winless
Орхун се връща в имението, за да замине с Хира, но открива, че тя е изчезнала. Оставеното писмо от Хира и признанието на Аслъ разбулват цялата истина – Хира си е върнала паметта! Ще намери ли Орхун навреме Хира? Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.36 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 36 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Орхун се връща в имението, за да замине с Хира, но открива, че тя е изчезнала. Оставеното писмо от Хира и признанието на Аслъ разбулват цялата истина – Хира си е върнала паметта! Ядосан и отчаян, Орхун започва трескаво да я търси. Ще я намери ли навреме?
В същото време Кенан получава временно попечителство над дъщеря си Нефес и подготвя специална изненада за нея.
Орхун се връща в имението. Шевкет го посреща. Орхун му нарежда да подготви колата, защото след малко тръгват с Хира за летището.
Орхун влиза в спалнята им с Хира, но тя е празна. Хира я няма. Оглежда се неспокойно. Не я вижда. Вика името ѝ и се насочва към гардеробната.
– Тук съм! Ако си готова, можем да тръгваме.
Но гардеробната е празна. Хира не е и там. Орхун се насочва към банята.
– В банята ли си?
Отново – тишина. Тръгва да излиза от стаята, но в този момент погледът му се спира върху бележка, оставена на нощното шкафче. Приближава се рязко и я взема.
„Не ми трябва ново начало. Имам нужда да приключа всичко. Съжалявам. Хира“
Орхун замръзва. За миг не може да помръдне. После стисва листчето в дланта си, сякаш не иска да повярва на прочетеното, и излиза от стаята, кипящ от ярост.
Орхун тръгва бързо да излезе. В този момент Аслъ излиза от стаята на Али. Щом вижда Орхун, се втурва след него.
– Орхун! Къде отиваш?
Орхун не спира, не я поглежда.
– Да намеря Хира!
Аслъ се втурва напред и застава пред него.
– Остави я, Орхун! Тя не иска да остане тук с теб! Защо не разбираш? Защо продължаваш да я гониш?
Аслъ е твърдо решена да не го пусне. Орхун спира, очите му горят.
В същото това време Хира върви с чанта в ръка. Плаче. Съсипана и съкрушена. Всяка крачка я отдалечава от Орхун, но и от самата нея.
– Иска ми се да не се беше стигнало дотук. Иска ми се… да имам цял живот, както ти каза. Но не! Не мога пак да изтръгна живота ти със смъртта си. Прости ми!Моля те, прости ми!
Светът за Хира сякаш се стоварва върху главата ѝ. Хира се опитва да избърше сълзите си, но те не спират. Обръща рязко глава и продължава да върви, плачейки.
Сцената се връща в имението при Орхун и Аслъ.
– Махни се от пътя ми! –Орхун се обръща гневно към Аслъ.
Отмества я грубо и се насочва към вратата. Но на прага рязко спира, обръща се с пронизващ поглед:
– Каза, че не иска да остане с мен! Знаеш ли нещо? – пита той.
Аслъ не издържа вече.
– Да! Знам! Хира си спомни всичко! И въпреки това тръгна сама! Скри истината от теб и те напусна!
Орхун е като ударен. По лицето му се сменят гняв и шок. Очите му се впиват в Аслъ.
– Какво… значи това?
– Хира си спомни всичко. Паметта ѝ се върна. Електрошокът явно е подействал. В болницата сама ми каза, че си спомня всичко.
Орхун е зашеметен. Опитва се да възприеме чутото.
– Хира… си е спомнила всичко.
Аслъ кимва. Орхун стиска зъби от напрежение.
– Ако наистина си е върнала паметта… защо не ми каза?
– Не искаше да знаеш. Дори ни забрани да ти кажем. Повтарях ѝ, че трябва да ти кажем, но не ме послуша.
Аслъ е нервна. Орхун гледа към нея, разкъсван между вярата и съмнението.
Орхун излиза от имението. Очите му горят, готов е да подпали всичко около себе си. Гневът му се усеща във всяка крачка.
Аслъ, която го следва мълчаливо, спира до вратата. Стои там и гледа как Орхун се отдалечава.
В градината Орхун вижда Муса. Без да се колебае, извиква с глас, който разтърсва въздуха:
– Муса!
Муса се обръща стреснато. Щом вижда състоянието на Орхун, осъзнава, че нещо не е наред. Погледът му е пълен с паника.
– Зетко? – пита неуверено.
Орхун пристъпва към него, очите му блестят от напрежение.
– Вярно ли е това, което чух? Върнала ли си е паметта? Наистина ли помни всичко?
Муса онемява. За момент не знае какво да каже. Устните му потрепват, опитва се да измисли нещо:
– К-кой? Сестра ми ли?
– Да! – крещи Орхун. – Наистина ли си е спомнила всичко?
Муса навежда глава. Думите му излизат едва-едва:
– П-помни… да…
Орхун стои неподвижен, като вкопан в земята. Очите му не издават емоция, но вътре в него всичко кипи. Мълчи за миг, после рязко се обръща и се насочва обратно към входа на имението.
– Зетко! – вика след него Муса.
Но Орхун вече е изчезнал. Не го чува. Муса остава на място, замаян, неразбиращ напълно какво се е случило.
В този момент до него се приближава Аслъ, която стана свидетел на цялата сцена.
– Какво те попита Орхун? За какво говорихте? Разказа ли му за болестта на Хира?
Муса свива рамене, още объркан.
– Не ми даде шанс! Само ме попита дали Хира си спомня. Казах му „да“. Разбрал е, че паметта ѝ се е върнала.
Аслъ въздъхва, с тон, сякаш мисли за доброто:
– Да. Аз му казах.
Муса я поглежда с изненада:
– Защо? Мислех, че се разбрахме да не казваме на никого!
– Наложи се. Хира си тръгна, без да каже нищо на никого. Страхувах се, че може да ѝ се случи нещо.
Очите на Муса се изпълват със сълзи. Гласът му пресеква:
– Сестричката ми… Защото тя… ще умре…
Замълчава за момент, после се обръща, сякаш готов да тръгне след Орхун:
– Зетят трябва да знае истината!
Аслъ веднага се вкопчва в ръката му.
– Не, Муса! Забрави ли? Хира не искаше да казваме. За нейно добро ще мълчим.
Муса я гледа с болка.
– Но той… Ако научи истината…
Аслъ клати глава решително:
– Ако Хира искаше да му каже, щеше да го направи сама. А може би това е последната ѝ молба към нас — да мълчим.
Муса стои на място, с горчивина в очите.
– Къде е сестричката ми сега? Къде отиде? Какво прави? А тя е болна!
Сърцето на Муса се къса от тревога за Хира. Не знае къде е… и не знае дали ще я види отново.
Орхун говори напрегнато по телефона с Явуз. Телефонът е притиснат до ухото му, а едната му ръка е на вратата на колата.
– Чу ли ме, Явуз? Ще претърсите всичко! Тя няма нито телефон, нито кредитна карта! Значи не може да е стигнала далеч. Започвате от района около имението и постепенно разширявате периметъра!
– Разбрах, г-н Орхун – отвръща бързо Явуз. Започваме веднага. Първо ще проверя камерите около имението.
– Побързай! Не искам никаква небрежност и без оправдания!
– Не се притеснявайте, г-н Орхун.
Орхун затваря телефона, сяда в колата и потегля с бърза рязка маневра.
Орхун е изпълнен с гняв и не може да приеме това, което е научил. Кара бавно по улицата, стискайки зъби. В ума му изплува спомен за деня, когато Хира е приготвила баница без грах – малък детайл, който издава, че тя си спомня повече, отколкото е признала.
Докато стига до улицата, по която е минала Хира, Орхун спира за миг, колебае се, след което завива по друга улица.
Междувременно Хира се намира в парка, където плаче безутешно. На празната люлка пред себе си си спомня как за първи път се е люляла там с Али, както и момента, в който Орхун е купил захарен памук за племенника си.
Въпреки че се опитва да избяга от мислите си, Хира прошепва, сякаш към себе си, с болка: – Прости ми…
Камерата спира върху лицето ѝ – тъжно, мокро от сълзи.
В същото време Орхун кара бавно. Погледът му е напрегнат, очите остро оглеждат улиците. В съзнанието му нахлуват последните мигове с Хира.
Орхун си спомня как Хира пристъпва плахо към него. Повдига ръцете си и с нежно движение оправя изкривената яка на ризата му. Колкото и да иска, не може да го прегърне. Но има нужда поне да го докосне.
Край на спомена, а лицето на Орхун помръква. Сърцето му се свива. Тя е взела решение и се е сбогувала с него. Той не разбира защо. В гласа му се прокрадва гняв и отчаяние:
– Ако си си спомнила всичко, защо не ми каза? Какво те спря? Къде си?
Думите му се преливат в следващата сцена. Хира седи на пейка в парка. Очите ѝ са подпухнали от плач. Вятърът леко играе с косите ѝ, сякаш донася думите на Орхун до нея:
– Какво те спря? Къде си?
Хира шепне, сякаш говори на вятъра:
– Моля те… не ми се сърди. Разбери ме. Само така можеш да свикнеш…
Гласът на възрастен мъж, който се приближава към Хира я стряска:
– Момиче, мога ли да седна? Да си поема дъх.
Хира се усмихва слабо:
– Разбира се! Заповядайте!
Мъжът сяда до нея. Изважда кърпичка, бавно попива потта от челото си. Гласът му е бащински, топъл: – Идвам тук всеки ден. Преди идвах с жена си. Но тя… си отиде. Очите на Хира се насълзяват още повече.
– Какво има, момиче? Добре ли си? – пита мъжа.
Хира не издържа. Сълзите ѝ започват да се стичат, тя започва да излива сърцето си пред възрастния мъж.
– Проблемът ми е… трудно е да оставиш любим човек зад себе си. Огромна празнина остава. Каквото и да правиш, не се запълва. Трудно е… дори да дишаш.
Мъжът я слуша внимателно, мълчаливо.
– Когато си тръгнеш… сърцето на онзи, който остава, гори – продължава Хира. – Знам го. Но и най-ярките въглени някога изстиват. Сърцето ми, душата ми, животът ми… всичко, което имам, е при него. Може би това е… да умреш, преди да си умрял.
Гласът на Хира звучи като ехо, докато виждаме Орхун, който продължава да обикаля с колата си, напрегнат и отчаян да я търси. Лицето на Орхун е напрегнато. Вътре в него бушуват бури. Кара бавно, оглежда всяко кътче по улиците.
Гласът на Хира отново изплува над образа му:
– Казват, че всеки човек е наполовина в този живот. Все търси другата си половина, сродната душа. Повечето не я намират. Онези, които я намират, са щастливци. Но какво става с онези, които я намират и после я губят? Онези, които никога вече няма да я открият онези, които ще живеят с болката от загубата, без да могат да бъдат същите?
Орхун стиска волана. Лицето му се изопва още повече. Изведнъж осъзнава, че е попаднал в задънена улица.
Сълзите продължават да се стичат по бузите на Хира. Гледа напред, в празното. Гласът на стареца я връща за миг в реалността:
– Бог не дава на никого повече, отколкото може да понесе. Казват, че „след всяка нощ идва утро, за всяка болка има лек.“ Ще дойде утрото, слънцето пак ще изгрее. Търпи, почакай. За всичко има лек в този живот… освен за смъртта. Не се тревожи, момиче.
Хира сякаш за миг не може да диша. Кимва към стареца с благодарност.
Камерата отново ни връща при Орхун. Болката е изписана по лицето му. Поема дълбоко въздух, стяга се, вади телефона си и звъни на Явуз.
– Явуз! Още ли няма нищо?
– Разследваме, г-н Орхун. Търсим навсякъде.
– Ускорете търсенето тогава! Нямам нито минута за губене!
– Знаете ли дали г-ца Хира е имала нещо ценно… бижута, които може да е продала? Ако да, ще проверим и заложните къщи.
Орхун застива за миг и се замисля.
Действието се пренася. Хира и възрастният мъж все още седят на пейката. Хира е прегърбена, бледа, погледът ѝ е празен. Мъжът се надига бавно, с усилие.
– Благодаря ти, девойче. Мислех, че младите вече не разговарят със старите. А ето, поговорихме доста. Хайде, аз ще тръгвам полека.
Хира кимва с лек жест, а мъжът я поглежда с бащинска загриженост.
– Не стой тук до късно. След като се стъмни, в този парк се навъртат всякакви нехранимайковци.
Хира усеща безсилието в себе си, но не успява да каже нищо друго, освен:
– Добре. Благодаря.
Докато възрастният мъж се отдалечава, Хира го следи с тъжен, замислен поглед.
Перихан и Аслъ седят в градината и пият кафе. Перихан се наслаждава на всяка глътка. Аслъ е напрегната, неспокойна и се взира някъде в далечината. Не докосва кафето си.
– Недей да се тревожиш повече. Виж, онази пустинна плъх вече се махна. Спокойно! – казва Перихан, отпускайки се в стола си.
– Ами ако Орхун я намери? – издиша тежко Аслъ.
– Напразно се притесняваш! – отвръща Перихан като повдига рамене от удоволствие.
– Не е напразно! Познавам Орхун! Знам, че ще направи всичко, за да открие Хира! Опитах се да ѝ се обадя, за да ѝ помогна да избяга, но тя си тръгна, без да вземе телефона със себе си!
– Повтаряш грешките на онези преди теб. –Перихан се усмихва снизходително. –Не го прави. Трябва да си спокойна. Никога не бива да губиш разума си! Така загубих Еда.
– Казвам ти, че не мога да се свържа с нея! Как да остана спокойна?!
– Не можеш да се свържеш с нея, защото онзи пустинен плъх наистина иска да изчезне! И Орхун няма да може да я открие сега! Сега не е момент за страх, а за спокойствие! Една жена сама в град като Истанбул, дори Орхун Демирханлъ вече не може да я намери!
Аслъ леко се успокоява. В този момент в градината се чува гласът на иконома:
– Госпожо! Приготвяме ви кафето!
Перихан и Аслъ се сепват. Обръщат се към гласа и виждат Афифе, която идва с каменно изражение. Настъпва момент на напрежение. Перихан бързо се овладява:
– Афифе, мила. Явно пътуването до Европа е било отменено. Хира напусна имението, а и си е върнала паметта! Помни всичко!
Аслъ е нервна. Афифе ги гледа спокойно.
– Да, чух. Това беше брак, който изначално не биваше да се случва. Сигурна съм, че Орхун ще постъпи правилно – отвръща без емоции Афифе.
Афифе хвърля кос поглед към Аслъ. Перихан е доволна. Въпреки че вътрешно ликува, не продължава темата. Аслъ не може да се отърси от напрежението, неспокойна е.
Действието се връща при Хира, която все още седи на същата пейка, все така безпомощна, без изход. Изведнъж далечен лай на куче я стряска. Следват стъпки, нечии тежки, приглушени стъпки. Смях, мъжки гласове се чуват в далечината.
Хира се изправя рязко, готова да си тръгне.
– Ха-ха-ха! Исмаил! – ехти глас.
– Къде ще остана сега? – шепне на себе си Хира.
Навежда се и отваря сака си. Поглежда портфейла си, но той празен. За момент се оглежда безпомощно. Пуска портфейла обратно и тогава погледът ѝ попада върху компаса – спомен от баща ѝ. Взема го, гледа го дълго, после го стиска силно в дланта си.
Хира си спомня думите на Орхун. „Този компас беше много ценен за теб. Беше на баща ти. Ти ми го даде, когато бях най-слаб, когато се бях изгубил. Той ми помогна. Сега го задръж. Ти също се изгуби веднъж. Няма да позволя да се изгубиш отново. Където и да те отнесе бурята, ще те намеря.“
Очите на Хира се изпълват със сълзи, но в тях се появява и решителност. Стиска компаса в дланта си още по-силно и се изправя. Време е да тръгва.
Кенан гледа напрегнато монитора на компютъра. Пръстите му потрепват върху мишката. До него Нуршах се върти неспокойно. Новината, която чакат, така и не идва. Най-накрая не издържа:
– Резултатът още ли не е излязъл?
Джейлян и Фатих също се обръщат към Кенан. Очите им са пълни с очакване. Кенан обновява страницата отново. Изведнъж се изправя, напрежението се изписва по лицето му.
– Хм… току-що излезе – възкликва Кенан.
– Излезе ли?! – възкликва Фатих.
Всички скачат на крака. Събират се около Кенан. Той с всяко кликване става все по-напрегнат. Нуршах вече не може да чака:
– Какво стана?
– Ще умра от любопитство! – добавя Джейлян.
– Какво стана, братко? Спечели ли попечителството? – пита Фатих.
– Кажи ми, какво пише! – настоява Нуршах.
Кенан се изправя с каменно изражение. Всички затаяват дъх.
– Имам временно попечителство над Нефес – съобщава Кенан.
Фатих прегръща радостно Джейлян.
– Ура! Чудесно е!
– Ще мога да задържа Нефес, докато се гледа делото. – добавя Кенан с облекчение.
Той и Нуршах се споглеждат доволно. В очите им има искрица надежда.
Решава веднага да я вземе:
– Отивам за дъщеря си. Офисът оставям на вас!
Фатих не се колебае:
– Идвам с теб!
Докато двамата излизат, Джейлян и Нуршах ги гледат щастливо.
– Видя ли колко щастлив беше Кенан? – прошепва Джейлян.
– Защото обича Нефес. За нея той се променя напълно – отговаря Нуршах, макар и все още неспокойна.
– Можеш вече да се отпуснеш.
– Не и докато няма окончателно решение.
Минути по-късно Кенан и Фатих се връщат неочаквано.
– Какво стана? – пита Нуршах.
– Няма ли да вземете Нефес? – добавя Джейлян.
Кенан се усмихва загадъчно:
– Имам друга идея…
Действието прескача Фатих и Джейлян пристигат развълнувани пред дома на Рашит. Афет ги посреща подозрително, но ги пуска да вземат Нефес. Момиченцето е тъжно, че Кенан не е дошъл лично, но Фатих и Джейлян я утешават и я приканват да излязат заедно.
Докато Нефес се приготвя, Афет с досада им напомня да я върнат навреме, за да избегнат скандал с Рашит. Когато тръгват, Фатих окуражава Нефес да вървят като ѝ обещава, че много ще се забавляват.
В същото това време Нуршах и Кенан влизат в офиса с торби. Нуршах се чуди защо Кенан е купил толкова цветна хартия вместо готова украса. Той настоява, че иска лично да направи нещо специално за Нефес. Между тях прехвърчат закачливи реплики – тя го нарича мърморко и всезнайко, той я дразни, че е мързелива. Кенан бързо се заема с ръчна изработка на украсите, решен да зарадва дъщеря си. Нуршах се закача дали изобщо ще станат хубави, а Кенан уверено обещава, че ще са по-добри от готовите. Макар и с леко заядлив тон, двамата продължават да работят заедно – зад закачките личи топлота и симпатия помежду им.
Нуршах и Кенан се опитват да украсят, когато телефонът на Нуршах звъни. Джейлан съобщава, че с Нефес и Фатих са в парка. Нуршах обвинява Кенан, че заради него ще закъснеят с изненадата.