winless
Афифе е много ядосана на Орхун. Тя не само не одобрява избора му на Хира като организатор на сватбата им, но и го възприема като обида към традициите и престижа на семейство Демирханлъ. Какво ще направи Орхун? Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.50 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 50 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Хира дава на Орхун пръстена, който е направила за него, със специално значение. Орхун я вдига на рамото си и я отнася в спалнята. Той ѝ казва, че ако младоженецът отвлече булката, то тогава не остават правила, които да се спазват преди сватбата. Сега, когато вече не са принудени да спазват традициите, Орхун казва на Хира да организира сватбата така, както тя иска.
Афифе е бясна, че Орхун е дал толкова важна задача на Хира, да организира сватбата им.
Хира иска обикновена сватба на плажа с най-близките ѝ хора до нея.
Педагог разговаря с Нефес и я пита с кого иска да бъде, но Нефес не казва нищо. След това педагогът казва на Кенан, че ще му е много трудно да получи попечителство над Нефес, защото не може да ѝ осигури семейство като на дядо ѝ. Тогава Кенан приема предложението на Нуршах за брак, но преди да се оженят, първо трябва да убедят хората около тях, че са двойка.
Хира слиза по широкото, излъскано до блясък стълбище, с малко тефтерче в ръка. Към подножието на стълбите я посреща Шевкет.
– Имате ли нужда от нещо? – пита той.
– Не можах да намеря г-жа Афифе в стаята ѝ. Знаете ли къде е?
– В кабинета на г-н Орхун са. Обсъждат важен въпрос – отговаря Шевкет, но думите му носят скрито послание: „Не отивай там!“
Хира разбира скритото послание на иконома и кима леко с глава.
– Разбирам. Благодаря ви. Ще говоря с нея по-късно – казва Хира и излиза в градината.
Действието се пренася в кабинета на Орхун. Афифе седи срещу сина си, изглежда напрегната, почти ядосана.
– Беше напълно ненужно… Кога се е виждало подобно нещо в имението на Демирханлъ? Ако имаше гост, как щеше да обясниш? Щяха да се питат: „Докъде е стигнал великият Орхун Демирханлъ?“
Орхун я гледа без да мигне. Гласът му е спокоен, но твърд.
– Знаеш, че не ме интересува какво говорят хората.
Афифе не крие неодобрението си. Погледът ѝ е пълен с упрек.
– Знам защо се държиш така. Като отвлече булката, просто избяга от традицията. Не си мисли, че не разбирам. Видях, какво се случи, когато разбра, че е мъртва! Но така ли се прави? Това не е Орхун Демирханлъ, когото познавам! Моят син действаше с разум, не с емоции!
Гласът ѝ става все по-раздразнен. Но Орхун остава непоклатим.
– Синът ти видя докъде води пътя, по който се върви само с разум. Това не винаги е правилният път! – заявява той.
Афифе поклаща глава, отчаяна.
– Не разбирам това поведение… Само защото си мислеше, че си я загубил, сега ще трябва да погазим всичките си обичаи? Добре, премина през ада. Излезе изпод развалините, но…
Орхун се изправя рязко. Гласът му прорязва пространството.
– Стига!
Афифе замълчава веднага. Очите ѝ се разширяват от изненада.
– Аз не се измъкнах из под развалините. Аз бях развалината! – заявява Орхен.
На лицето му за миг проблясват сенки от болка и загуба. Афифе не може да каже нищо, само става от стола.
– Нека не говорим за миналото в тези хубави дни – добавя Орхун.
След пауза, която изпълва стаята с напрежение, Афифе въздъхва.
– Добре! Дори обичаите ни да не се спазят, ще има сватба в стил Демирханлъ. Затова искам всичко да бъде планирано както трябва.
– Съгласен съм. Хира е точният човек за това. Тя ще се заеме с всичко! – заявява уверен Орхун.
Афифе изглежда изненадана, не очаква такава увереност.
– Казах ѝ, че може да направи каквото пожелае, не е длъжна да следва традиции. Ще има сватбата на мечтите си.
– Не! Не може! – отсича Афифе.
– Може! Защото аз го искам така! – отвръща уверено Орхун.
Афифе го гледа с недоумение.
– Оставяш тя да планира сватбата, на която ще покаже уважението си на Демирханлъ и на която ще присъства цялото общество?
– Да, майко! Бъдещата ми съпруга ще планира нашата сватба. Точно както трябва да бъде! – отсича Орхун.
Очите на Афифе пламват, не казва нищо повече. Поглежда сина си с ледена строгост и се обръща. Излиза от стаята бавно, с достойнство, като оставя след себе си само ехото на недоволството си.
Действието се пренася в градината, където подпряла гърба си в един стар дъб, Хира седи сама. Поставила е тефтера си в скута, а мислите ѝ се реят около една-единствена тема – сватбата.
– Каква ли да бъде? – прошепва тя сама на себе си, а очите ѝ се замъгляват от вълнение. – Колко хора трябва да поканим? Да е голяма, пищна сватба… или скромно, интимно тържество? И къде изобщо да се състои? Може би ще получа вдъхновение, ако потърся в интернет.
Протяга се към телефона, който лежи до нея, но пръстите ѝ се спират на сантиметри от екрана. Поглежда настрани и бавно отдръпва ръката си.
– Не, така няма да стане… – прошепва тя и въздиша дълбоко. – Трябва да е на специално място. Не просто някое място…
Докато размишлява, думите на Орхун прозвучават в съзнанието ѝ, сякаш самият той стои до нея.
– Ти си го представи, а аз ще го направя реалност…
На лицето ѝ се появява усмивка.
– Каза ми да си представя… така и ще направя –заявява тя, решителна и изпълнена с надежда.
Затваря очи. В този миг зазвучава музика, нежна, почти като шепот на вълни. Лицето ѝ се озарява, сякаш вижда нещо красиво и далечно. Когато отваря очи, те греят. Взема химикал и започва да записва мечтите си, една по една. В този момент се появява Муса с неподправено любопитство.
– Какво правиш тук, сестричке? Какво е това в тефтера? Поезия ли пишеш? Дай да видя!
Хира се усмихва леко и поклаща глава.
– Не… Планирам сватбата ни. Той искаше всичко да бъде точно както си го представям. Ела, седни при мен.
Муса се настанява до нея с ентусиазъм, който не може да скрие.
– Ако зависи от теб, ще бъде най-хубавата! Зет ни е умен човек. Айде, кажи, какво си написала?
По лицето на Хира преминава лека сянка, едва доловима тъга, но тя бързо се съвзема и отговаря с усмивка.
– Един ден, преди още да си спомня всичко, чух гласа на морето…
Спомените я връщат назад, вижда себе си как върви бавно към морето, омагьосана от вика му. Стъпките ѝ оставят следи в пясъка. Точно когато пада в пясъка, очите на Орхун я откриват…
– Чувствах се откъсната, празна… и уплашена. А този глас ме викаше. Последвах зова на морето. И там го видях – Орхун. Срещнах него… срещнах живота си.
Споменът избледнява и се връщаме в настоящето. Очите на Муса се пълнят със сълзи.
– Когато кажа „да“ отново, искам морето да бъде свидетел. Искам сватбата да бъде на плажа. Вълните да докосват стъпалата ни, а шумът им да бъде нашата музика за първия танц. Само ние двамата…
Муса скача рязко, почти възмутен.
– Е, добре де, сестричке, толкова хубаво го разказа, направо се развълнувах. Ама как така „само вие двамата“? Ние няма ли да дойдем?
Хира го поглежда с усмивка.
– Разбира се, че ще дойдете. Това е само част от мечтата.
– Кажи го така, де! Какво разбрах аз?
– Не искам да е шумно. Искам да сме само с хора, които обичаме, които знаем, че ни обичат. Хора, които ще се радват с нас.
– Пожелавам ти най-доброто. Заслужаваш го.
– Всичко, което искам, е… спокойствие. Не ни трябва нищо друго. Надявам се и той да го хареса.
– Кой? Зет ми ли? Той харесва всичко, което правиш! Няма защо да се тревожиш…
Докато Хира разглежда списъка си с усмивка, Муса внезапно се сепва.
– Сестричке, трябваше да взема Аличо! Закъснях! Тръгвам веднага!
– Добре, върви.
Муса изчезва, а Хира остава под дървото. Гледа тефтера си с нежна усмивка, там са записани не просто думи, а сърцето ѝ.
Действието се пренася в стаята на Афифе, където тя седи в креслото си, държи списание за висшето общество, но погледът ѝ е втренчен в празното. В мислите ѝ все още отекват с думите на Орхун.
На вратата се чува леко почукване.
– Влез – казва Афифе с глас, в който личи леко раздразнение.
Вратата се открехва и вътре влиза Перихан – елегантна, но със самодоволно изражение, което прикрива с престорена загриженост.
– Скъпа Афифе, днес следобед има изложба. Не си забравила, нали? А още не си готова…
Афифе я поглежда за миг с празен, разсеян поглед, сякаш не разбира за какво става дума.
– Изложбата на го-н Махфуз – напомня Перихан. – Поканата дойде миналата седмица.
– Не съм забравила, Перихан. Просто няма да отида. Но за теб ще е разнообразие, иди ти.
Перихан се приближава с лека театралност, сякаш влиза в роля.
– Ох, скъпа, сигурно си разстроена, защото Орхун възложи на Хира да организира сватбата, нали? И как да не си… Ще бъда честна, права си. Все пак говорим за сватбата на великото семейство Демирханлъ. А Хира… тя не може да се справи.
Очите на Афифе трепват неспокойно. Вътрешното напрежение се изписва по лицето ѝ, но тя мълчи.
– Не казвам, че няма капацитет – побързва да добави Перихан. – Но тя е от друг свят. Не познава обществото, не знае кой до кого трябва да седне, кого трябва да покани, кого, не. Това не е лесно. Изисква се съвсем друг житейски опит. Според мен Орхун реши прибързано. Ти щеше да се справиш блестящо.
Афифе не желае да продължава темата. Прекъсва я с хладен тон:
– Предай поздрави на г-н Махфуз.
Перихан разбира, че е прекрачила границата и че разговорът е приключил.
– Съжалявам, скъпа Афифе, не исках да те разстройвам. Както и да е. Ако има нещо, с което мога да помогна… само кажи.
Тя се обръща и тръгва към вратата. В мига, в който гръбът ѝ е обърнат към Афифе, лицето ѝ се променя, добродушната маска изчезва, заменена от лека, самодоволна ирония и излиза от стаята в добро настроение.
Действието се пренася в кабинета на Орхун, който говори по телефона.
– Разгледах възможностите. Трансферният център ще бъде изграден в Егейския регион. Не, не в Черноморския. Засега не.
Докато продължава разговора, на вратата се чука. Тя се открехва леко и се появява Хира, с тефтер, но без онази увереност от по-рано. Орхун само я поглежда, но веднага прекратява разговора.
– Говорете с екипа, нека започнат търсенето на подходящ терен. Ще се чуем.
Орхун оставя телефона на бюрото и поглежда към Хира. Само един поглед му е достатъчен, за да разбере, че нещо я тревожи.
– Прекъснах ли те? – пита плахо Хира.
– Не. Има ли проблем?
Хира се опитва да прикрие емоциите си, но не успява съвсем.
– Не, не… Просто… ако не ти преча, може ли да постоя до теб, докато работиш?
– Разбира се. Когато приключа, ще пием кафе. Седни, моля те.
Хира кимва и се настанява. Орхун отново се обръща към екрана на компютъра си, но след минута мълчание, тя нарушава тишината с въпрос.
– Колко служители имаш в холдинга? Колко души управляваш?
Орхун се обръща към нея. Погледът му е нежен, прозорлив, разбира, че тя не го пита просто от интерес.
– Не знам точната бройка. Като сметнем фабриките, международните офиси… около 50 хиляди?
Очите на Хира се разширяват.
– Толкова много…
– По-добре ми кажи направо какво те тревожи – казва Орхун.
– Опитвам се да планирам сватбата, както ти каза. Но не съм сигурна, че правя всичко както трябва. Чух, че може да дойдат около хиляда души… Толкова много хора… как ще се справя?
– Ами… възможно е. Повече или по-малко – отвръща Орхун небрежно.
Хира още повече се смущава. Очите ѝ се пълнят с безпокойство. Орхун усеща вълнението ѝ, изправя се бавно и се приближава зад нея. Накланя се към ухото ѝ, гласът му става тих, почти като шепот.
– При нормални обстоятелства – казва той с усмивка.
Докосва раменете ѝ, а тя инстинктивно се напрягат.
– Бъдещата ми съпруга е напрегната… Не ми ли вярваш?
След кратко колебание, Хира отпуска раменете си. Орхун заобикаля и застава пред нея.
– Затвори очи сега.
Тя ги затваря без да пита защо.
– Искам да си представиш място, което ти носи спокойствие. Къде си? Какво правиш?
Хира си спомня. Гласът на Орхун се прелива в сцена край морето, той и Хира се разхождат боси по брега. Слънцето огрява лицето ѝ, вятърът гали косата ѝ.
– Там си щастлива, нали? Спокойна си. Няма хора. Остани в този миг. Спомни си лицето си, когато се усмихваш. Отпусни се! – казва Орхун.
Връщаме се в кабинета. Хира отваря очи. Орхун я гледа с удовлетворение.
– Казах ти. Ще бъде така, както ти искаш. Не е нужно да има хиляда души. За мен е важно какво искаш ти.
Хира става с благодарност в очите.
– Благодаря ти. Този метод ми подейства прекрасно днес. Първо повярвах, че мога да мечтая, а сега… няма да го крия, бях наистина уплашена, но мина. Благодарение на теб. По-добре да тръгвам, върни се към работата си.
Хира тръгва към вратата… но гласът на Орхун я спира.
– Почакай.
Той я хваща за китката и я придърпва към себе си. Хира застива, очите ѝ блестят, дъхът ѝ секва. Сърцето ѝ започва да бие по-силно. Хира е толкова близо до Орхун, че сякаш всеки момент ще се разтопи в прегръдките му.
– Не ми каза какво си си представила. Лицето ти се промени за секунда… отпусна се. Любопитен съм.
– Един безкраен хоризонт – отговаря тя.
– Това какво е? Морето… или твоите очи?
Хира навежда глава, засрамена от комплимента.
– Какво си си представила за сватбата ни?
– Всъщност, не мислих дълго. Просто си я представих край морето.
– Първо пустинята ни събра… а сега морето ще ни обедини – казва Орхун и я придърпва още по-близо.
– Изборът ти е страхотен. Мястото е напълно подходящо. Перфектно. Какво още?
Хира затаява дъх, трепери от вълнение. Почти губи контрол.
– Друго…
– Почивка?
Хира се съвзема. Почти се е предала, но намира сили.
– Тогава… ще ти кажа по-късно.
Тя се отскубва от прегръдката му и бяга, сърцето ѝ препуска. Орхун я гледа замислено.
Хира спира пред вратата на кабинета на Орхун, слага ръка на сърцето си. Опитва се да се овладее.
– Трябва да съм спокойна. Лесно е. Спокойно!
Поема въздух дълбоко. За момент се замисля.
„Каквото и да се случи, трябва да получа одобрението на г-жа Афифе! Все пак, синът ѝ се жени. Тя трябва да даде своето съгласие. Тази сватба трябва да направи всички щастливи“
– Ще проверя всичко отначало. Ще застана пред г-жа Афифе без нищо пропуснато.
С поглед, изпълнен с решителност, Хира прелиства тефтерчето и тръгва към хола.
В кантората на Кенан се усеща напрежение, плътно, почти осезаемо. Нуршах крачи неспокойно напред-назад, замислена. Не е дала още отговор. Кенан, който наблюдава всяко нейно движение, най-сетне не издържа.
– Виж, няма нужда да се въртиш така. Ти първа предложи да се оженим! Кажи ми, ако си променила решението си.
Нуршах спира рязко и се обръща към него, а очите ѝ блестят решително.
– Разбира се, че не съм. Ще го направя заради Нефес. Просто… мисля.
Кенан взима чантата ѝ от креслото и ѝ я подава с нетърпение.
– Щом не си, значи няма какво да се мисли повече. Да отидем и да подадем молбата възможно най-скоро. Хайде!
– Почакай малко – провиква се Нуршах.
– Не искам да губя време – отвръща той.
– И аз не искам, но има неща, които трябва да направим преди сватбата.
Кенан повдига вежди, вече предусеща накъде отива разговорът.
– Ако сега започнеш с годежи и подобни неща…
Нуршах го прекъсва.
– Щях да кажа, че трябва да убедим хората. Престани да ми слагаш думи в устата. Ако им кажем, че ще се женим, никой няма да повярва. А ако заподозрат, че нашият брак е фалшив, тогава шансовете ни за Нефес са почти нулеви.
Кенан спира. Замълчава. Знае, че Нуршах е права.
– Права си. Значи… всички трябва да повярват, че има нещо между нас.
– Обикновено казвам истината, просто ти отнема време да я чуеш, защото не слушаш – отвръща Нуршах.
– Но ни чака трудна работа. Никой, който ме познава, няма да повярва, че наистина искам да се оженя за вещица като теб – казва Кенан.
Нуршах не отстъпва, в нея се пробужда онази вътрешна сила, която не позволява да бъде наранена.
– Прав си, трудно ще повярват. Защото винаги правиш всичко възможно да виждаш само вещицата в мен. А уравнението е много просто, малко разбиране, малко добрина, малко способност да слушаш… и ще видиш и другата ми страна, но ти нямаш тези качества, просто си такъв.
– Само ти можеш да изкараш тази моя страна наяве – признава Кенан.
– На мен ми се струва, че само си търсиш извинение – отвръща Нуршах.
Кенан въздъхва дълбоко, опитвайки се да овладее емоциите, които бушуват в него.
– Нека не започваме отново – казва Кенан.
– Повярвай ми, аз не започвам, само продължавам…
Действието се пренася в къщата на Рашид. В стаята на Нефес цари тишина. Момиченцето седи на канапето, неподвижно като статуя. Пред нея има поднос със сирене и хляба, но тя не ги е докоснала. Вратата се отваря и влиза Рашит.
– Добро утро, внучке – казва той с престорена загриженост. – Ама ти не си закусила. Така не може, така не става! Ако не ядеш, ще се разболееш… или нещо по-лошо…
Сяда до нея на канапето и без да пита, грабва филията с хляб и сирене и започва да яде лакомо.
– Какво си говорихте с онази жена, а? – пита той, с уста пълна със сирене. – Какво ѝ каза? Сигурно си ѝ казала: „Искам да остана с дядо ми, обичам го много!“ Нали така си ѝ казала? Какво друго би могла да кажеш… Кой друг се грижи за теб така, както аз го правя?
Рашид леко се навежда към детето и го поглежда втренчено.
– Хайде, умницата ми, златната ми мина… Кажи ми какво ѝ каза?
Нефес мълчи.
– Кажи нещо, момиче! – ядосва се Рашид и повишава глас. – Да не си онемяла? Кажи: „Обичам дядо си, искам да остана при него!“ Кажи го! Умолявам те… За Бога! – Въздиша гневно. – Същата си като баща си! Инатлива мишка! Знам какво да правя с теб… Но не сега. Сега не е моментът. После ще говорим!
Изправя се рязко и излиза, а вратата се затръшва зад него, оставяйки Нефес сама.