни.

– Йозгюр си показва нрава – промълвява Афифе с ледено презрение. – Какво мога да кажа за капризите на един творец? Първо обеща, а сега се отказва. Какъв позор само!

– Нима няма друг начин? – пита Перихан предпазливо.

Афийе замълчава. Погледът ѝ се втвърдява.

– Нямам намерение да се моля на Йозгюр – Афифе се замисля за миг, а погледът ѝ става проницателен. – Но ще бъде добре за нашата асоциация, ако заменим тази картина с нещо още по-престижно. Трябва да покажем, че сме силни и нищо не може да ни събори.

– Ами… аз познавам доста хора в Лондон – намесва се Нева с престорена загриженост,, но времето ни е ужасно малко – добавя Нева и поклаща глава.

Хира прави крачка напред. Гласът ѝ трепери, но в него се долавя решителност.

– Ако искате… аз мога да помогна?

Всички погледи се обръщат към нея. Хира влиза в хола бавно, уверено. Афифе я измерва от глава до пети.

– Госпожата, при която работех във Франция, беше много близка приятелка на художничката Жулиет. Там се запознах с нея.

Нева примигва, изненадана.

– Да не би да говориш за Жулиет? Онази Жулиет, която нарисува „Газелите“?

Хира само кимва едва забележимо.

– Ако желаете, мога да я помоля да изпрати своя творба. Доколкото знам, тя е човек, който подкрепя подобни каузи. Сама ми е казвала.

Нева избухва в кратък, подигравателен смях, а Афифе я изпепелява с поглед, в който се чете само едно – пълно пренебрежение.

– Великата Жулиет ще изпрати картина точно на теб? – процежда Нева. – Искаш да кажеш, че е достатъчно просто да ѝ се обадиш?

Хира си поема дъх, готова да отговори, но Афифе я прекъсва.

– Това са празни усилия. Такава художничка никога няма да изпрати своя картина тук.

– Позволете ми поне да опитам – настоява тихо Хира.

Афифе я оглежда от горе до долу, сигурна, че момичето само ще се изложи. Нева, предчувствайки сладкия вкус на чуждия провал, подклажда огъня.

– Позволете ѝ, госпожо Афифе. Нека опита.

– Очевидно е, че това е загуба на време, но щом си решила – опитай – отсича Афифе.

Хира кимва, леко развълнувана.

– Аз няма да разчитам на отговор оттам – добавя Афийе и се обръща към Нева. –Трябва да мисля как да реша тази криза реално. Трябва ми нещо, което да разтърси обществото. Приятен разговор.

Афифе излиза от стаята с царствена походка, оставяйки Хира сама под отровния, подигравателен поглед на Нева.

Хира говори по телефона. Последните ѝ думи са на френски, с лека усмивка, която се прокрадва по устните ѝ.

– Добре. Благодаря ви много. Приятна вечер – промълвява тя с едва доловима усмивка, преди да затвори.

Затваря. Тишината се настанява в стаята. Хира се обръща към книгата, разтворена на масата. Навежда се, чете внимателно, прелиства, сравнява с отворения лаптоп.

В този момент Орхун влиза. Спира на прага. Вижда я как работи, съсредоточена, почти изгубена в думите. Гледа я известно време, мълчаливо, с открито възхищение.

Изведнъж Хира се сепва. Остра болка прорязва врата ѝ. Тя леко раздвижва раменете си, на лицето ѝ се изписва гримаса на болка. Ръката ѝ неволно се вдига към врата, но преди да го докосне, усеща топлината на големите, силни длани на Орхун. Сърцето ѝ прескача удар. Тя вдига очи и среща неговите – дълбоки, тъмни, изпълнени с обещание.

– Остави го на мен.

– Остави на мен – прошепва той, а гласът му е плътен и властен.

Хира свежда глава, бузите ѝ пламват в алено. Пръстите на Орхун започват да масажират схванатите ѝ мускули. Усеща го – тя е напрегната като струна.

– Колко си схваната… От колко време седиш тук?

– Малко се увлякох. Книгата вече има превод на турски , но аз правя свой. Сравнявам ги. Запецнах на няколко думи…

Орхун спира за миг, навежда се към нея и в гласа му се прокрадва лукава нотка.

– Виж какво, ако ще работиш толкова усърдно, ще трябва сериозно да преразгледаме този въпрос. Не съм сигурен дали ще ти остава време за мен.

Хира замръзва. Приема думите му насериозно. Скача на крака.

– Да, ще работя, но не се притеснявай за нищо! – казва тя развълнувано. – Ще се справя с всичко, няма да усетиш липсата ми…

Орхун се усмихва – онази негова усмивка, която разтапя ледовете. Той пристъпва опасно близо, притискайки я с присъствието си. Очите му търсят нейните.

– Мисля, че не бива да бъда пренебрегван

– Спокойно. – посочва лаптопа – Батерията падна. Ще взема зарядното, в кабинета ти е.

– Не се притеснявай – заеква тя и посочва към масата. – Компютърът угасна. Трябва ми зарядното, остана в твоя кабинет.

Тя прави опит да се изплъзне, да избяга от магнетизма му, но Орхун не я пуска. Пътят ѝ е препречен.

– Стига толкова за днес. Късно е. Лягай да спиш. Очите ти са зачервени от този екран.

Хира се освобождава от ръцете му в състояние на сладка паника.

– Изобщо не ми се спи! Искам да преведа още съвсем малко.

– Не се инати – прекъсва я той, но в тона му няма гняв, само загриженост.

– Не е инат, повярвай ми. Дори да си легна сега, ще мисля за книгата. Няма да мога да затворя очи.

Орхун въздъхва, сякаш се предава пред чара ѝ.

– Разбрано, няма да те убедя. Тогава имам едно условие.

Той хваща ръката ѝ, нежно, но уверено, и я кара да седне обратно на стола.

– Седни. Затвори очи. Дай си малко почивка. Аз ще ти донеса зарядното.

Той прави жест с ръка, приканвайки я да се подчини. Хира бавно затваря клепачи, оставяйки се в неговите ръце. Орхун я поглежда с тържествуващо удовлетворение, преди да излезе тихо от стаята. Хира остава сама в полумрака, със затворени очи и ускорено пулсиращо сърце, без да подозира какво я очаква, когато той се върне…

Нуршах е обсебена от желанието си да спечели съдебното дело, за да докаже своята независимост на майка си. Кенан обаче започва да се измъчва от думите на Афифе, че той е само „пешка“ в играта на инат на Нуршах. Той се чувства пренебрегнат и започва да се пита дали любовта на Нуршах е истинска, или той е просто средство за отмъщение срещу майка ѝ.

Нуршах открива ключово доказателство (свидетел) и изхвърча от кантората, без да потърси помощта на Кенан. Това засилва усещането му за изолация. Дори Фатих забелязва, че поведението на Нуршах е странно и агресивно към околните. Когато тя се прибира вечерта, тя е сияеща заради професионалния успех, но напълно сляпа за емоционалната болка на Кенан и факта, че е пропуснала семейната вечеря.

В контраст с тежката атмосфера при Кенан и Нуршах, сцената между Фериха и Фикрет е изпълнена с нежност. Фериха завършва костюма за своя любим, а телефонният им разговор разкрива дълбока взаимна привързаност и уважение. Те планират среща за следващия ден, която и двамата очакват с нетърпение.

Източник: PoTv.bg