Плен – Сезон 2 Епизод 31 (Ето какво ще видим)

Докторът поставя телефона обратно на бюрото си. Погледът му се спуска към компрометиращите снимки пред него. Срещу него седи Аслъ със самодоволна усмивка.

– Предложих ви културно споразумение – казва тя, жлъчно. – Вие обаче ме изгонихте без дори да ме изслушаш. Не ми остави избор. Представяте ли си какво би се случило, ако милата ви съпруга – и без това с рискова бременност – разбере, че ѝ изневерявате?

Докторът затваря очи за миг. Челюстта му се стяга.

– За щастие, в крайна сметка стигнахме до споразумение – продължава Аслъ с леко клатене на глава. – Благодаря ви, че убедихте Хира, че е болна.

Аслъ се изправя и се насочва към вратата, поглеждайки го за последно през рамо. Устните ѝ се извиват в победоносна, почти театрална усмивка.

Докторът остава сам, вцепенен, с компрометиращата снимка в ръка. Победен, принуден и дълбоко засрамен.

Пренасяме се в имението. Орхун седи на бюрото си и говори с някой по телефона си. Лицето му е спокойно – планира нещо специално за него и Хира.

– Да, може да бъде две нощувки, три дни. – Пауза. – Във вашия комплекс има и спа център, нали?

На вратата се почуква и влиза Хира. Когато Орхун я вижда, лицето му се озарява.

– Добре, ще ви се обадя по-късно…

Затваря телефона и се обръща към нея, усмихнат.

– Тъкмо щях да дойда при теб. Организирам за двамата кратка почивка. Ще ни се отрази добре.

Хира го изслушва с каменно лице. Когато той свършва, проговаря:

– Искам да ти кажа нещо.

Орхун кимва, мислейки, че могат да говорят по пътя.

– Добре. Хайде да тръгваме, ще ми разкажеш в колата.

– Трябва да ти го кажа сега.

Погледите им се срещат. Орхун я гледа въпросително. Хира поема дълбоко въздух. В сърцето ѝ се борят страх и решимост. Но тя говори.

– Аз… Искам да се разделим.

Орхун е разтърсен от думите на Хира, лицето му е объркано. Очите му се присвиват от недоумение.

– Да се разделим? – изрича той бавно, сякаш се опитва да разбере значението на думите.

Хира отвръща поглед. Тя не намира сили да го погледне в очите. Орхун се приближава с няколко крачки, почти несъзнателно, опитвайки се да разбере дали това е реалност или просто сън.

– Ти… каза, че искаш да се разделим? – повторя той тихо, почти шепнешком.

Хира прави крачка назад. Лицето на Орхун застива в недоумение. Очите му търсят обяснение, но не намират нищо, освен мълчание. Той е объркан.

– Да не би да чух грешно?

Хира свива бавно глава в утвърждение. Болка проблясва в погледа ѝ. И тогава, като светкавици от спомен, в съзнанието на Орхун проблясват кадри: как я намира на плажа, как вдига шалчето от лицето ѝ… как ѝ залепва лейкопласт на ранения пръст… как се буди и я вижда до себе си сутринта.

– Радвам се, че ме намери! – прошепва гласът ѝ от миналото в съзнанието му.

И после – реалността отново го обгръща. Той се съвзема и пита, този път с по-ясен глас:

– Сериозно ли говориш? Наистина ли искаш да се разделим?

Хира се опитва да изглежда уверена, но в очите ѝ се чете съмнение. Обича го. Това е ясно. С треперещ глас казва:

– Да. Преди всичко го искам заради себе си. Чувствам, че всичко ще бъде по-добре, ако се разделим. Не само за мен… и за теб… а и за всички.

Думите ѝ като че ли разтърсват изоснови Орхун. За миг мълчи. После изрича:

– Ако това ще те направи щастлива…

Но Хира го прекъсва. Тя иска да покаже, че не търси щастие, а облекчение.

– Не е само въпрос на щастие. Виждаш, че ми е трудно. Мислех си, че ако е така… ще ми бъде по-леко.

Орхун замълчава за кратко. После кимва.

– Добре тогава. Това е краят. Какво друго да кажа… Нека бъде, както искаш!

Това че Орхун така бързо се съгласява я наранява. Макар самата тя да го е поискала, не очакваше той да се предаде така лесно. Настъпва тишина.

После Орхун я нарушава:

– Ще кажа на иконома да подготви съседната стая. Ще се преместя още тази вечер.

– Остани в стаята си – казва Хира спокойно. – Не променяй нищо. Аз ще спя при Али.

Тонът му се променя, той едва сдържа гнева си.

– Както искаш! Каквото решиш!

Хира само кимва, а Орхун се обръща и застава до прозореца, погледът му забит в далечината. А Хира – тя се обръща и тръгва към вратата, като се старае да не покаже колко ѝ е тежко.

Хира отваря вратата и излиза навън. Очите ѝ, досега сухи, се пълнят със сълзи, не ги сдържа повече и заплаква.

Орхун поглежда към вратата. Чува как се затваря и вдишва дълбоко, сякаш се опитва да задържи нещо в себе си – спомен, чувство, вик…

Хира стои още миг до затворената врата, после се обръща и тръгва по коридора. Плаче. Стъпките ѝ са тежки. Изкачва стълбите, напълно разбита.

Орхан не може да издържи повече в имението и търси утеха при Якуп. Той посяга към едно парче дърво, върху което да излее разразилата се вътрешна буря в душата му. Започва да дълбае с длетото, но всяко движение е разсеяно, неточно. Лицето му е помръкнало, гласът му – натежал от болка.

– Рискува живота си, майсторе. За да си върне паметта. А сега отново не си спомня. И това я съсипва. Не иска да живее така!

С въздишка оставя чука на масата.

–Направих всичко, за да бъде тя добре, но не успях. Не мога да я загубя отново. В момента, в който каза да се разделим, сякаш земята под краката ми се изплъзна. Ако я няма, и аз няма да съм, майсторе. Без нея…

–Виж, Демирханлъ! Хира е попаднала в задънена улица. Още повече, че е тъмно като в рог. Нито очите, нито сърцето ѝ виждат изход, но дори и да намери, кой път е правилният? Ти ще направиш всичко, което е за нейното добро. И ще бъдеш търпелив.

Орхун е съгласен, въпреки бурята в душата си.

Действието прескача и се пренася в кабинета на Орхун, където той е с адвоката си и чакат Хира.

Вратата се отваря. Хира пристъпва в помещението, но застива още на прага. Погледът ѝ среща непознат мъж до Орхун.

– Повика ме… Но май си зает. Ще дойда по-късно – казва тя с несигурен тон и се обръща, за да излезе.

– Недей – спира я Орхун. – Това е нашият адвокат. Занимава се с делото по развода.

Сякаш времето спира за Хира. Не е очаквала да се стигне дотук толкова скоро. Приближава се бавно до масата. Орхун взема един от листовете от папката и ѝ го подава.

– Исковата молба е готова. Липсва само твоят подпис.

Хира все още не може да повярва на случващото се. Очите ѝ се разширяват от изненада.

– Подпис? Как така, сега?

Орхун я наблюдава внимателно, опитва се да разбере какво се върти в мислите ѝ.

– Нали ти каза… възможно най-скоро…

Забелязва как Хира се колебае и в него проблясва надежда.

– Но ако не искаш…

Поднася ръка, за да вземе документа обратно, но Хира бързо се дръпва.

– Не. Ще взема химикалката.

Орхун я гледа тъжно. Изглежда така, сякаш иска да я спре, но не може. Адвокатът ѝ подава химикал. Ръката ѝ трепери, докато разгръща страницата.

– Тук ли?

Адвокатът кимва. Хира не може да ги погледне в очите. Една сълза се спуска по бузата ѝ. Орхун се опитва да прикрие болката си, но не успява. Гледа я със стисната челюст, когато тя с усилие поставя подписа си.

– Направих го – казва тихо тя.

Адвокатът подава документа и на Орхун.

– Господин Орхун!

Погледът на Хира – пълен със сълзи – се обръща към него. Орхун поема дълбоко и болезнено дъх. Не иска да я нарани повече, но подписва без колебание. Адвокатът прибира хартията.

– Утре веднага ще подам молбата в съда. След като протоколът е подписан от двама ви, няма да има пречки за решението. Ще направя всичко възможно да ускоря насрочването на делото.

Орхун не сваля поглед от Хира. В очите му има укор и мъка. Тя отвръща очи. Адвокатът събира документите си.

– Приятен ден.

Излиза

Хира и Орхун остават сами. Тя се опитва да избегне погледа му, но когато вдига очи, среща неговия. Погледът му е изпълнен с тъга, почти с отчаяние. Настъпва дълга тишина. Накрая Орхун проговаря с глас, пълен с упрек.

– Подписахме. Свърши се.

Хира кимва и се опитва да се усмихне, но сълзите ѝ са на ръба. Орхун взима телефона си, опитва се да се съсредоточи в нещо странично.

„Наистина ли е свършило? Докато още ме гледаш така? Докато сърцето ми бие само за теб… Не е свършило. Не свършва, докато не спре светът. Ти си тук… но колко дълго ще бъда аз? Не знам“, мисли си Хира.

Орхун отново я поглежда. Приближава се до нея. Гласът му е тих, раним:

– Дори и да свърши, аз ще съм тук. Винаги ще съм до теб. Знаеш го. Когато пожелаеш.

Хира се сдържа, за да не се остави да бъде завладяна от чувствата на Орхун. Орхун я гледа с любов за известно време, след което се овладява.

Джейлян казва на Фатих, че напускат помещението, не защото Нуршах е приела предложението на Тундж за работа. Причината е съвсем друга – помещението е продадено. Фатих е шокиран. Не е подозирал.

Действието се пренася в кантората на Кенан, където той излиза от малката кухня, държейки чаша с кафе в ръка. Мърмори си под нос, сам се упреква. Казва си, че е трябвало да се сбогува, че е сбъркал

Сядайки зад бюрото, се опитва да се успокои, но вътрешният гняв и разочарование го разяждат.

Вратата се отваря рязко – Фатих се появява запъхтян. Гласът му е дрезгав и гневен. Сяда срещу Кенан, поема дълбоко дъх, преди да заговори.

Кенан го поглежда объркано. Пита го какво се е случило, защо е толкова развълнуван.

– Сгрешил си! –обвинява го Фатих.

Кенан не разбира веднага. Повтаря – каква грешка?

– Кантората на г-ца Нуршах е продаден. Затова са си събрали вещите, не са приели предложението за работа!

Разбирайки истината, Кенен остава в шок.

Съсипана Нуршах казва на Джейлян, че днес трябва да върне ключа на собственика.

– Недей да говориш все едно светът свършва. Сърцето ти е толкова чисто, че ако Бог е затворил една врата, сигурно ще ти отвори нова. Вярвай в това – моли я Джейлян.

В този момент в помещението влизат Кенан и Фатих. Джейлян и Нуршах стават. Въздухът изведнъж натежава.

Фатих предлага на Джейлян да ги оставят насаме и двамата излизат.

Нурша е напрегната, чака Кенан да проговори.

–Мислех, че си тръгваш, защото си приела работата. А ти си тръгваш, защото магазина е продаден. Защо не ми каза? – пита Кенан.

–Даде ли ми възможност? Да речем, че си ми дал, но защо да ти кажа? -пита Нуршах и нервна залепва вече залепената кутия.

–Кутията вече е залепена! Какво правиш?

–Искам да е по-здрав! Не може ли? И това ли трябва да те питам?

–Прави каквото искаш, не ми пука! – отговаря Кенан. – Дойдох да те питам къде ще ходиш, след като вече нямаш кантора, но ако искаш, няма да те питам.

–Не питай! Ще се оправя сама! – заявява гордо Нуршах.

Нурша отваря тиксото, за да залепи отворената кутия, но тиксото се заплита. Докато Нурша се мъчи, Кенан отново не издържа и се намесва.

–Сега ще се инатиш и ще кажеш да не се меся, но аз не мога да стоя и да не помогна. Така не се прави, остави ме да помогна – Кенан посяга към тиксото.

Нуршах дърпа тиксото и не му позволява. Кенан настоява.

–Не искам! Не искам твоята помощ. Освен това ти си инат.

Въпреки че са напрегнати, между тях се усеща електричество дори от разстояние. Нуршах забелязва, че е запленена от погледа на Кенан и се опитва да се дистанцира.

–Ако нямаш какво друго да ме кажеш, ще събера останалите си вещи.

Кенан не казва нищо и излиза. Нуршах се опитва да залепи кутията, сякаш не го забелязва, но щом Кенан излиза, тя се срива на стола, безсилна.