winless
Хира се събужда щастлива – спомнила си е всичко. Аслъ и Перихан разсейват Орхун, за да не разбере. Перихан сипва нещо в чая на Афифе и вика Орхун в болницата. Докато той е там, Аслъ трябва да изпълни плана. Ще успее ли? Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.28 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 27 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Хира се събужда и е щастлива, защото разбира, че си е спомнила всичко.
Аслъ и Перихан се съюзяват и разсейват Орхун, за да не говори с Хира и да не разбере, че тя си е възвърнала паметта.
Перихан слага нещо в чая на Афифе, от което ѝ прилошава. След това се обажда на Орхун и му казва да побърза, защото майка му е в болницата.
Докато Орхун е с Афифе, Аслъ трябва да изпълни плана им с Перихан. Дали ще успее?
Действието продължава от предния епизод. След като говори с Перихан, Аслъ тръгва към болницата. Докато върви се обажда на санитаря. Гласът ѝ груб, почти заповеднически.
– Не чу ли какво ти казах?! Веднага идвай в болницата, където е настанена Хира. Изпратих ти локацията!
От другата страна на линията се чува обърканият глас на санитаря:
– Но… какво да правя там, г-жо Аслъ? Какво искате от мен?
– Искам да довършиш започнатото! – отсича тя остро.
– Не разбирам… Да довлека цялата апаратура ли искате?
Аслъ го прекъсва рязко:
– Не съм казала такова нещо! Просто ела. Ще ти обясня на място какво трябва да направиш. Ако изпълниш всичко, ще получиш толкова пари, че ти и семейството ти никога повече няма да се тревожите за нищо!
Става ни ясно, че Аслъ е направила план заедно с Перихан.
Действието се пренася в болницата. Аслъ вече е там. Оглежда се напрегнато, движи се бързо, като хищник, който дебне плячката си. Погледът ѝ се заковава върху мъжка фигура, прикрита до една колона. Това е санитарят. Дошъл е, както му е наредила. Очите им се срещат – тя му прави знак да изчака.
Без да губи време, Аслъ се насочва към дежурната сестра.
– Добър вечер. Може ли да ми кажете в коя стая е Хира Демирханлъ? Казаха ми, че е на този етаж, но не я намирам.
– В края на този коридор ще завиете надясно, после ще преминете още един коридор. Стаята е четвъртата вляво – отговаря мед. сестра.
Аслъ се усмихва любезно, но след като се обръща, усмивката ѝ се изпарява като дим. С всяка крачка към стаята на Хира, напрежението в нея расте, а в очите ѝ прозира нещо нечисто, опасно. Тя си спомня думите на Перихан:
„Единственият начин да се отървеш от нея… е смъртта. Убий я! Хира няма да изчезне просто така. Убий я… Когато те гледам, виждам Еда. Решавай – ти или тя? Коя ще умре?“
В същото време Орхун стои на гишето, където подписва последния документ. Лицето му е сериозно, леко притеснено.
– Има ли още нещо?
– Не, г-н Орхун. Още веднъж – бързо възстановяване!
Орхун кимва учтиво и тръгва по дългия коридор.
Кой ще стигне пръв в стаята при Хира: Орхун или Аслъ?
Аслъ продължава напред. Стаята на Хира е съвсем близо. Остава само още няколко крачки. Но точно тогава един глас я спира:
– Момиче, ще ми помогнеш ли за малко?
Аслъ се обръща ядосана. Една възрастна жена, прегърбена и облечена в болнична нощница, се е подпряла на стената.
– Минах операция… трудно ми е… Можеш ли да ме придружиш до стаята?
– Ще извикам санитар. Бързам! – иска да я отреже Аслъ, но възрастната жена вече я е хванала за ръката.
– Ей там е – на две крачки е стаята ми. Много ще съм ти благодарна. Цени младостта си, дъще. После едното ходене става подвиг.
Аслъ е раздразнена до крайност, но не може да дръпне ръката си. Жената силно се е вкопчила в нея.
В същото време Орхун крачи с уверени стъпки към стаята на Хира. В момента, в който почти стига завоя към стаята, някой го спира.
– Г-н Орхун, само за момент… – провиква се момичето от рецепцията.
Орхун спира. Момичето се приближава към него като носи няколко папки в ръцете си.
Действието се пренася при Хира, която лежи неподвижно. Очите ѝ са затворени. Камерата се доближава към лицето ѝ. Изведнъж – леко потрепване на клепачите. Дишането ѝ се променя. Хира се събужда.
Първо изглежда объркана. Обръща глава. Оглежда стаята. Очите ѝ се спират на сакото, оставено на стола до леглото.
Изражението ѝ се променя. Все едно е огрята от светлина. Сякаш нещо си спомня. Слага ръце върху слепоочията си. Усмихва се! И тогава – вратата на стаята се отваря.
Хира се обръща рязко, с усмивка и вълнение като крещи:
– Боже мой! Всичко… всичко си спомням!
В този миг съдбата прави завой. Планът на Аслъ – какъвто и да е – вече е загубил смисъл. Хира си спомня.
Но на кого го казва?
Камерата остава върху лицето ѝ – пламтящо от вълнение. Напрежението остава – защото не знаем кой стои на вратата…
Камерата отново ни показва Хира, която седи на болничното легло, лицето ѝ сияе, очите ѝ блестят от радост. Изглежда като човек, който се е върнал от дълъго пътуване в мрак към светлина.
След секунди камерата се насочва към човека на вратата и това е… АСЛЪ.
Аслъ гледа с онова особено изражение – смесица от шок, страх и нещо по-дълбоко… нещо тъмно и притеснително.
Аслъ се приближава към Хира.
– Ти… Ти наистина ли помниш? Искам да кажа… паметта ти… върнала ли се е?
Хира едва сдържа емоцията си. Смее се през сълзи.
– Да! Да, да, да! Върна се! Всичко си спомням! Всичко!
Шокът на лицето на Аслъ прераства в тревога. Поглежда плахо към вратата. Нещо в нея ѝ казва, че трябва да се опита да спечели време.
Камерата се премества в коридора, където се появява Орхун. Върви уверено към стаята, придружаван от медицинската сестра. Тя държи папкиа с документи, но изведнъж спира, сякаш нещо я притеснява.
– Но… – казва тя.
Орхун я поглежда въпросително.
– Какво не е наред?
– Претоварена съм! Данните… се объркаха. Трябва да ги преработя. Веднага ще донеса новите документи… Извинете ме отново.
– Добре – казва той спокойно. – Аз отивам при съпругата си. Донесете ги там.
Сестрaта хуква по коридора. Орхун тръгва към стаята на Хира.
Връщаме се отново при Хира и Аслъ. Очите на Хира светят от щастие.
– Слава на Бога! Сякаш черен воал беше паднал от очите ми. Вече всичко е ясно, всичко има смисъл. Сякаш бях сляпа и прогледнах!
Аслъ се опитва да прикрие вътрешната си буря. Усмихва се, но усмивката ѝ е натегната, фалшива. Гласът ѝ звучи леко пресилен.
– Не мога да ти опиша колко съм щастлива, Хира. Наистина! Повярвай ми, може би съм още по-щастлива от теб!
Поглежда отново към вратата. Явно времето е от значение за Аслъ.
– И Орхун се зарадва… Той знае, нали?
– Не. Още не съм му казала. Толкова искам да му го съобщя лично! Сърцето ми ще се пръсне, ако не му го кажа веднага! – признава щастлива Хира.
В този момент по лицето на Аслъ преминава сянка на облекчение. Успяла е да си спечели още няколко минути.
– В такъв случай не бива да чакаш. Ще отида да го потърся и ще го изпратя веднага. Не се притеснявай – няма да му кажа. Ще оставя на теб – казва с фалшива усмивка Аслъ.
– Много ти благодаря!
Аслъ излиза от стаята почти тичайки.
Камерата ни показва Орхун, който все още върви към стаята на Хира, а след това Аслъ, която изглежда много притеснена. Аслъ сяда на пейката в салона.
Действието се връща назад.
Перихан стои срещу Аслъ. В лицето ѝ се чете не болка, а нещо по-дълбоко – решимост, обвита в лудост.
– Когато те гледам… виждам Еда. Ти вървиш по същия път!
Аслъ се вцепенява. Знае историята на Еда, жената, която обича Орхун и умира заради тази любов. Знае и че тя също е готова да стигне далеч… но не чак дотам.
Перихан пристъпва напред, по-близо до нея.
– Ако ме слушаш, ще успееш. Иначе… ще легнеш в гроба. Избери – ти ли, или Хира? Коя от вас ще умре?
Аслъ настръхва от казаното от Перихан. Очите ѝ се разширяват, не знае дали е чула правилно.
– Не осъзнаваш какво говориш! – отвръща Аслъ.
Перихан се приближава съвсем до нея и я гледа право в очите.
– Напротив. Никога не съм била по-наясно със себе си. Кажи ми, не искаш ли да се отървеш от нея?
Перихан усеща, че Аслъ се колебае и я притиска още по-силно.
– Срещу теб стои една майка, загубила детето си. Сърцето ми гори! Мислиш ли, че има по-опасно оръжие от мен на света?
Аслъ отново се отдръпва, но Перихан спира движението ѝ, като вдига показалец и го допира до слепоочието си.
– Използвай ума си! В това имение аз съм единственият човек, с когото можеш да съюзиш срещу Хира. Друг няма!
Перихан продължава, вече убедена, че я е убедила.
– Когато казвам „убий я“, не го казвам да го направиш буквално. Ако добре познавам Хира, тя би напуснала конака, само за да не нарани Орхун и Али. Та видя колко ще страдат и двамата ако умре. Ако успееш да я убедиш, че ще умре, ще си тръгне от тук, и ще изчезне от живота ни. Тогава всичко ще остане в миналото.
Аслъ не отговаря, но мълчанието ѝ казва всичко.
Действието се връща в настоящето.
Камерата ни показва Орхун, който е пред асансьора. Натиска копчето няколко пъти, но явно асансьора не работи. Орхун тръгва по стълбите.
Връщаме се при Аслъ, която ядосана набира някакъв номер и почти вика в телефона:
– Оф, хайде де! Вдигни най-накрая…
Действието се пренася в имението. Телефонът звъни върху малката маса в салона. На екрана пише: „Аслъ звъни“. Перихан бързо вдига телефона и отговаря.
Аслъ изстрелва думите без пауза:
– Свършено е! Помни всичко! Щом Орхун разбере… край! Ще ни съсипе!! В какво се забъркахме! Господи!
Перихан е в контраст с истеричния тон на Аслъ. Гласът ѝ е изключително спокоен.
– Чакай… чакай, само секунда… Орхун още не знае, нали? Правилно разбирам?
– Не! Но е въпрос на минути. Всеки момент ще влезе при Хира. Нямам време да я убедя, че ще умре. Изпуснахме всичко. Свършено е!
Отново за секунда виждаме как Орхун се качва по стълбите.
Сцената се връща обратно при Аслъ.
– Тогава измисли нещо. Каквото и да стане – не Орхун трябва да разбере. Ако разбере…
– Ако разбере край с нас! – довършва Аслъ. – Ще се опитам да го спра, да не влезе в стаята… но не знам колко ще издържа!
– Ти си гледай твоята част! – нарежда Перихан. –Аз няма да стоя със скръстени ръце, не се притеснявай. Затварям сега.
Аслъ също затваря.
– Какво да направя, какво? Как да го спра?! Трябва да измисля нещо, нещо… Ако Орхун разбере, това е краят! – говори си сама Аслъ, тихо, но с безумен ритъм.
Точно в този момент Орхун се появява в коридора. Погледът му се спира върху Аслъ. Аслъ го вижда и опитва да се овладее. Гласът му е напрегнат, но ясен:
– Ти какво правиш тук? Не ти стигна, че даде номера на клиниката зад гърба ми?
– Прав си, Орхун. Абсолютно си прав. Но, моля те, повярвай – аз също се уплаших. Не исках никой да пострада. Мислех само за Хира, че ще ѝ помогне!
Орхун погажда строго Аслъ.
– Сега не е моментът да говорим за това. Но и това ще стане!
Обръща се към вратата. Протяга ръка към дръжката. Паниката в Аслъ избухва.
– Орхун!
Той се обръща леко, погледът му е студен. Аслъ отваря уста, сякаш ще каже нещо. Но в следващия миг очите ѝ се завъртат. Ръката ѝ отива към слепоочието, залита с дребни стъпки наляво и надясно… и се строполява на пода.
Орхун веднага се навежда над припадналата жена като вика:
– Сестра!
Действието се пренася в имението, където Перихан решава да действие и прави два чая – един за себе си, а другия за Афифе.
– Орхун днес няма да научи нищо – прошепва сама на себе си, щастлива Перихан.
В същото време Орхун е с Аслъ докато сестрата ѝ мери кръвното. Тя им казва, че не знае от какво може госпожицата да е припаднала, защото кръвното ѝ е нормално.
– Чу я – казва спокойно Орхун. – Кръвното ти е нормално.
Аслъ въздъхва театрално и се надига малко, като търси оправдание.
– Не знам какво стана… Изведнъж всичко потъмня. Май от притеснение. Много се разстроих заради Хира. Страхувах се за нея… сигурно от това е. Просто… исках да помогна. Добронамерено.
Орхун я гледа хладно, без капка емоция в гласа си.
– Казах ти, че ще дойде моментът, в който ще говорим за това. Но още не е дошъл. Сега трябва да отида при Хира – казва Орхун с тон, който не търпи възражение.
Аслъ пребледнява, но не се осмелява да го спре. След като той излиза, поглежда нервно часовника си. Очите ѝ святкат от яд.
– Ох! Колкото можах, го задържах. Сега е твой ред, г-жо Перихан. Действай, каквото и да си намислила…
Орхун върви към стаята на Хира, но още преди да стигне, чува как зад него някой се опитва да го настигне. Аслъ. Залепя се до него и започва да говори, сякаш се дави в думи.
– Знам, че не е моментът, но не мога да мълча. Не си представях, че ще направи такова нещо, без да ти каже. Аз… аз ѝ казах да не тръгва без да поискаш разрешение.
– По-късно – отрязва я студено Орхун.
Аслъ замира. Не ѝ остава нищо друго, освен да върви мълчаливо до него. Точно когато Орхун стига до вратата на Хира, камерата приближава лицето на Аслъ – разкривено от паника.
Аслъ си мисли: „Свърши се! Сега ще разбере, че Хира си е спомнила всичко. Целият план за това да я излъжем, че умира, пропадна. Хира няма да си тръгне. А Орхун и аз… останахме само в сънищата ми.“
Точно в този момент телефонът на Орхун звъни. Той се спира. Поглежда екрана и се учудва.
– Г-жа Перихан? Защо ли ми звъни?
Аслъ затаява дъх. Появява се искрица надежда.
Орхун отговаря. От телефона се разнася писък.
– Орхун! Ела бързо! Моля те, ела!
– Какво има? Случило ли се е нещо лошо?
– Майка ти, Орхун! Изведнъж се срина. Заведохме я в болницата. Много е зле! Бързо!
Орхун застива. После бавно се окопитва.
– Идвам веднага. Кажете ми коя болница!
Аслъ го наблюдава, преструвайки се на уплашена.
– Какво има, Орхун? Лоша новина?
– Майка ми… тя е в болница.
– В болница? Но… добре ли е?
– Още не знам. Не са казали нищо, значи е сериозно…
Поглежда към вратата на стаята на Хира. Очите му издават, че мислите му все още са при Хира. Аслъ го усеща. Втурва се да запълни празнината.
– Иди, грижи се за майка си. Аз ще остана тук. Не се тревожи за Хира.
Той кимва, сякаш се колебае. Ръката му почти докосва дръжката на вратата… но Аслъ бързо добавя:
– Спеше, не я буди сега. Аз ще ѝ кажа, че си излязъл. Ще я изчакам.
След секунда колебание, Орхун отстъпва. Тръгва! Аслъ остава в коридора и издиша дълбоко – сякаш се е измъкнала от пропаст.
Орхун пристига в болницата. В болничната стая Афифе лежи бледа, но горда. Перихан е до нея – лицето ѝ е на пръв поглед тревожно, но в погледа ѝ се чете задоволство.
Орхун се интересува как е майка му. Афифе му отговаря, че добре, но трябва да изчакат изследванията.
Действието се пренася в стаята на Хира, която крачи бавно с малки стъпки. Все още не е съвсем стабилна, но е уверена. Аслъ я наблюдава от стола, върху който е седнала удобно.
– Чудя се как е г-жа Афифе? – пита Хира с тревога в гласа.
– Добре беше, когато говорих с нея за последно – отговаря Аслъ с овладяна интонация, но вътрешно иска да крещи.
В този момент телефонът ѝ издва звук Съобщение. Хира го чува.
– Получи съобщение – отбелязва тя.
Аслъ рязко се навежда и грабва телефона от масата. Погледът ѝ проблясва, когато вижда името на подателя – Перихан. Тя го прочита бързо.
„Не се тревожи. Резултатите на Афифе ще се забавят. Орхун няма да се върне скоро. Продължавай с плана!“
Асъ поглежда към Хира. Опитва се да разбере, дали е видяла нещо?
– Лоша новина? – пита Хира..
– Не… няма нищо притеснително.
Хира се колебае за секунда.
– Може би трябва да се обадя на г-жа Афифе, откакто си говорила с нея, мина доста време.
Аслъ притеснена се усмихва фалшиво, като поклаща глава.
– Не, не е добра идея. Ако се обадиш, може да разбере, че си си спомнила. Ще развалиш изненадата.
– Права си – кимва Хира.
В този момент се чува почукване. Вратата се отваря. Появява се Муса.
– Сестричке!
Хира го поглежда… и очите ѝ се насълзяват. Спомените ѝ са се върнали, и пред нея вече не стои просто непознат, а брат ѝ.
– Зетчето ме прати – казва Муса, влизайки с топла усмивка. – Да остана с теб!
Но Муса усеща нещо странно в погледа ѝ.
– Какво? Защо ме гледаш така?
– Познай – казва Хира, очите ѝ блестят.
– Хм… не знам… нещо хубаво е станало?
– Помисли, Муса. Какво най-много би те зарадвало?
Муса се спира за миг, замислен.
– Ако си си спомнила всичко… това ще ме зарадва най-много.
Хира му намигва, с усмивка, която не оставя място за съмнение.
– Позна! Всичко си спомням, Муса. Всичко!
Той е шокиран, после очите му се пълнят със сълзи. Пристъпва напред и я прегръща силно.
– Не се шегуваш, нали?
– Не, Муса. Нищо не е шега. Помня. Помня всяка болка. Всяка любов. Всеки от вас… теб… Орхун…
Аслъ гледа мълчаливо, с пресилена усмивка. Вътре в нея се надига вълна от гняв и страх. Планът се пропуква. Орхун всеки момент ще разбере истината.
Муса, с мокри от сълзи очи, поглежда към Аслъ, сякаш иска потвърждение.
Тя кимва мълчаливо.
– Не мога да повярвам – прошепва Муса. – Добре, тогава… кажи ми… това колко е?
Показва два пръста.
Хира се засмива.
– Муса! Не бях сляпа, а с амнезия!
– Да, да, знам, просто… не знам какво правя! Толкова се радвам!
Той я прегръща отново, този път още по-силно.
– Слава Богу, сестричке… толкова се молих за това.
Изведнъж се сепва.
– А Орхун? Той знае ли?
– Не – казва Хира. – Още не знае.
– Но защо не му каза? Ще полети от радост!
– Г-жа Афифе е в болница. Ще му кажа когато се върне.
Муса замълчава, после кимва.
– Права си. Аз… толкова съм щастлив. Толкова щастлив, че не знам къде се намирам…
Аслъ ги гледа мълчаливо, в очите ѝ се чете безсилна ярост. Планът ѝ отива по дяволите, а тя няма как да го спре.
В същото време в кантората си Кенан е седнал на бюрото си, преглежда документи, но нещо в мислите му не му дава мира. Погледът му отново се спира на гривната на Нуршах. Лицето му помръква, вдига се и отива до прозореца. През стъклото погледът му се спира върху кантората на Нуршах.
В този момент пред сградата спира автомобил. Кенан разпознава колата – на Тундж. Челото му се набраздява, погледът става мрачен.
Тундж слиза от колата и бързо отваря вратата на Нуршах. Кенан ги наблюдава от прозореца – напрегнат, на ръба да избухне. Но за негова изненада Нуршах излиза от колата със сърдито изражение.
– Няма нужда от такива жестове. Мога да си отворя вратата и сама – казва хладно Нуршах.
– Моля те. Просто се опитвам да се държа с теб както заслужаваш – отвръща Тундж.
Нуршах подава ръка, за да се сбогуват.
– Благодаря за вечерята.
Но вместо ръкостискане, Тундж хваща превързаната ѝ ръка и я целува като въздиша и казва:
– Такива ръце не трябва да бъдат в такъв квартал…
Видимо на Нуршах не ѝ харесва казаното от мъжа, но не казва нищо.
Кенан, който става свидетел на всичко е бесен. Отдръпва се рязко от прозореца, грабва гривната от бюрото и излиза.
Тундж си заминава, а Нуршах изважда ключовете от чантата си. Тъкмо отключва, когато зад гърба ѝ се чува хладния гласт на Кенан:
– Забрави си гривната!
Тя се обръща стреснато и го поглежда. Кенан ѝ подава гривната, но не я гледа мило, а с досада, сякаш иска да се отърве от нея.
– Още от самото начало беше ясно, че това място не е за теб. Взела си най-правилното решение. Поздравления!
Нуршах го поглежда объркано, не разбира за какво говори Кенан.
– Правилното решение ли?… За какво говориш изобщо? – пита тя накрая с глас, който трепери повече от възмущение, отколкото от неувереност.
– Новата ти работа. Нали я прие? Честито.
Кенан говори студено и рязко се обръща, тръгва към кантората си, без да ѝ даде време за отговор.
Нуршах стои като вцепенена. Цялата кипи. Взира се към отдалечаващия се Кенан и мърмори:
– Дървен философ, я да си гледа работата!
Стиснала зъби, Нуршах се обръща и приближава до вратата на кантората си. Вече е напълно ядосана, а нервите ѝ са обтегнати. Докато се опитва да отключи, ядосано си говори:
– Той се вре навсякъде! Във всяка тема, във всяко…
Опитва се да отключи с една ръка – другата ѝ все още е превързана. Ключът влиза в ключалката, но не се завърта. Стиска устни и започва да тресе вратата, опитвайки се да освободи заклещения механизъм.
– Проклет да си… Защо точно сега? Излез де, излез… Само това ми липсваше!
Звукът от борбата ѝ с ключа се чува чак до кантората на Кенан. Той тъкмо е стигнал до входа, когато спира и се обръща. Вижда как Нуршах си мърмори и бори с вратата. Изражението му се променя усмивка пробягва по лицето му.
– Ех, Боже… – въздиша Кенана и тръгва към нея.
Нуршах не го забелязва и продължава да дърпа и блъска ключа, на ръба е да избухне.
– Всичко лошо само мен ли намира? Този ключ е като залепнал! Не мърда!
Кенан застава зад нея и гласът му звучи по-близо, отколкото очаква.
– Стига вече се кара с тази врата. Остави, аз ще се оправя. Ще си нараниш и здравата китка, ако продължаваш.
– Не е нужно. Мога и сама! – заявява Нуршах и продължава да дърпа ключа, сякаш инатът ѝ е по-силен от разума. Кенан се навежда и хваща ръката ѝ, за да я спре.
– Ще счупиш ключа, ако го натиснеш още веднъж. Дай тук!
Ръцете им се докосват. За миг времето спира. Топлината от кожата му сякаш преминава през нея. Поглеждат се! Контактът трае само секунда… но в тази секунда всичко се променя.
Нуршах изведнъж се дръпва, като опарена. Отстъпва назад и си поема дъх. Магията се разпада. Те остават така – мълчаливи, неподвижни.
Действието прескача. На улицата пред кантората, Нуршах и Кенан още се борят със заключената врата. Кенан се опитва да извади заялия ключ.
– Сигурна ли си, че това е правилният ключ? Според мен – не е.
Нуршах го поглежда със зле прикрито раздразнение.
– Ама разбира се, ти знаеш всичко! Защо не съм изненадана?! Винаги аз бъркам, нали? Разбира се, прав си!
– Няма нужда да си професор, за да го разбереш. Нито се върти, нито излиза! Очевидно не е този ключ! – казва Кенан.
– Не е грешен! – уверена е Нуршах. – Знам какво правя! Ако ще ми държиш речи, защо изобщо ми помагаш?! Остави ме!
– Добре тогава. Оправяй се!
Кенан дръпва ръцете си. Отстъпва назад с демонстративно безразличие.
Нуршах се опитва отново, но със същия резултат. Изведнъж – трак! – звукът на счупен метал прорязва въздуха. Лицето ѝ замръзва.
– Счупи се… – прошепва тя, като дете, което е счупило нещо.
Кенан я поглежда с обвиняващ поглед, който казва казах ти.
– Очакван край – казва Кенан, на не желае да задълбава в спор. – Няма значение. Ще повикам ключаря Али, ще оправи нещата.
– Не, няма нужда! Аз ще го повикам!
И в същия миг Нуршах осъзнава, че не познава никакъв Али. Кенан я гледа иронично.
– Али, Вели… все ще намеря някого, нали? Само не ми се меси повече!
Кенан се прибира в кантората си. Оставя ключовете и портфейла на бюрото, после приближава прозореца. Застава и наблюдава как Нуршах се мъчи с телефона навън.
– И ще си стои така до сутринта… не разбира, че не може. Инат!
Вади телефона си и набира някакъв номер.
– Али, отсреща в кантората ключът е счупен в ключалката. Можеш ли да дойдеш?
След малко идва ключаря и оправя ключалката. Нуршах иска да му плати, но мъжът отговаря, че Кенан вече му е платил.
Нуршах му носи парите за ключаря. Двамата отново се карат.
Нуршах се връща в офиса и затръшва вратата. Сяда с изтощено лице.
– Чува ли се какво говори? Не е ли нормално поне да попита какво точно е станало? Но не… той знае всичко!
Разбираме, че тя не е приела предложението на Тундж. А Кенан, както винаги, е прибързал със заключенията.