winless
Любовта на Орхун към Хира се разкрива още по-силно. Той се опитва да ѝ помогне да опознае по-добре себе си, да спре да се страхува и да започне да живее пълноценно. Вижте какво ще се случи сезон 2, еп.19 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 19 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Любовта на Орхун към Хира се разкрива още по-силно. Той се опитва да ѝ помогне да опознае по-добре себе си, да спре да се страхува и да започне да живее пълноценно. Орхун учи Хира да кара колело и тя сравнява това усещане с летене.
Междувременно, благодарение на намесата на Нуршах, Кенан успява да прекара един безценен час с Нефес. Но щастието им може да се окаже кратко – какво ще се случи, когато Рашит разбере, че внучката му е с Нуршах?
Слънцето огрява брега на морето. Вълните се разбиват лениво в пясъка, носейки със себе си аромата на сол и спокойствие. Орхун и Хира вървят бавно по плажа, сякаш целият свят е забавил ход, за да им даде време.
Хира спира и се взира в безкрая на морето. Вятърът играе с косата ѝ, а тя вдишва дълбоко, сякаш иска да погълне синевата.
– Колко е красиво…
Тя затваря очи и се заслушва в шума на вълните. Лицето ѝ се отпуска, а устните ѝ се извиват в едва доловима усмивка. Орхун я наблюдава. Но думите му не са за морето – а за нея.
– Да…
Когато Хира отваря очи, среща погледа му. Той вече е близо, много близо. Погледите им се пресичат за миг, после тя бързо отклонява своя с леко смущение.
– Хайде, да поседнем малко. После ще събираме камъчета.
Хира кимва мълчаливо. Двамата се настаняват на пясъка, близо до водата.
– Били сме тук и преди – казва Орхун. – Обичаш морето, брега… плажа…
Хира отмества поглед.
– Когато ми разказваш за миналото така… някак ме успокоява. Чувствам една сигурност… – тя прави пауза – но… ако не си спомня нищо? Както каза психоложката!
– Не се тревожи. Аз ще помня и за двама ни.
Очите им отново се срещат. Хира се готви да се извърне, но Орхун протяга ръка, докосва рамото ѝ и внимателно полага главата ѝ върху своето рамо. Тя не се съпротивлява. Противно на всичко, което сама не разбира в себе си, се отпуска до него. Топлината му ѝ носи спокойствие. Доверие. Без думи.
В този миг детски смях пронизва въздуха. Две деца карат колело по алеята край плажа, смеят се и се надвикват с вятъра. Хира вдига глава и ги проследява с поглед. Очите ѝ блестят.
– Толкова са щастливи. Да караш колело сигурно е нещо прекрасно…
– Каза, че като малка винаги си мечтала за това – отвръща Орхун. – Да караш колело… да се надбягваш с вятъра…
Хира се усмихва тъжно. В думите му има спомен, който би трябвало да е неин, но не е.
– Аз… карала ли съм?
Орхун поклаща глава.
– Опитвахме. Аз научих Али. После и теб…
– И какво стана?
– После… не довършихме.
Хира замълчава. Очите ѝ се замъгляват, сякаш се опитва да улови нещо от онова, което е изгубила. Орхун усеща болката ѝ и не иска тя да остане в нея.
– Мисля, че можем да опитаме отново. Може би нещо ще се върне, както тогава…
Хира изглежда неуверена. Ръцете ѝ се свиват леко.
– Не… не мога сега.
Орхун се изправя.
– Можеш. Опитването не вреди на никого.
– Не… няма нужда. Ще опитаме друг път!
– Хайде! Ще го довършим днес!
Той ѝ подава ръка. Тя колебливо я поема, а после двамата тръгват по пясъчната ивица към смеещите се деца на алеята.
Орхун взема от децата едно от колелета и учи Хира да кара колело.
С всяко завъртане на педала Хира се учи. Движенията ѝ стават по-уверени. Тя не говори, но усмивката ѝ говори вместо нея.
– Как е? Още ли те е страх да паднеш? – пита Орхун, който все още я следва отзад, хванал колелото.
– Не! Забавно е! Чувствам се все едно летя! – отвръща тя развълнувано, без да го поглежда, съсредоточена напред.
Орхун продължава да я придружава за кратко, после внимателно пуска колелото, без да ѝ казва. Хира продължава напред сама – спокойна, щастлива и напълно несъзнаваща, че вече кара без чужда помощ.
– Вече си готова – казва той отзад.
Хира рязко се обръща. Паника преминава през лицето ѝ.
– Не съм! – извиква, губейки равновесие.
Орхун я хваща, преди да падне.
– Защо ме пусна?! – гласът ѝ е пълен с упрек и страх.
– Ти сама караше! – отвръща той с усмивка.
Хира не вярва на ушите си. Поглежда надолу, после към него.
– Не… Не съм готова.
– Помогнах ти дотук, Хира. Оттук нататък можеш и сама. Концентрирай се. Можеш го, знам го. Само не спирай да въртиш педалите. И когато усетиш, че ще паднеш – спомни си, че трябва да се задържиш. Не се предавай.
Тя затваря очи за момент, поема дъх дълбоко, после ги отваря с решителност.
– Хайде – казва Орхун тихо.
Хира отново поставя краката си на педалите. Този път въртенето е по-уверено. Кара, усмихва се, очите ѝ блестят. Свободата, вярата, лекотата… всичко се слива в един миг.
– Успях! – извиква тя щастливо. – Мога! Наистина мога!
Орхун я наблюдава отзад. Очите му са спокойни, пълни с гордост и увереност.
Действието се пренася в имението. Аслъ влиза в салона на имението, загрижена, намусена, държейки телефона си в ръка. В същото време Перихан седи неподвижно до прозореца, потънала в собствения си свят. Аслъ се настанява на дивана и тихо се пита къде е Орхун. Изведнъж Перихан започва да нарича някого „убиец“, говорейки сякаш в унес. Изправя се рязко и започва да крещи, че някой е убил дъщеря ѝ и заканва, че ще го убие с голи ръце. Аслъ я наблюдава внимателно и веднага планира следващите си стъпки.
Сцената се пренася на плажа, където Орхун и Хира вървят боси по пясъка. Хира е развълнувана и описва колко вълшебно се чувства, сякаш вятърът я носи. Тя предлага да съберат камъчета за Аличо. Докато двамата ги събират, Орхун ѝ припомня, че са идвали на същото място през нощта, за да гледат звездите. Хира се замисля за миналото и споделя, че звездите винаги са ѝ изглеждали близки. Орхун ѝ напомня, че е вярвала в падащите звезди. Хира се усмихва и продължава да събира камъчета, а Орхун я следва с поглед, изпълнен с любов.
Орхун посяга към по-едрите камъни, докато Хира се спира само на средно големите – такива, които според Аличо са най-подходящи за рисуване.
Докато Хира се съсредоточава в търсенето, Орхун се засмива, изненадан колко сериозно тя се придържа към съветите на детето.
Неочаквано Орхун се изправя и хвърля един плосък камък в морето. Камъкът отскача няколко пъти по повърхността, преди да потъне. Хира го наблюдава изненадана, а след това му се възхищава. Той ѝ обяснява, че формата на камъка е идеална за скачане – плосък, лек и равномерен.
Орхун ѝ предлага да ѝ покаже как се прави. Подава ѝ един подходящ камък и ѝ обяснява как да го държи, как да го хвърли – с движение, успоредно на водата. Хира опитва. Камъкът отскача веднъж и потъва. Успехът я изпълва с детско вълнение.
Хира забелязва едно камъче в морето.
– Точно както иска Алисо! – казва Хира.
Орхун предлага той да го вземе, но Хира вече е на път. Но кракът ѝ се подхлъзва и тя пада във водата. Тя бързо си спомня един момент от миналото. Паника завладява тялото ѝ. Нещо се отключва в съзнанието ѝ – смътен, но натрапчив спомен. Спомен, че се дави, за безпомощност, за студена тъмнина. Орхун веднага се втурва и я издърпва на брега. Хира е пребледняла, диша учестено.
Хира му споделя, че си е спомнила нещо – макар и неясно, усещането е било ужасно, като че ли се е давела. Орхун я уверява, че това е напредък. Може би не е било толкова страшно, колкото изглежда в съзнанието ѝ. Важно е, че паметта ѝ започва да се връща. Хира поклаща глава – няма ясен образ, но усеща, че нещо в нея се раздвижва.
След миг тя се извръща встрани и с леко смущение отбелязва, че не е успяла да вземе онова камъче, което беше видяла. Орхун ѝ напомня, че ѝ е предложил да го вземе вместо нея. Но тя е искала да го направи сама – за Аличо, за да го зарадва.
Орхун я поглежда с възхищение. Казва ѝ, че винаги е била такава – мислеща първо за другите, не е променила сърцето си. Хира се осмелява да го попита дали той се е променил. Отговорът идва без колебание – само веднъж, когато я е срещнал.
Вятърът се усилва и Хира започва леко да трепери. Орхун веднага сваля якето си и я загръща, без да ѝ даде време да протестира. За нея това е жест, който е повече от думи.
Хира и Орхун вървят бавно към колата. Хира вече е с различна рокля – дрехите ѝ са се намокрили напълно след падането във водата. Орхун ѝ е донесъл нещо сухо, макар тя да се опитва да омаловажи ситуацията. Казва, че е нямало нужда – дрехите щели да изсъхнат, докато стигнат до дома. Но той настоява, че не може да я остави да настине. Грижата в гласа му я изненадва.
Тя забавя крачките си. Замисля се. Споделя, че никой досега не се е погрижил за нея по този начин. Поне не в спомените, които ѝ се връщат. После, като че ли се замисля по-дълбоко, казва, че явно преди не е било така, че някога, в онзи живот, който е забравила, нещата са били различни.
Орхун ѝ отговаря, че точно така е било. И ще продължи да бъде. И занапред.
Хира се изчервява и вълнува. Тя се опитва да скрие чувствата си, като показва камъчетата, които държи.
–Аличо ще бъде много щастлив да види камъчетата, които събрахме за него – отбелязва Хира.
Орхун кимва. Те се отправят към колата.
Нуршах сяда до Нефес с нежна усмивка и внимателно движение, сякаш се страхува да не я нарани и с най-малкия жест. Очите ѝ излъчват състрадание, което се усеща дори отдалече.
– Няма за какво да се натъжаваш – казва тя с мек тон. – Това се случва на всяко дете на твоята възраст.
Афет наблюдава сцената отстрани. Очевидно доволна, че някой друг най-накрая се заема с Нефес, тя намира повод да се оттегли.
– Е, аз ще отида да изчистя стаята – казва и без да чака отговор, излиза от стаята.
Нуршах и Нефес остават сами. Нуршах се чувства неловко.
– Знам, че си ми сърдита – признава тя.
Нефес не отговаря. Очите ѝ остават забити в пода.
– Но вярвай ми, толкова съжалявам, Нефес. Ще направя всичко възможно, за да бъдеш отново с баща си. Ще поправя грешката си, ще видиш. Моля те, прости ми. Нарече ме вещица… и беше права. Но виж – тази вещица ще поправи грешката си. И ще стане… една мила вещица.
Нефес вдига глава. Погледът ѝ е детски чист, с искрица надежда, която не е успяла съвсем да угасне.
– Наистина ли? Ще мога ли да се върна при татко?
Усмивка разцъфва по лицето на Нуршах. За пръв път от дълго време изглежда истински щастлива.
– Ще направя всичко, което е нужно. Хайде сега, да се преоблечем.
Нефес се колебае за миг, но после срамежливо подава ръка. Хваща дланта на Нуршах, и двете заедно напускат стаята.
Малко по-късно Нуршах пристига с Нефес в кантората на Кенан.
– Какво правиш тук?! – изригва Кенан виждайки Нуршах.
– Доведох дъщеря ти! – отговаря тя.
И тогава – по стълбите, с бързи крачки и разперени ръце, се качва Нефес.
– Татко!
Кенан се вцепенява за миг, после разтваря ръце и я прегръща силно, като че никога повече няма да я пусне. Сълзите напират в очите му, а гласът му се губи някъде дълбоко в гърлото.
Нуршах обяснява на Кенан, че е довела Нефес при него за един час и напуска кантората му, за да остави баща и дъщеря да се радват един на друг.
В кантората на Нуршах тя пие кафе с Джейлан и ѝ споделя, че Нефес е прекарала щастливи мигове с баща си. Въпреки това Нуршах се чувства зле и съжалява, че се е намесила в случая. Джейлан я успокоява, че поне за ден е събрала бащата и дъщерята. Нуршах решава да се махне, преди нещата да се усложнят.
В този момент в кантората нахлува Рашит с полиция. Ядосан, той я обвинява, че е отвлякла внучката му. Показва я на полицаите и настоява, че е излъгала съпругата му и я е заплашила. Нуршах остава спокойна и обяснява, че е получила съгласие от съпругата му, за да позволи на детето да се види с баща си. Джейлан също защитава Нуршах, настоявайки, че няма никакво отвличане.
Нуршах стои пред полицаите с вдигната глава и твърд, но спокоен тон обяснява.
– Г-н полицай, съпругата на този човек може да потвърди думите ми – заявява Нуршах. – Тя даде съгласие. Аз съм адвокат. Наистина ли вярвате, че бих взела чуждо дете без разрешение?
Гласът ѝ е уверен, сдържан. Но това само разпалва още повече яростта на Рашид.
– Адвокат уж си! Всички сте еднакви – само знаете да плямпате! – изригва той. – След като си се отказала от делото, какво търсиш отново в моя живот, жено?!
– Не се бъркам в живота ти, г-н Рашит – отвръща Нуршах хладно. – Просто исках да направя едно дете щастливо. Само това.
– Изчезвай оттук! – изръмжава той и пристъпва напред заплашително.
Нуршах не отстъпва. Обръща се отново към полицаите, които вече са видимо изнервени от ситуацията.
– Този човек ме излъга. Представи нещата по съвсем различен начин пред съда! – заявява тя с искрено възмущение.
– Лъжа! Няма такова нещо! – крещи Рашит. – Казах само истината! А и внучката ми е щастлива с мен!
Полицаят хвърля колеблив поглед ту към Нуршах, ту към Рашит. Джейлан седи като вкаменена, не знае дали да се намеси.
– Г-жо, моля ви, не ни затруднявайте. Къде се намира детето? – пита полицай с напрегнат тон.
И тогава, сякаш внезапно осенен от мисъл, Рашит изкрещява:
– Ах! Сетих се! Знам къде е! Полицай, тръгваме веднага!
Без да чака отговор, той се обръща рязко и поема напред с припряна крачка. Полицаите го следват, а Нуршах и Джейлан бързо тръгват подире им. Тревогата се изписва по лицата им. Нещата излизат извън контрол…
Действието се пренася в кантората на Кенан. Нефес седи на масата и яде десерта си с апетит. Кенан я гледа с обич и нежност.
– Принцесо, по-полека. Ще се задавиш – казва загрижено.
Нефес кимва, но въпреки това започва да кашля.
– Хей! Вода! Ето, пий! Вдигни главата! – Кенан ѝ подава чашата и я гали по главата.
След като се успокоява, лицето ѝ посърва. Кенан забелязва.
– Моя красива дъщеря… Защо бързаш така? Някой да не ти го вземе? Не ти ли дават да ядеш там?
Нефес не иска да го разстройва и го лъже, без да го поглежда:
– Ядох. Но с теб е по-вкусно.
Кенан се усмихва и ѝ погалва по лицето. Но в този момент се чува гласът на Рашит:
– Ето ги! Казах ви! Виждате ли? Човекът, който отвлече внучката ми, е тук! Вижте я!
Нуршах и Джейлан влизат. Нефес се крие зад Кенан. Очите ѝ са пълни със страх. Кенан мълчи, поглежда Нуршах, която изглежда безпомощна.
Нуршах се е върнала в кантората си и седи на ръба на стола. Хванала е главата си с ръце, а лицето ѝ издава вината ѝ. Джейлан е до нея и се опитва да я утеши. Но Нуршах не може да прости на себе си. Спомня си как Рашит дръпна Нефес за ръката, как момиченцето не искаше да тръгне, как вика „Тате“ към Кенан – и това я разкъсва.
Казва, че тя е причината за раздялата. Искала е да направи нещо добро, но се е оказала причината баща и дъщеря да се разделят отново. Джейлан ѝ казва, че вярва в нея – че ще намери решение. Но Нуршах само поклаща глава. Чувства се като човек, който е бутнал домино и е гледал как всичко се срутва. Гласът ѝ звучи пресечено – видяла е с очите си как Кенан се грижи за детето си, как го обича, и сега не може да си прости, че е поставила под съмнение всичко това.
Погледът ѝ се насочва към прозореца. Гледа към канторатана Кенан. Не казва нищо, но в очите ѝ има мълчаливо обещание – че няма да остави нещата така