Плен – Сезон 2 Епизод 178 (Ето какво ще видим)

Нощта е обвила новото имение в тишина, но в стаята на иконома напрежението е осезаемо. Шевкет, облечен в скромни домашни дрехи, седи в полумрака, прегърбен, сякаш целият свят тежи на раменете му. Гонча почуква плахо и влиза, а сърцето ѝ се свива при вида на вуйчо си.

– Вуйчо? Щях да пера и дойдох да питам дали имаш дрехи… Добре ли си? – гласът на Гонча трепери от загриженост. – Добре съм, момиче – отвръща сухо Шевкет, без да вдига очи. – Сигурен ли си? Цяла сутрин си като на игли, а сега седиш тук така… Нещо се е случило, нали?

Шевкет най-после вдига поглед, изпълнен с горчивина. – Не виждаш ли какво става, Гонча? Защо изобщо ме питаш?

– Извинявай, вуйчо, но не разбирам защо толкова ти пука за госпожа Афифе! Това е работа. Тя ти е шеф. Ти трябваше да имаш свой живот! А ти… ти се посвети само на това място. Дори не се ожени!

Шевкет се изправя рязко. Гласът му става остър.

– Как говориш така, а? Откъде тази смелост?

Гонча се свива, но не отстъпва. Сяда до него и гласът ѝ омеква. – Вуйчо, казвам го, защото ме е грижа за теб. Преди бях далеч и не знаех как живееш, но сега виждам – ти нямаш нищо свое… Мама ми казваше, че на младини си бил толкова красив, че всички искали да ти дадат дъщерите си. Защо остана сам?

– Така е трябвало да стане, така се случи – отрязва той, но спомените започват да го раздират. – Имало е една жена, нали? Трябвало е да се ожените. Знаеш ли, че я видях?

– Не споменавай за нея! – изригва Шевкет с неочаквана ярост. – Тя направи най-немислимото… Предаде ме! – Сигурен ли си, вуйчо? Тя не ми изглежда на такъв човек. – Достатъчно! – прекъсва я той грубо. – Няма да обсъждам личния си живот с племенницата си!

Гонча обаче настоява, усещайки, че раната е още отворена. – Добре, дори да е прегрешила… Защо не даде шанс на друга? Сега можеше да имаш жена, деца… Нямаше ли да е по-добре?

Шевкет изпуска тежка въздишка. – Ох, колко си млада още! Мислиш, че любовта се намира лесно, че за нея се говори така свободно, без срам… Няма такова нещо! Любовта изисква усамотение. Иска труд. Понякога е само един поглед…

Пред очите му изплува образът на Афифе, която излиза от кантората след тежкия разговор с Нуршах. Сърцето му се свива.

– Любовта е да доловиш и най-малката промяна в дишането ѝ… – продължава той, вперил поглед в нищото.

Отново си спомня Афифе пред вратата на дома, как си поема дълбоко въздух, неспособна да прекрачи прага.

– Любовта е да разбираш какво мисли, какво чувства и от какво има нужда само по едно малко движение на ръката ѝ… – гласът му става почти шепот.

Пред очите му е жестът на Афифе, с който му дава знак да я остави сама.

– Любовта е да можеш да стоиш тихо и да носиш това чувство в сърцето си, дори когато то кърви от болка! Не е това, което вие, младите, си мислите!

Гонча го гледа смаяно.

– Вуйчо, аз…

– Късно е вече. Нямам дрехи за пране, върви да спиш – казва рязко Шевкет, уплашен от собственото си откровение. – Добре тогава… Лека нощ, вуйчо – промълвява тъжно момичето и излиза.

Шевкет остава сам в полумрака, с мислите си — и с чувство, което току-що е изрекъл на глас, но вече не може да върне обратно.

Сутринта в кухнята чиниите дрънчат, докато Гонча ги подрежда на плота. Муса е до нея – подава, прибира, помага. Движенията му са спокойни, но погледът му е напрегнат.

– Не мисля, че вуйчо ми е влюбен – казва Гонча, без да вдига очи. – Щях да разбера.

Муса се усмихва леко. – Той описа любовта. Какво повече да каже човек?

Гонча спира за миг, обръща се към него. – Каза го, за да ме нахока. За да ми обясни, че младите вече не знаят какво е любов.

Муса поклаща глава. – Помисли пак, Гонча. Той каза, че любовта изисква тайна, че за нея не се говори така просто.

Гонча се замисля. Погледът ѝ се замъглява. А Муса продължава, сякаш думите на иконома още звучат в ушите му.

– Дори сърцето ти да крещи, ти ще мълчиш – казва тихо. – Ето това научих. Икономът казва, че съм влюбен… но не мога да го изрека. Прави пауза. – И двамата знаем в кого.

Гонча го гледа невярващо. – Не… това не е възможно. Когато си толкова влюбен, как ще го задържиш вътре? Как ще го скриеш? Не може, нали?

Муса замръзва. Погледите им се срещат. В този миг стрелите се обръщат към него. Очите му се разширяват, дишането му се ускорява.

– По-добре да се върна в градината – изстрелва той. – Ще довърша после… може би тогава ще говорим.

Обръща се рязко и излиза, почти бягайки, оставяйки Гонча сама сред тишината на кухнята, и въпросите….

Нощта отдавна е отстъпила място на утрото, но в стаята на Хира времето е спряло. Лампата все още свети, хвърляйки бледа светлина върху умореното ѝ, но озарено от ентусиазъм лице. Тя не е мигнала цяла нощ. Купчината страници, изписани на ръка с прецизния ѝ почерк, расте, а малките бележки по полетата издават трескавия ѝ стремеж към съвършенство.

Вратата се отваря и на прага застава Орхун. Погледът му обхожда разхвърляните листове и спира върху бледото лице Хира.

– Не е за вярване! – възкликва той, а в гласа му се долавя опасна смес от възхищение и гняв. – Цяла нощ ли си учила? – Добро утро – отвръща тя тихо, опитвайки се да скрие умората зад усмивка. – Да, учих. Времето просто отлетя…

Орхун не губи нито секунда. Той пристъпва решително, хваща ръката ѝ и я вдига от стола с неочаквана сила. – Така няма да стане! – отсича той. – Не бива да се изтощаваш до краен предел.

Въпреки че на устните му играе лека усмивка, излъчването му е властно. Хира се опитва да се освободи от хватката му, пламъкът на упорството се разпалва в очите ѝ. – Не можех да заспя, докато мисълта ми е в превода. Опитай се да ме разбереш! Имам толкова много да уча. Взех решение и трябва да живея според него.

Орхун я измерва с поглед, в който проблясват искри. – Ясно. Значи нямаш намерение да ме слушаш? Добре тогава. Ще се справя по моя си начин.

Преди Хира да успее да реагира, Орхун я грабва с едно рязко, светкавично движение и я прехвърля през рамото си. – Какво правиш! Пусни ме! – извиква тя, докато светът се преобръща пред очите ѝ. – Отиваш в принудителна почивка! – заявява той с глас, който не търпи възражение. – Излизаме в градината. – Орхун, свали ме веднага! – настоява тя, удряйки леко по гърба му, но той само стяга прегръдката си. – Нали ти казах, че ще те отвлека? – подхвърля той с дяволит пламък в очите.

Коридорът на имението оглася от тежките стъпки на Орхун, който носи Хира на рамото си като ценен трофей. Тя се съпротивлява слабо, но в очите ѝ гори пламък, който няма нищо общо с гнева. Точно когато напрежението между двамата достига връхната си точка, откъм стълбите се появява малкият Али с книга в ръка

Детето застива на място, ококорило очи срещу нелепата и същевременно шокираща гледка. – Вуйчо… да не би да отвличаш кака Хира? – пита Али, а гласът му звъни в тишината на коридора.

Орхун незабавно спуска Хира на земята, сякаш се е опарил. Железният му самоконтрол за миг го предава и той не намира думи да се оправдае. Хира, забива поглед в пода, изгаряйки от срам.

Орхун бързо слага маската на ледена сериозност и рязко сменя темата, посочвайки книгите в ръцете на момчето. – Какво е това, което държиш? – гласът му е суров, опитвайки се да прикрие смущението си. – Имам домашно – обяснява Али, гледайки ги подозрително. – Тъкмо щях да моля кака Хира за помощ. – Ела, Аличо, дай да погледнем – поема си дъх Хира, впускайки се към детето като към спасителен пояс.

Орхун ги измерва с поглед, оправя сакото си и промълвява през зъби: – Тогава по-късно ще си починем. Приятно учене.

Докато Орхун се отдалечава с бърза крачка, Али поглежда Хира с лукава, детска усмивка, която казва повече от хиляда думи. – Како Хира, защо бузите ти са толкова червени? – подхвърля той невинно.

Хира се стряска и се опитва да възвърне самообладанието си, мъмрейки го с нежност, която издава вълнението ѝ: – Хайде, миличък, да се заемаме с домашното…

Точно преди Орхун да влезе в кабинета си дочува въпроса на племенника си. По устните му пробягва една от онези негови редки, хладни, но триумфални усмивки, преди да изчезне зад ъгъла.

Хира и Али са се надвесили над учебниците. Младата жена гледа момчето с нежност, опитвайки се да му вдъхне увереността, която на нея често ѝ липсва.

– Разбра го, нали? Не е толкова трудно, колкото ти се струва – казва Хира с мек глас. – Сега го напиши в тетрадката си, точно както ти обясних. А аз ще поуча малко с теб. Това са моите уроци.

Докато Али старателно изписва буквите, Хира се пренася в своя свят. Тя сравнява превода си с текста на лаптопа, а думите на френски започват да се леят от устните ѝ като нежна мелодия: – Alors que ses cheveux ondulaient au vent, elle se sentit étourdie… – гласът ѝ трепери, докато превежда на ум: „Когато косите ѝ се развяха от вятъра, тя почувства замайване. Едва тогава осъзна колко високо се намира… и се изплаши.“

Усетила вперения в нея поглед, Хира се сепва. Али я гледа с истинско възхищение. – Разсеях те, нали? – усмихва се тя виновно. – Толкова ли много обичаш да учиш? – пита чистосърдечно детето. – Да, Аличо, много обичам. – Но ти си голяма… Защо не си ходила на училище, когато си била малка?

Лицето на Хира помръква за миг, сенките на миналото преминават през очите ѝ. – Заради условията тогава, Аличо… Исках го с цялото си сърце, но не беше възможно. Винаги съм знаела, че образованието е най-важното нещо.

В това време Нева слиза по стълбите към градината. Тя спира рязко, вратата на етажа е открехната и гласовете отвътре достигат до нея. Любопитството ѝ се изостря. – За какво учиш сега? – чува се гласът на Али. Нева застива. Този въпрос е точно това, което ѝ трябва. – Сега ще завърша образованието си и ще стана преводач – заявява Хира с гордост, която рядко си позволява. – Какво е това преводач? – любопитства малкият. – Преводачът е човек, който превежда книги, написани на други езици, за да могат хората тук да ги прочетат. А сега, продължавай с урока си!

На стълбите лицето на Нева се изкривява в подла, тържествуваща гримаса. Тя не продължава към градината, а бавно се връща нагоре, като в главата ѝ вече се ражда пъклен план как да използва тази нова информация.

В хола Афифе крачи нервно, а гласът ѝ отеква, докато крещи в телефона си.

– Имате толкова много хора на разположение, а не можете да свършите една проста работа! – крещи тя, а погледът ѝ е леден. – Решете този въпрос незабавно и ме информирайте за всяка стъпка! В противен случай лично ще ти поискам оставката!

Тя затръшва телефона с ярост. В същия миг Нева влиза в стаята, движейки се тихо и пресметливо като хищник. – Предполагам, че проблемът все още не е решен? – пита тя с фалшиво съчувствие. – Не ме питай! – сопва се Афифе и се отпуска тежко в креслото. – Извън кожата си съм!

Нева присяда до нея, преструвайки се на най-близката ѝ довереница, и пуска своята „отрова“ точно в целта. – Госпожо Афифе, току-що дочух Али да говори с Хира… Тя му сподели, че смята да учи за преводач. Искала да става професионален преводач!

Лицето на Афифе се изкривява в гримаса на отвращение и презрение. – Може да учи каквото си поиска, но в нея няма нищо! Родена е без класа и такава ще си остане. Просто се опитва да се направи на интересна пред Орхун. Не мога да толерирам подобна невежа дързост!

Нева вижда как гневът на Афифе кипи, и тайно ликува. Всяка дума е масло в огъня. – Госпожо Афифе, не бива да се ядосвате заради такива хора. Моля ви – казва тя с меден глас. – Между другото, поканих една моя приятелка. Тя е съвършена. Сигурна съм, че веднага ще ви хареса.

Афифе кимва утвърдително, загледана в нищото, докато Нева я наблюдава с подла, победоносна усмивка.

Слънцето гали с лъчите си градината на новото имение, но Хира дори не забелязва красотата наоколо. Тя е потънала в купчината листове за превод, а очите ѝ парят от умора. Прозява се леко, когато Муса се приближава с характерната си широка усмивка.

– Красива моя сестрице, как върви? – провиква се той весело. Хира въздъхва и му показва изписаните страници. – Продължавам да работя, Муса… но работата сякаш няма край. Имам още толкова много да уча, докато стигна целта си.

Муса, в типичния си стил, решава малко да я подразни, за да разведри обстановката. – Не те разбирам, сестричке! Зет ми се грижи за теб като за кралица. Мяташ чантата на рамо, отиваш по магазините, разхождаш се, забавляваш се… Защо ти е да се гърбиш над тези листове?

Хира го поглежда, а в очите ѝ се чете истинско недоумение. – Не мога да повярвам, че казваш това! Има ли нещо по-хубаво от това да се трудиш? Нима ме мислиш за толкова повърхностен човек? – Ей, спокойно! Казах го само за да те ядосам, не се сърди веднага – смее се Муса, но после гласът му става лукав. – Виж пък добрата страна… В най-лошия случай ще шепнеш романтичните стихове, които превеждаш, право в ухото на Орхун.

Преди Хира да успее да го скастри за дързостта, зад гърба им отеква дълбокият, кадифен глас на господаря на имението. – Значи… ще ми шепнеш романтични стихове в ухото?

Хира скача на крака, а лицето ѝ пламва в алено. Тя се чувства така, сякаш земята под краката ѝ ще се разтвори. Муса, усеща, че става горещо, започва да се оттегля бързо, сякаш го гонят. – Аз… аз май е по-добре да изчезвам – измърморва той и офейква, оставяйки ги сами.

Орхун пристъпва бавно към нея, без да отделя поглед от смутените ѝ очи. – Нямам търпение да ги чуя – промълвява той, докато нежно улавя ръцете ѝ в своите. – Ще чакам с вълнение. – Ами… аз… още не съм превеждала поезия – заеква Хира, опитвайки се да си поеме дъх.

Орхун се усмихва, онази негова усмивка, която разтапя ледовете. – Щом още не си превела любовно стихотворение… тогава аз ще прошепна такова в твоето ухо.

Той се навежда и промълвява нещо, което само тя може да чуе. Лицето на Хира озарява в щастлива усмивка.

В хола на новото имение се разменят лицемерни любезности. Бирдже – изисканата приятелка на Нева, вече е тук и заема централно място. Афифе я измерва с одобрителен поглед, доволна от присъствието на млада жена от „тяхната класа“. Перихан наблюдава отстрани, а очите на Нева не се отделят от вратата, очаквайки своята жертва.

– Хем сте толкова известни, хем толкова потайни – чурулика Бирдже, опитвайки се да очарова ледената кралица. – Честно казано, за мен е огромно удоволствие да се запознаем. Как сте? – Благодаря – отвръща Афифе с присъщата си гордост. – И за мен е удоволствие. В момента движа делата на фондацията, малко сме заети, но винаги имаме време за изискана компания.

В този момент на прага се появява Хира. Нева скача на крака веднага, сякаш е чакала този миг цял живот. Перихан следи сцената под лупа, опитвайки се да разбере каква е новата интрига.

– Хира! – провиква се Нева с престорена радост. Хира е изненадана от поканата, но доброто ѝ възпитание не ѝ позволява да прояви неуважение. Тя плахо пристъпва в хола. – Защо не се присъединиш към нас? Позволи ми да те запозная с Бирдже. Тя ми е приятелка от следването в Англия. Избра да гради академична кариера и сега е лектор в университета на баща си.

Бирдже се изправя любезно и подава ръка. – Приятно ми е, Хира. – Добре дошли – отвръща кротко Хира. – Благодаря! Още една известна и потайна личност – усмихва се Бирдже. – Много бих искала да си побъбрим с вас.

Хира сяда внимателно, усещайки върху себе си тежките погледи на Афифе и Нева. „О, Хира, мила… сега ще видиш с какво се захващаш“, тържествува наум Нева. Бирдже веднага подхваща темата, която трябва да унижи Хира.

– Погледнах историята ви в пресата… Не знам как точно да го кажа, но имате доста необичайна съдба.

Настъпва ледена тишина, но Хира не навежда глава. Тя отговаря зряло, без капка гняв в гласа си: – Не би било много точно да я наречем необичайна. Робството в днешния свят просто си е променило лицето. Има много по-големи страдания от това, което виждат страничните наблюдатели. Иска ми се моята история да събуди съзнанието на хората, но за съжаление това не се случва.

Бирдже сепнато се свива, усещайки тежестта на думите. – Да събудиш съзнанието… това наистина не е лесно – признава тя. – В много части на света жени и деца работят непосилно при ужасни условия – продължава Хира с достойнство. – На повърхността изглеждат свободни, но всъщност не са.

Афифе и Нева са стъписани. Острият ум и разумните отговори на Хира са последното, което са очаквали. Планираното унижение се превръща в триумф за Хира. Бирдже е искрено впечатлена: – Описахте го толкова добре, че просто не знам какво да кажа…

Виждайки, че Хира започва да блести в очите на гостенката, Нева грубо прекъсва разговора. – Е, стига с тези скучни теми! Бирдже, помниш ли нашия германски професор в магистратурата? Винаги тичахме за неговите лекции! – О, да, бяха хубави времена – поема подадената топка Бирдже. – Всички думи на онзи професор още звучат в ушите ми – добавя Нева, хвърляйки тържествуващ поглед към Хира, която не може да се включи в разговор за висше образование.

– Радвам се, че преживяхме тези студентски години – продължава Нева с меден глас, който крие отрова. – Беше трудно, но си заслужаваше. Дори само това да излезеш от лекционната зала и да пиеш кафе в университетската градина… това ти дава съвсем друга култура, нали разбираш?

Тя се обръща към Хира с фалшива загриженост, вдигайки вежди: – О, Хира, скъпа, ние тук се потопихме в спомени от колежа, но ти не се отегчаваш, нали? Все пак това са неща, които не си преживяла…

Хира поема дъх и я поглежда право в очите. – Напротив, приятно ми е да слушам. Всъщност, и аз взех решение. Искам да стана преводач.

Афифе, която досега само е наблюдавала, стисва устни. Тя е вбесена, че Хира изобщо смее да има амбиции. Перихан веднага се включва в атаката, изкривявайки лице в присмех: – Това изобщо не е толкова лесно! Да си преводач не означава просто да ровиш думите в речника!

– Ще получа нужното образование – отсича Хира с достойнство.

Нева изпуска кратък, пренебрежителен смях: – Е, трудно е, но ти си знаеш… Не искам да те обиждам, но твоите връстници вече имат изградени кариери. Като мен, например. Или като Бирдже.

Но Хира не трепва. Тя запазва спокойствие, което влудява враговете ѝ. – Искам да сбъдна мечтите си – казва тя. – О, аз пък мислех, че ти вече си сбъднала най-голямата си мечта, Хира! – подхвърля саркастично Нева. – Съвсем скоро ще носиш фамилията Демирханлъ. Ще станеш съдружник в богатство, каквото не си виждала през целия си живот!

Все едно въздухът в стаята застива. Хира усеща обидата, която Нева подхвърля отвисоко, но този път отговорът ѝ е като шамар. – Права си, ще бъда партньор в огромно богатство. Но това богатство не е материално. Не говоря за пари. Говоря за самия Орхун. Защото той е човекът, който ме подкрепя безкрайно във всяка ситуация и ме насърчава да следвам мечтите си.

Нева и Афифе остават като вцепенени. Перихан се опитва да замаже положението с фалшива усмивка: – О, ти си голяма късметлийка, миличка! Падна ти се мъж като Орхун!

– Орхун е толкова съвършен човек благодарение на майка си – добавя Хира, поглеждайки към Афифе. – Защото тя го е възпитала прекрасно…

Афифе преглъща тежко. Комплиментът не ѝ е по вкуса, но тя прави едва забележим жест с глава – жест на признание, който вбесява Нева още повече.

– Ако ме извините, отивам да уча. Приятно ми беше да се запознаем – казва Хира на Бирдже и излиза от стаята с високо вдигната глава.

В мига, в който вратата се затваря, маската на Нева пада и лицето ѝ се изкривява от неконтролируема, демонична ярост.

В тишината на стаята си Хира води изтощителна битка със съня. Тя е надвесена над бюрото, опитвайки се да се съсредоточи, но клепачите ѝ натежават като олово. В този момент на прага се появява Орхун. Той спира за миг, затаил дъх, и я наблюдава с поглед, изпълнен с безкрайно възхищение. С плавни, почти безшумни стъпки той се приближава до нея и оставя бял лист върху масата. Тъкмо когато се кани да излезе, Хира усеща присъствието му и сепната отваря очи.

– Унесла съм се… – промълвява тя с глас, все още пресипнал от умора. – Не си се унесла, просто си сънлива – отвръща Орхун с онази негова леко иронична, но топла усмивка. – Ти просто не искаш да го признаеш, това е всичко. Но щом вече си будна…

Той кимва към масата. Когато Хира поглежда, сърцето ѝ спира за удар. Пред нея лежи официален документ. – Това… това ли е, което си мисля? – пита тя, а ръцете ѝ започват да треперят. Орхун кимва потвърдително. Хира грабва листа и очите ѝ се пълнят със сълзи на радост. – Не мога да повярвам! Ти си ме записал на курса!

– Всъщност обучението вече е започнало – признава Орхун, а в гласа му се прокрадва нежност, която рядко показва пред другите. – Трябваше малко да поспоря с тях. Казах им, че трябва да направя жената, която обичам, щастлива… и те просто нямаше как да ми откажат.

Хира го гледа с такова признание и обожание, че думите не достигат. Тя сякаш не може да побере щастието в гърдите си. – Благодаря ти… толкова много ти благодаря!

Орхун не издържа, притегля я силно към себе си и улавя ръцете ѝ в своите. – Бих направил всичко, за да те виждам такава. За мен е важно само ти да си щастлива.

– Сега вече всичко е наред. Ти го знаеш, нали? – пита тя, търсейки потвърждение в очите му. – Не можем да кажем „всичко“ – отвръща той с доза хумор, но в погледа му проблясва загриженост. – Предстои ти един огромен и много труден изпит, наречен Афифе Демирханлъ.

Хира се изпъва, вдъхновена от неговата подкрепа. – Ще се справя. Вярвам в себе си. Ще намеря начин да я убедя!

Двамата потъват в погледите си, обградени от любов, която сякаш може да спре времето. Но докато те мечтаят за общото си бъдеще, в сенките на имението Афифе вече подготвя следващия си удар, който заплашва да превърне щастието им в пепел.

Преддверието на имението Демирханлъ още ехти от гласовете на заминаващата си Бирдже. Перихан се усмихва доволно, намествайки скъпото си колие. – Ех, какво мило момиче е само! Трябва пак да я поканим – подхвърля тя, докато Афифе се готви да се оттегли към хола.

Точно в този момент телефонът на Афифе иззвънява. В същата секунда на входа се появяват Орхун и Хира, хванати здраво за ръце, излъчващи спокойствие, което вбесява присъстващите.

– Да? Какво казахте? Не разбрах… Пратена от Франция? – Гласът на Афифе заглъхва, а очите ѝ се разширяват. – Благодаря ви.

Всички погледи са приковани в нея. В съзнанието на Афифе като на лента изплува онзи унизителен разговор отпреди дни. Тя ясно чува собствения си глас: „Напразни усилия! Тази велика художничка Жюлиет никога няма да изпрати своя творба на теб!“. Спомня си и ехидната усмивка на Нева: „Остави я да пробва, госпожо Афифе, нека си помечтае!“.

Афифе бавно сваля телефона, а погледът ѝ, пълен с ненавист, се стрелва към Хира. – Обадиха се от благотворителното дружество – промълвява тя, докато Перихан и Нева чакат със затаен дъх. – Френската художничка Жюлиет е изпратила картина за търга.

– О, не, скъпа! Невъзможно е! Сигурно е някаква грешка! – изрича Нева, а лицето ѝ пребледнява от злоба.

Хира свежда скромно глава, но в гласа ѝ се долавя тиха увереност: – Обадих се на госпожица Жюлиет и я помолих. За щастие, тя не ми отказа. Тъй като кампанията е за дарения, пожела да помогне. Аз бях само посредник.

Орхун сияе от гордост, докато притиска ръката на Хира още по-силно. – Не бъди толкова скромна – прекъсва я той, а после се обръща към майка си с ироничен блясък в очите. – Постигна нещо, което никой друг не успя, и то само с един разговор. Какво казваше ти, майко? Че ще бъде скандал в обществото? Не, няма да е скандал. Ще бъде сензация!

Афифе повдига вежди, опитвайки се да запази леденото си самообладание, макар отвътре да гори от срам. – Благодаря ти от името на дружеството – казва тя през зъби. – Макар че нямаше нужда… Аз така или иначе щях да уредя нещата.

– Радвам се, ако съм била полезна дори съвсем малко – отвръща Хира с доброта, която реже като нож.

– Не мисля, че това, което направи, може да се отмине с едно сухо „благодаря“ – отсича Орхун, поглеждайки Нева и Перихан с предизвикателство. – Тази вечер ще празнуваме две неща на вечеря. Първото е картината, а второто – твоят нов курс. Не приемам възражения. Край на дискусията! Нали така, дами?

Афифе не издържа на гледката. Тя извърта очи с нескрито отвращение и напуска стаята с тежка стъпка, последвана от разтрепераните Нева и Перихан.

Какво се случва с Кенан и Нуршах?

В новата кантора на Кенан сутринта е изпълнена с топлина. Нуршах се грижи за Нефес с майчинска нежност, храни я, оправя косата ѝ, шегува се с нея. Кенан наблюдава сцената с удоволствие и вътрешен мир. За миг всичко изглежда като истинско семейство. Нуршах обещава вечеря и тръгва с Нефес, а Кенан остава с усещането, че животът най-сетне влиза в нормален ритъм.

По-късно обаче реалността напомня за себе си. Нуршах се връща към работата си, амбициозна, съсредоточена, решена да спечели важеното съдебно дело. Кенан предлага разходка, малко време за двамата, но тя отказва. Делото е по-важно. Това охлажда атмосферата между тях.

Нуршах открива ключови пропуски по делото и е убедена, че победата е близо. Но радостта ѝ е кратка, клиентът внезапно оттегля пълномощното. Нуршах избухва, Кенан запазва хладнокръвие. Разликата в реакциите им само задълбочава напрежението. За Нуршах това не е просто работа, това е битка. И тя е убедена, че зад всичко стои майка ѝ, Афифе.

Конфликтът ескалира. Нуршах отказва да се откаже, Кенан я предупреждава, че случаят е приключен. В спора тя изрича думи, които го поразяват, споменава брака им като още едно поле, което майка ѝ иска да контролира. Кенан настоява да знае какво означава този брак за нея, но Нуршах избягва въпроса и се връща към делото.

Паралелно с това Фериха преживява шок, след телефонно обаждане от болница тя рухва в парка, където е чакала Фикрет, а съдбата му остава неясна.

В офиса напрежението между Кенан и Нуршах достига връхната си точка. Тя вярва, че може да превърне делото в обществен казус и да спечели въпреки всичко. Кенан избухва, обвинява я, че амбицията я е заслепила, че вече не я познава. Обявява се за извън играта. Оттук нататък тя е сама.

Нуршах не отстъпва, ще спечели, с него или без него.

Тогава Кенан нанася последния удар, казва ѝ, че тя е поискала този брак не от любов, а от инат към майка си. Думите му я шокират.

Източник: PoTv.bg