winless
Нева прекрачва граници, а Орхун кипи от гняв след случилото се с майка му. Само Хира успява да докосне сърцето му и да върне спокойствието след бурята… Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.59 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 59 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Здравейте, фенове на „Плен“! Подгответе се за нов епизод, изпълнен с напрежение, емоции и сблъсък на характери! И така да започваме!
Нева става все по-безпардонна и напълно в духа на брат си Джихангир, нарушава личното пространство на другите в имението, докато Перихан, макар да вижда всичко, предпочита да мълчи…
След припадъка на г-жа Афифе, Орхун започва да разследва какво го е предизвикало. Гневът му кипи, когато научава за конфликта на майка му с Нева. Само Хира успява да го укроти, не със сила, а с търпение, нежност и любов.
Кенан и Нуршах не спират с дребните караници – тяхната любовна история минава през изпитание, а дори приятелите им вече се питат… дали този брак е обречен?
Джихангир влиза в ролята на строг брат и упреква Нева, че действа импулсивно. Тя обаче остава вярна на своята цел, да наложи властта си в имението, дори с цената на скандали.
Орхун и Хира вървят през квартала, слънцето гали лицата им, но във въздуха се усеща напрежение. Приближават се към мястото, където са оставили колата. Хира крачи до него с меко, замислено изражение.
– Въпреки че е разочарована от теб, Нуршах все още много те обича – казва Хира с топъл, но сериозен глас. – В крайна сметка, ти си ѝ брат. Тя се страхува да не те разочарова… Видях го в очите ѝ днес. Как се поколеба, когато не беше сигурна как ще реагираш.
Думите ѝ сякаш се отразяват дълбоко в Орхун. В погледа му проблясва нещо, признание, може би дори облекчение. Усмивка едва докосва устните му.
– Ако беше някой друг, а не Кенан, никога нямаше да позволя това – отвръща той с твърд, но справедлив тон. – Но аз вярвам на Кенан.
Хира кимва. В този момент тишината е нарушена от звука на звънящ телефон. Орхун изважда мобилния си. На дисплея пише „Шевкет“. Отговоря незабавно.
– Да?
От другата страна се чува само гласът на иконома, тревожен и паникьосан.
– Г-н Орхун! Госпожа Афифе е много зле! Трябваше да я закараме в болницата! Не знам какво да правя!
Лицето на Орхун се вкаменява. Веждите му се свиват, погледът му става леден. Без да каже дума, затваря телефона с рязко движение.
– Трябва да тръгваме – изрича кратко, почти рязко.
Хира веднага усеща, че нещо не е наред. Очите ѝ се разширяват от тревога.
– Случило ли се е нещо лошо?
Орхун се обръща към нея, дишането му е учестено, гласът му трепери от напрежение:
– Мама! Отвели са я в болницата!
Очите на Хира се изпълват с тревога. Без да губят време, двамата хукват към колата. Камерата ги следва отблизо, стъпките им отекват по асфалта, лицата им са напрегнати, погледите решителни. Въздухът сякаш натежава, предвещавайки буря.
Действието се пренася в болницата.
Звукът на стъпките на Орхун и Хира се разнася по дългия бял коридор на болницата. Те вървят бързо, с тревога изписана на лицата им, сякаш времето ги гони. Очите им търсят, сърцата им се надбягват със страха.
Пред една от болничните стаи ги чакат Шевкет и Перихан. Лицето на иконома е бледо, а очите му, притеснени. Перихан стиска ръцете си нервно.
– Как е? – пита Орхун с напрегнат глас, още преди да е стигнал напълно до тях.
– Когато я доведохме, кръвното ѝ беше много високо – започва Шевкет със загрижен тон. – Беше на ръба. Дадоха ѝ успокоително… състоянието ѝ се стабилизира. Сега спи. Лекарят каза, че няма повод за притеснение.
– Как се е стигнало до това? Защо ѝ е скочило кръвното? – очите на Орхун са като ножове, насочени към истината.
– Госпожата ми заръча да проверя писмото от чичо ѝ, г-н Орхун. Не бях там, когато ѝ е прилошало… Не знам какво се е случило.
Погледът на Орхун рязко се завърта към Перихан. В този миг нейното лице трепва – и зрителят се пренася в кратка, драматична ретроспекция.
Спомени избухват в съзнанието на Перихан – вижда се как Афифе, ядосана, крещи на Нева, а Нева я отблъсква грубо.
– Не го пипай! – крещи Нева с очи, пламнали от гняв.
– Не! Не! Оттук нататък всеки ще си знае мястото! Повече няма да търпя никакво неуважение! – отговаря Афифе, хващайки се за гърдите. Дъхът ѝ секва. Ръката ѝ се насочва към сърцето. Камерата се фокусира върху ужаса в очите ѝ…
Край на спомена.
Настоящето се връща с трескава тишина. Перихан разтваря ръце в знак на безпомощност.
– И аз не видях какво стана, Орхун… Казаха ми, че ѝ е прилошало. Хукнах… и я заварих в безсъзнание. Но се уплаших ужасно. Цялата треперех.
Орхун кимва кратко, но строго.
– Ясно. Всички се прибирате в имението.
– Моля ви, господине, да остана и аз – обажда се тихо Шевкет, сякаш се надява на прошка.
Орхун се обръща към него рязко:
– Казах – всички се връщат в имението. Знаеш, че имаме гости.
– Разбрах, господине. Не се тревожете – покланя се Шевкет, с уважение и тревога в гласа.
Той и Перихан тръгват бавно по коридора. Но точно преди да изчезнат от кадър, Шевкет спира и се обръща.
– Г-це Хира… Няма ли да дойдете с нас?
Хира стои до Орхун, близо, но не твърде. Погледът ѝ е решителен, гласът – мек, но категоричен:
– Не. Ще остана тук.
Шевкет кимва леко и се обръща, но Орхун го спира с твърд жест.
– Разбери какво точно се е случило. Ако някой има нещо общо с това…
Изречението остава недовършено. Но Шевкет го е разбрал.
– Добре, г-н Орхун. Ще се заема.
Шевкет и Перихан изчезват зад ъгъла на коридора. Орхун остава на мястото си, притихнал. Погледът му е вперен в нищото, мислите му, са далеч. Въздиша тежко, после се обръща към Хира.
– Искаше ми се да беше отишла с тях. Не се знае кога майка ми ще се събуди.
Хира го гледа с нежност и решителност.
– Може да не мога да направя нищо за майка ти… Но искам да остана заради теб. Може би ще имаш нужда от мен.
Орхун я поглежда нежно. Нещо като усмивка, породена от думите на Хира, пробягва по лицето му.
– Радвам се, че не си тръгна.
Действието прескача. В тишината на болничната стая, пробита единствено от равномерното дишане на Афифе, Орхун седи до леглото ѝ. Хваща ръката ѝ с обич, внимателно, сякаш се страхува да не я счупи. Очите му са насочени към нея, в тях бушуват вина, болка и гняв. Афифе спи спокойно, но по лицето ѝ все още личи следата от преживяното напрежение.
– Беше разстроена – прошепва Орхун, гласът му едва се чува. – Знаех, но… да се стигне до болница…
Изречението увисва в тишината. Той замлъква. Хира го наблюдава внимателно, усеща, че той знае нещо, което не изрича.
– Какво би могло да се е случило? – пита тя внимателно, без да го притиска.
Изведнъж Орхун се изправя рязко. Очите му са пълни с гняв.
– Няма нужда да търсим причината. Според мен всичко е ясно.
Хира накланя леко глава, опитвайки се да разбере какво точно има предвид.
– Мислиш ли, че е заради братовчедите ти?
Погледът му отново се връща върху майка му. Той я гледа така, сякаш иска да я защити дори и като спи.
– Афифе Демирханлъ е силна жена. Не се поддава на празни приказки. Но… ако някой е прекрачил границата, това е може да я побърка. Ще изчакам да се събуди. Ако е станало нещо, за което не знам… тя ще ми каже.
– А ако наистина е заради тях? – прошепва Хира, усещайки как напрежението се сгъстява във въздуха.
Орхун я поглежда. Лицето му е решително, а гласът – твърд, почти заплашителен.
– Няма да позволя повече да разстройват майка ми така. И да се стигне пак до болница? Никога!
Хира леко се свива от остротата в тона му. Но в следващия миг той отново насочва погледа си към майка си, този път меко, с нежност, която контрастира на предишната му твърдост.
Действието се пренася в имението. Стъпки отекват по мраморния под. Камерата се фокусира върху изящните обувки на Нева, които уверено се насочват към стълбите. После се издига нагоре, показва нейното лице, изпълнено с лукавство. Очите ѝ проблясват от нетърпение. Спира се, оглежда се, после поглежда към вратата на стаята на Афифе. Изражението ѝ става подло.
– Да надникнем, докато стаите на госпожата са празни – прошепва тя с доволна усмивка.
Тръгва бавно към вратата, уверена в себе си. Но в далечината, на върха на стълбите, се появява Перихан. Очите ѝ се присвиват подозрително, когато вижда как Нева влиза в стаята на Афифе. Без да каже нищо, тръгва бавно след нея.
Камерата показва стаята на Афифе през очите на Нева. Широки прозорци, тежки завеси, старинни мебели – всичко е изпълнено с дух на миналото. После виждаме Нева – застанала в средата на стаята, въртяща се на пети, разглеждаща пространството с пренебрежителен поглед.
– Е, поне е просторно – изрича тя с подигравка. – Но никакъв стил. Всичко, всичко е старомодно. Точно като нея.
Сяда демонстративно в стола на Афифе, кръстосва крака и започва да се оглежда. Усмивката ѝ е надменна.
– Има много работа тук – промърморва, сякаш вече подготвя планове.
Погледът ѝ минава по всеки ъгъл, все едно това е нейната стая.
В същото време Перихан вече е на прага. Стои встрани от вратата, скрита, но чува всичко. Очите ѝ слушат, изражението ѝ се втвърдява.
– Толкова е банално – чува се гласът на Нева от вътрешността. – Трябва да я променим из основи. И ще бъде удоволствие да го направя.
На лицето на Перихан се появява усмивка. Но не е от изненада или ужас – напротив. Устните ѝ се извиват хитро, а погледът ѝ проблясва от доволство. Наслаждава се. После тихо се отдръпва от вратата и се отдалечава… със замислен и доволен поглед
В просторната кухня на имението цари необичайно напрежение. Шевкет крачи нервно напред-назад пред тримата служители – Халисе, Муса и Гонча. Те са подредени в редица, с погледи, пълни с любопитство и притеснение, сякаш очакват разпит. Шевкет внезапно спира и се обръща рязко към тях.
– Всички ще разкажете какво знаете! Защо г-жа Афифе се разболя толкова тежко? Искам да чуя всичко – каквото сте видели, каквото сте чули. Един по един. Ясно ли е?
Халисе преглъща и пристъпва леко напред.
– Бях в кухнята, г-н Шевкет. Чух гласове… после дойде линейката. Но преди това – нищо не знам.
Погледът на Шевкет преминава към Муса, който започва неуверено:
– Ами, братле, аз заведох… – но щом среща строгия поглед на иконома, се изправя рязко. – Искам да кажа, г-н Шевкет, заведох Аличо до училище. Когато се върнах, казаха, че г-жа Афифе е… хоспиталирана.
– Хоспитализирана – поправя го тихо Гонча.
Муса кимва енергично, все едно току-що е получил просветление:
– Да! Хоспитализирана! Така казаха. Повече нищо не знам. До сега още нищо не знам. А госпожата… добре ли е? Мога ли да занеса цвете? Един малък поклон, така да се каже?
Обръща се към Халисе с плахо изражение. Тя повдига вежда с поглед „Сега не е моментът“.
– Но ще набера маргаритки? До гората има няколко – предлага с надежда.
Шевкет кипва:
– Забрави за маргаритки, рози и букети! Сериозно, Муса! Сериозно! Ясно! Значи и ти нищо не знаеш.
Муса въздъхва облекчено, сякаш е преминал през разпит. Шевкет се обръща към Гонча:
– А ти? И ти не си видяла нищо? Ще се изненадам, ако някой от вас някога види нещо навреме!
Но Гонча не отстъпва:
– Аз видях. Г-жа Афифе и г-ца Нева бяха в хола. Караха се. Но не чух за какво.
Погледът на Шевкет се присвива. Задържа се в кратка мисъл, после кимва с решителност:
– Това ли е всичко? Добре. Всички – обратно на работа!
Икономът напуска кухнята с бързи стъпки. Гонча го проследява с поглед и въздъхва:
– Съгласна съм. Чичо ми не е най-усмихнатият човек… Но днес е толкова напрегнат. Сякаш ако някой го духне, ще се подпали.
– Пф, пф! – прави се на вятър Муса, духвайки театрално.
Халисе въздъхва тежко:
– Ох, чедо. Нека не духаме ние. Който трябва, той ще духа. Хайде, обратно на работа, че да не ядосваме още г-н Шевкет.
Халисе и Гонча се насочват към печката, докато Муса започва да рови в кухненските шкафове.
Шевкет излиза в градината. Оглежда се внимателно, за да се увери, че е сам. После вади телефона си и набира номер. Придържа го плътно до ухото.
– Г-н Орхун, направих проверката, както поискахте. Г-жа Афифе за последно е била с г-ца Нева в хола.
Орхун стои до леглото на майка си. Хира е до него, погледът ѝ е тревожен. Орхун държи телефона до ухото си, слуша внимателно, а лицето му постепенно се свива от напрежение.
– Така ли? Има ли подробности?
Мълчание от другата страна. После кратко кимване от негова страна.
– Разбрах – казва сухо и затваря телефона.
Хира пристъпва към него и го докосва леко по ръката.
– Какво стана?
– Карала се е с Нева… в хола. Чули са ги. Започва да става наистина неприятно.
Очите на Хира проследяват всяко напрежение по лицето му. Докосва го нежно:
– Моля те, опитай се да останеш спокоен. Разбирам те, но ако действаш с гняв…
– Когато майка ми лежи в това състояние, не мога да мисля за последствията от гнева – прекъсва я той, лицето му мрачно. – Те преминават граници, които не бива да се преминават. И ще разберат това много добре.
Хира го поглежда със страх и тревога.
Нева стои и разглежда снимка на баща им, поставена върху малка етажерка. Лицето ѝ е меко, но погледът – студен. В този момент в стаята влиза Джихангир.
– Добре дошъл, братко! – усмихва се Нева с престорена топлота.
– Имението е празно. Къде са всички? – пита Джихангир направо, без излишни думи.
Нева повдига вежди с престорено веселие:
– Може би… малко ги разстроих?
Джихангир я гледа изпитателно. Изведнъж разбира, че сестра му е направила нещо. Тонът му става строг:
– Какво направи?
Нева се обръща към снимката на баща им, после към брат си.
– Просто си казах няколко думи с братовчедката ни. Очевидно нервите ѝ не издържат на истината. Но не очаквах чак толкова бързо да се озове в болница. Изненада и мен, честно казано.
Джихангир сбърчва вежди. Тонът му е категоричен, властен:
– Не ти ли казах да не правиш нищо без да знам?
– Не направих нищо, братко. Тя започна. Аз просто ѝ припомних фактите. Когато видя снимката на баща ни… не издържа. Но ще свикне. Това имение е наше. Всичко тук е наше. Те ще го разберат. И ако не го разберат – аз ще им го обясня. Както трябва.
Погледът на Джихангир става напрегнат. А в очите на Нева проблясва омраза и решимост. Тя не отстъпва. И няма намерение да го направи.
– Държиш се така, сякаш никога не сме говорили по този въпрос! – избухва Джихангир, гласът му отеква в стаята. – Защо си толкова прибързана? Обясних ти всичко подред. Внимавай с поведението си! Никакви сцени! Повече няма да провокираш никого!
Нева се изправя бавно, сякаш думите му я забавляват, а не я засрамват. Повдига брадичка с арогантна усмивка:
– Пф! Никой от тях не може да ми направи нищо, не се тревожи, братко.
Погледът на Джихангир се насочва към нищото, очите му се присвиват. Нева го познава, това е моментът, когато той мисли стратегически.
– Не подценявай Орхун – изрича хладно той. – Той още не е показал истинското си лице, за разлика от майка си. Изобщо нямаш представа на какво са способни. За всичко има време.
– Ах, братко, толкова си хладнокръвен! – отвръща Нева, вече леко изнервена. – Нали за този момент стискахме зъби? Нали чакахме точно това?! А сега… сега да седим и да мълчим?
– Търпението е ключът – казва Джихангир, гласът му вече звучи като заповед. – Без него няма да спечелим. Ние трябва да определим правилата на играта. Без съмнение – когато му дойде времето, аз лично ще нанеса решаващия удар срещу Орхун. Но ако ти се държиш като дете…
Изречението увисва във въздуха. Погледът му се впива в нея – строг, категоричен.
– Сега ще отидеш в болницата, и ще се извиниш.
Нева го гледа невярващо. После избухва в презрителен смях, сякаш е чула най-голямата обида.
– Какво?! Какво говориш?! Аз… Нева Демирханлъ! Знаеш ли какво искаш от мен?! Никога! Това няма да се случи!
Джихангир остава мълчалив. Лицето му е ледено, очите му гневни. Отказът на сестра му виси между тях като гръм пред буря.
Афифе все още лежи в болничното легло. Лицето ѝ е спокойно, почти безжизнено, но пулсът ѝ тихо отброява ритъма на надеждата. Орхун стои край нея, а Хира седи до него.
Орхун е напрегнат. Новината за скандала с Нева все още кънти в главата му. Хира не издържа и прошепва:
– Г-жа Афифе е силна жена. Ще се справи. Може би всичко е заради високото ѝ кръвно. Може би не се е разболяла заради караницата с Нева…
Орхун прави жест с ръка – не отрича, но и не вярва. Погледът му остава втренчен в майка му.
– Когато се събуди, ще разберем – казва с решителност. – Но ако това наистина е станало заради Нева… няма да ме интересува, че тя и брат ѝ са Демирханлъ. Ще ѝ потърся сметка. Без капка колебание.
Хира посяга към ръката му, хваща я нежно. Очите ѝ го гледат с топлота и сила.
– Никой не те познава по-добре от мен. Сега си ядосан, и с право. Виждаш майка си в това състояние, а ръцете ти са вързани. Това те изяжда отвътре, знам. Ти си силен, непоколебим. Когато си гневен, никой не може да ти устои. Но дълбоко под този гняв живее състрадание.
Орхун не казва нищо. Очите му са насочени надалеч, сякаш се бори с вътрешна буря.
– Каквото и да кажа, знам, че ще направиш това, което смяташ за правилно. Но точно сега най-много е нужно състраданието ти. За майка ти… и за семейството ти.
Хира го гледа,неумолимо, с надежда. Очаква одобрение, знак, реакция. Но Орхун не я поглежда. Погледът му е втренчен, твърд, сякаш целият свят в този момент тежи върху гърба му. Колебанието се чете във всяка черта на лицето му. И камерата остава на този кадър – мълчалив, но гръмко емоционален.
След като Орхун и Хира си тръгват, Кенан е изненадан от спокойната реакция на Нуршах, но тя бързо го уверява, че това е изключение и го предупреждава да не взема повече решения вместо нея. Междувременно Фатих и Джейлян стават свидетели на техния спор и се чувстват неловко.
В същото време Рашит с вълнение научава, че Нуршах е от фамилията Демирханлъ. Въпреки че бракът ѝ с Кенан е фалшив, за него това не е от значение – важното е богатството. Афет първоначално е скептична, но след като осъзнава възможната роднинска връзка, започва да се радва.
Напрежението между Кенан и Нуршах продължава да расте, особено когато тя го обвинява, че е действал без нейната воля. Кенан ѝ напомня, че тя също не е била напълно открита – например, когато тайно е излязла с Тунч. Спорът се пренася в кухнята, където двамата се обвиняват взаимно, а Джейлян и Фатих остават объркани от непрекъснатите им караници.
Фатих и Джейлян обсъждат тревожно отношенията между Нуршах и Кенан. Джейлян се притеснява, че непрестанните им кавги могат да доведат до развод, докато Фатих вярва, че всичко е от любов и че не трябва да се бъркат.
Решават да излязат, за да не пречат на двойката, като Фатих се шегува, че може би така ще се карат по-спокойно.
В кухнята на кантората, междувременно, Нуршах и Кенан се карат ожесточено. Спорът прелива в сарказъм и взаимни обвинения, но под тях прозира непризнати чувства.
Навън пред офиса, Фатих и Джейлян чакат с надежда караницата в кантората да приключил. Появява се Якуп и ги заговаря с изненада, чудейки се защо стоят пред кантората като войници на пост.
В същото това време Нефес е тъжна и затворена в стаята си, когато дядо ѝ Рашит се опитва да я развесели с шоколад и добри думи. Докато я уверява колко много я обича, той я насърчава да се държи добре с новата си „мащеха“ – Нуршах, която ще се омъжи за баща ѝ. Предлага да я заведе при баща ѝ въпреки забраната на адвоката. Нефес се съгласява с надежда в очите.
В офиса на Кенан, той и Нуршах се карат ожесточено, но прекъсват спора, когато влиза майстор Якуп. Двамата се преструват, че всичко е наред, но напрежението между тях е осезаемо. Якуп забелязва това и с ирония подчертава, че „бракът им се отразява добре“.
След това, докато пият чай, Якуп им разказва поучителна история за двойка, която не се разбирала, но научила, че тайната на хармонията е в това да се срещнат по средата – единият да мълчи, когато другият е ядосан, и обратното. Нуршах прави саркастичен коментар по адрес на Кенан, намеквайки, че той е много голям инат, за да се промени. Кенан е на път да избухне, но се опитва да запази самообладание. Якуп осъзнава, че и двамата още не разбират какво е нужно, за да има хармония между тях.