Плен – Сезон 2 Епизод 60 (Ето какво ще видим)

Орхун и Хира седят край леглото на Афифе, която най-сетне отваря очи. Бавно. Уморено. Орхун се навежда веднага, в очите му има тревога, но и облекчение.

– Мамо… добре ли си? Как се чувстваш?

Афифе изговаря едва-едва, с тънък, изтощен глас:

– Добре съм.

Орхун не я изпуска от поглед. Всяка черта на лицето му е напрегната.

– Искаш ли нещо?

Афифе поклаща глава, слабо, почти незабележимо. Хира, която до този момент мълчи, пристъпва плахо напред. Гласът ѝ е внимателен, почти тих:

– Бързо възстановяване, г-жо Афифе.

Афифе само кимва със студено изражение. Орхун оправя завивките на майка си с нежно движение, поглежда я сериозно.

– Можеш ли да ми кажеш… какво точно се случи?

Афифе не отговаря веднага. Погледът ѝ се плъзва към Хира. Хира веднага разбира намека.

– Ще ви оставя – казва Хира, поглежда към Орхун и излиза от стаята.

Хира сяда на пейка, пред стаята, ръцете ѝ нервно се преплитат в скута. Очите ѝ се насочват към вратата на стаята. В този момент в коридора се появява Джихангир. Хира го вижда, напрежението ѝ веднага се покачва. Става рязко.

– Чух, че нещо неприятно се е случило. Казаха ми, че г-жа Афифе е болна. Как е?

Хира не крие дискомфорта си от присъствието му, но се старае да запази самообладание.

– Току-що се събуди. Кръвното ѝ беше много високо… Но вече е по-добре.

Джихангир тръгва към вратата, но Хира застава пред него, решителна.

– Почива си.

Джихангир се спира и я гледа внимателно. Погледът му кара Хира да се притесни.

– Орхун вътре ли е? – пита той.

– Да… вътре е.

– А тя… все още ли спи?

Хира мълчи. В погледа ѝ има страх. Страх от сблъсък между Орхун и Джихангир.

– Сега и в стаята на братовчедка ми няма да ме пуснеш? – гласът на Джихангир звучи хладно, но под повърхността тлее гняв. – Да разбирам ли това от поведението ти?

Хира запазва самообладание, но в очите ѝ проблясва колебание.

– Не от мен зависи дали ще влезеш или не – отвръща тя. – Г-жа Афифе е изключително изтощена и си почива. Оттук нататък… зависи от теб.

Погледите им се сблъскват. Хира се старае да изглежда спокойна, но страхът от назряващата конфронтация е осезаем. Джихангир мълчи. После, с рязко движение, се приближава с една крачка до вратата.

– Влизам! – изрича със студена решителност.

Хира не помръдва. Без реакция. Без знак. Въздухът между тях натежава. Джихангир се накланя напред, готов да натисне дръжката. Но в този миг… вратата се отваря. Пред него застава Орхун, спокоен, но с пронизващ поглед. Хира трепва. Орхун не отделя очи от Джихангир.

– Дошъл си да посетиш майка ми?! – произнася с остро изражение.

– И Нева щеше да дойде… но…

– Майка ми не приема гости! – прекъсва го остро Орхун.

За секунда лицето на Джихангир се свива. Разбира намека, Афифе не е „гостоприемна“ за определени хора, и той влиза в това число.

– Лекарят даде разрешение. Скоро си тръгваме – добавя Орхун – Ако позволи, ще можеш да я видиш… у дома.

Джихангир се опитва да прикрие реакцията си, но напрежението се усеща в очите му.

Действието се връща назад.

Афифе лежи на леглото. Погледът ѝ е отнесен, но непоклатим. Орхун стои пред нея, вече на ръба на търпението си.

– Какво се случи между теб и Нева, мамо? – гласът му звучи като заплаха. – Спорихте ли? – настоява. – Казала ли е нещо, което те ядоса? Заради нея ли си в това състояние?

Афифе поклаща глава. Студено. Желязната лейди отново се е завърна!

– Просто говорихме. Нева не е научена къде и как да се държи, не като жените от рода Демирханлъ, но аз ще я науча – обяснява кратко Афифе. Няма да каже повече. Ще реши въпроса сама и по погледа ѝ ясно личи!

Действието се връща в настоящето. Орхун гледа сурово към Джихангир.

–Добре се постара! Доста проблеми създаде! – казва Орхун.

Джихангир е на път да избухне, но се овладява.

– Исках да видя братовчедка си. Имаме разногласия, но кръвната връзка значи нещо за мен. Сигурен съм, че и за гжа Афифе, също.

– За рода Демирханлъ е също толкова важно да знаят границите си, колкото и роднинските си връзки – отвръща Орхун. – Кръвта може да ни накара да простим някои волности, но знаем много добре кога да сложим край. И на себе си. И на другите.

Погледът на Джихангир проблясва от гняв. Хира усеща как напрежението стига до ръба. Поглежда към Орхун тревожно.

– Надявам се, че тези думи не са отправени към мен – казва Джихангир с ледено спокойствие.

Орхун мълчи.

– Изглежда състоянието на г-жа Афифе те е изнервило – добавя Джихангир.

– Напрежението от последните дни ѝ се отрази зле – отвръща Орхун. – Но за Афифе Демирханлъ това не е нещо сериозно, ще го преодолее.

Докато Орхун преценява реакцията си и внимателно наблюдава Джихангир, продължава:

–Няма причина да се ядосвам, тъй като знам как стоят нещата.

Джихангир не променя изражението си.

– Както знаеш, друго качество на Демирханлъ е търпението – заявява Джихангир. – Търпение като на тигър. Години наред живеех с това напрежение, и пак съм тук. Но г-жа Афифе… изглежда уморена с течение на времето.

Орхун пристъпва напред. Погледът му е твърд като стомана.

– Звучи малко жалко, че си бил търпелив през всичките тези години. Това, че си чакал, не е доказателство за търпение, а за слабостта на това, в което вярваш. За мен определено не е така. Затова можете да бъдете сигурни, че няма да протакам нещата.

Джихангир кимва едва доловимо.

– Съгласен съм. Както и да е… Предай поздравите ми на г-жа Афифе.

Обръща се, готов да си тръгне, но спира.

– Между другото… знаеш ли, че тигърът не е най-търпеливото животно в природата? Но избрах него. Няма нужда да ти обяснявам защо.

Погледът му казва всичко – Джихангир не е приключил. Просто дебне.

Хира и Орхун разбират това. Когато Джихангир си тръгва, Хира се приближава тревожно към Орхун. Орхун прави жест, усмихвайки се, сякаш казва „Аз съм добре“.

Действието прескача. В болничната стая са Афифе и Хира. В стаята витае усещане за напрегната тишина. Афифе, както винаги безупречно изправена, внимателно оправя яката си. В този момент Хира се приближава бързо, готова да ѝ помогне. Но още преди да успее да подаде ръка, студен глас я прерязва:

– Няма нужда!

Афифе отказва помощта с леден тон. В погледа ѝ няма капка колебание, границата е поставена ясно. Точно тогава в стаята влиза Орхун. Забелязва сцената и застива за миг, улавяйки напрежението във въздуха.

– Говорих с лекаря ти – съобщава той, делово. – Каза, че можем да си тръгнем.

– Слава Богу – отвръща Афифе и казва с нетърпение. – Искам да се прибера колкото се може по-скоро.

Но думите, които Орхун чу преди миг, не му дават покой. Орхун се обръща към майка си и почти механично казва:

– Ще повикам сестрата да ти помогне.

– Аз мога… – започва Хира, но Орхун я прекъсва веднага.

– Няма нужда. Медицинската сестра ще се заеме.

В този кратък момент, Афифе изпитва горчиво усещане. Не заради отказаната помощ, а заради начина, по който Орхун защитава Хира. Леденото ѝ изражение не трепва, но очите ѝ помръкват.

– Чакаме отвън! Ще изпратя сестрата! Тръгваме, когато си готова! – казва делово Орхун, който хваща Хира под ръка и излизат.

Афифе остава сама. Мълчалива и засегната.

Хира и Орхун вървят по дългия болничен коридор. Стъпките им отекват по плочките.

– Ще говоря с медицинската сестра – заявява Орхун.

– Позволи ми аз да го направя – предлага Хира.

– Не – отрязва я кратко той.

– Ако се държиш така заради това, което се случи преди малко… – тя го поглежда искрено – …няма проблем за мен. Наистина.

Орхун се приближава към Хира. Очите му, пълни с напрежение, търсят нейните.

– Имам голям проблем, Хира – признава. – Не мога да понасям, когато някой те наранява. Няма нужда да приемаш такова отношение само заради мен.

Хира се усмихва леко, разбираща го напълно.

– Това поведение на г-жа Афифе не е насочено лично към мен – казва тя спокойно. – Тя просто не обича да приема помощ от никого. Да, държи на дистанцията си с мен, знам го. Но този път… този път не беше лично, би реагирала така на всеки. И двамата го знаем

Думите ѝ уцелват точно. Орхун се отпуска малко. Вижда разум в думите ѝ, усеща зрелостта ѝ.

– А и… няма значение какво казва в такова състояние. Важното е, че е добре – добавя Хира, с топлота в гласа.

Орхун не отговаря веднага. Вместо това протяга ръка и с нежен жест прибира кичур коса от лицето ѝ зад ухото. Погледът му е мек, но дълбок.

– С всяко свое движение ми напомняш колко голямо място заемаш в сърцето ми. Всеки може да обича. Но да си обичан от сърце, в което има състрадание… да знаеш, че това сърце бие за теб, това е нещо друго. Това е безценно.

Хира се изчервява леко. Сладка, притеснена усмивка разцъфва на лицето ѝ.

– Отивам да говоря със сестрата – промълвява бързо, сякаш иска да избяга от тази топлина, която я кара да се разтапя отвътре.

Хира се отдалечава. Орхун я изпраща със замислен поглед.

Действието се пренася в имението. На широката веранда на имението, Нева чака с ръце в джобовете и не крие нетърпението си. Щом вижда Джихангир да се приближава към къщата, лицето ѝ грейва в закачлива усмивка.

– Батко, добре дошъл! Чаках те. Хайде, разкажи как мина? Каза ли на Орхун, че си наказал непослушната си сестра и днес няма да ѝ дадеш мляко и бисквитка, а?

Джихангир изглежда нервен. Погледът му е напрегнат, почти гневен.

–Нева, твоето поведение, няма да доведе до нищо добро.

– Грешиш, батко – казва тя с лека усмивка и повдига вежда. –Страхотно се забавлявам. А истинското шоу тепърва предстои, когато се срещна с Орхун.

– Така ли?

– М-мм.

– Г-жа Афифе не е казала нищо на Орхун – казва Джихангир.

Нева замръзва за миг. Изненадата ѝ е очевидна, но сарказмът ѝ не я напуска.

– Как така? Това е изненада. Можеше да му каже всичко, да създаде един хубав скандал. Нашата леля се държала като страхливка. Какво да кажа… интересно.

– Не мисля, че е страхливка – отговаря Джихангир строго. – Най-вероятно има план.

Нева въздъхва. Уморена от постоянната предпазливост на брат си към събитията.

– Какъв план, за Бога? Преувеличаваш. Тя е възрастна жена!

– А ти я подценяваш! Не забравяй, че Афифе е Демирханлъ. Отгледана е като нас. Предупреждавам те за последно, не прави глупости! Не усложнявай нещата. Разбра ли?

– Разбрах – отговаря Нева с усмивка, сякаш иска да замаже нещата. Но в погледа ѝ има нещо друго, тя няма да се подчини на брат си, а ще продължава да си прави каквото си иска.

Джихангир я гледа напрегнато. Знае, че една грешна стъпка от Нева може да съсипе всичко, и това го плаши, повече, отколкото е готов да признае.

Времето се търкулва бавно под мекото следобедно слънце. Камерите улавят общи кадри на величественото имение – неговите широки стълби, старинни арки и разцъфтели градини. Всичко изглежда спокойно… но под тази тишина клокочи напрежение.

Вратата се отваря и Афифе пристъпва обратно в дома си. Подпира се леко на ръката на Орхун. Лицето ѝ е бледо, но в очите ѝ отново гори познатият огън. До тях върви и Хира, тихо присъствие в сенките на напрежението.

След тях влиза и Шевкет, загрижен и внимателен, не изпускайки Афифе от поглед.

– Благодаря ти, сине – казва Афифе с тих, но твърд глас.

Хира отваря завивките, подготвяйки леглото, но Афифе не тръгва към леглото, а сяда на дивана с типичната си царствена осанка.

– Няма да лежа – прошепва тя, сякаш на себе си.

– Какво бихте искали за вечеря? – пита Хира, опитвайки се да се задържи полезна, въпреки студа, който цари около нея.

– Шевкет ще се погрижи за това – отговаря Афифе хладно, без да погледне към нея. Хира, разбира, че не е желана.

– Както кажете – промълвява и пристъпва назад.

Шевкет се намесва меко:

– Приготвих супата, която обичате. Ще я донеса с лекарствата, госпожо.

Афифе кимва едва забележимо. Шевкет се оттегля с поклон. Орхун наблюдава майка си, после се обръща към Хира.

– Да я оставим да си почине?

Афифе не отговаря с думи, но с поглед одобрява. Двамата излизат. Тя остава сама… с недоволството си.

Хира и Орхун вървят по коридора. Хира се усмихва:

– Слава Богу, че г-жа Афифе се прибра у дома.

– Все едно никога не е била болна – отвръща Орхун.

– Не говори така – усмивката на Хира не угасва на лицето ѝ.

– Какво ще предложиш тогава, бъдеща моя съпруго, която винаги вижда добрата страна във всеки?

– Разбира се, не мога да ти казвам какво да казваш, но… ако г-жа Афифе се държеше различно, щях да се уплаша. Щях да си помисля, че наистина ѝ има нещо. Поне знаем, че е добре, след като е все същата.

Орхун усеща, че Хира е наранена, но не го показва. Това само усилва възхищението му.

– Докато е здрава, всичко друго е второстепенно – казва тя меко.

– Да изпием по един чай? – предлага Орхун.

– Чай? А не е ли време за кафето ти?

– Може, но ти обичаш чай. Мога да заменя времето си за кафе с твоето време за чай.

Хира се усмихва от предложението.

– Добре. Ще го приготвя.

– Аз ще се погрижа за останалото. Ела направо в кабинета.

Тя слиза по стълбите, а Орхун я изпраща с поглед – замислен или по-скоро загубен в мислите си за нея.

Действието прескача. Орхун говори по телефона. Очите му са впити в документите пред него.

– Проверихме всичко, господине. – чува се гласът на Явуз от другата страна. –– Адвокатите ни прегледаха всички свързани законови текстове многократно. Резултатът е точно такъв, какъвто очаквахме.

– Джихангир и Нева Демирханлъ нямат никакви права – потвърждава Орхун спокойно.

– Когато баща им, г-н Агях, е бил лишен от наследство, те още не са били родени. Според закона, нямат дял – пояснява Явуз.

– Подготви документите – нарежда Орхун. –Искам всичко черно на бяло, без място за въпроси. Подробно до последната запетая.

– Веднага се заемат, господине!

Орхун затваря телефона. Погледът му се задържа за момент върху празното пространство, сякаш преценява ходовете си. Леко свъсен, замислен. В този миг вратата се отваря тихо. Хира влиза с табла в ръце. Носи чай. Разбира по лицето на Орхун, че е зает с нещо важно.

– Почакай една секунда… – казва тя и излиза отново, оставяйки го леко объркан.

– Къде отиваш? – подвиква той след нея.

– Подготвям се, една минута…

Орхун не разбира какво точно е намислила Хира, но преди да се запита, вратата отново се отваря. Хира се връща, изчиства гърлото си, застава пред него като артист на сцена и с чаровна усмивка започва:

– Колкото и захар да сложиш, ако пиеш чая сам – горчи. Но дори и без захар, ако си с някого – тогава чаят лекува. Заповядай…

Поднася му чая с нежност и лека доза театралност. Орхун се усмихва, трогнат и развеселен.

– В тези думи усещам влиянието на Муса…

Хира се смее.

– Докато работеше на строежа, е научил разни мъдрости от приятелите си. После ги повтаря в кухнята, докато пием чай.

– Трябваше да се досетя.

– Изглеждаше напрегнат. Реших малко да разведря обстановката.

Хира вече е седнала срещу него, вперила поглед в лицето му.

– Успях ли?

Орхун леко кимва, с типичната си сдържана усмивка. Отпива от чая.

– Благодаря. Добър е. Може да въведем чаени следобеди, но с едно условие.

– Какво е? – любопитна е Хира.

– Искам винаги да го поднасяш с такова представяне, както преди малко.

– Не мисля, че ще мога да го направя отново – признава Хира. – Честно казано, много се засрамих. Но ако те прави щастлив, струва си.

Погледът ѝ се отмества за миг, лека руменина обагря бузите ѝ. Този неин свян го трогва. Протяга ръка към чашата си и замислен казва:

– Дали чаят е лекарство, не знам… Но ти моето лекарство! Това го знам!

Хира се усмихва смутено. Сърцето ѝ подскача, но думите ѝ остават неизречени. Настъпва мълчание. Само тихото отпиване от чайните чаши нарушава тишината.

– Говореше по телефона… Лоша новина ли е?

– С Явуз! Не, напротив, добри новини. Стана ясно, че Джихангир и Нева нямат законно право върху нищо.

– Ти го предвиди още преди. Това е добре, но дали ще приключи тази бъркотия?

– И аз знам, че няма да се предадат лесно. Но щом им покажем доказателствата, няма да има какво да направят.

Хира иска да вярва в думите му, но в погледа ѝ остава сянка на тревога. Може би интуицията ѝ подсказва, че бурята тепърва предстои.

Денят е спокоен, но въздухът в стаята на Афифе е натежал от напрежение. През отворената балконска врата влиза лека струя вятър, която раздвижва тежките завеси. Афифе стои изправена до прозореца – изваяна, неподвижна като скулптура. Гледа навън, но погледът ѝ е втренчен в нещо много по-далечно от градината, в спомените, в контрола, в бъдещето.

Вратата се отваря и в стаята влиза Нева. Стъпките ѝ са решителни, но изражението ѝ е напрегнато. Очите ѝ са вперени в гърба на Афифе с неизречен укор.

– Повикали сте ме – обажда се, гласът ѝ – хладен и безкомпромисен.

Афифе бавно се обръща. В очите ѝ, студ, премереност и превъзходство. Нева продължава, сякаш бърза да изпревари думите на Афифе.

Афифе се обръща. Не я кани да седне. Нева изглежда непреклонна и нервна.

– Дойдох само защото сте изписана от болницата. Иначе не отговарям на подобни заповеди.

Афифе присвива леко очи. В гласа ѝ няма повишаване на тон, но всяка дума звучи като тежко клеймо:

– С времето ще разбереш на какво трябва да отговаряш и на какво не…

С бавна, царствена стъпка се приближава до дивана и сяда, без да предложи на Нева. Дори поглед не я поглежда. Нева остава права. И макар да се опитва да прикрие раздразнението си, то се чете по лицето ѝ.

– Не сте казали нищо на Орхун за случилото се между нас. Не очаквах да го премълчите… – опитва се да запази надмения си тон Нева.

Афифе повдига вежда и най-сетне вдига очи към нея. В погледа ѝ се преплитат презрението и превъзходството.

– Именно за това те повиках.

Нева леко се навежда напред, напрегната, любопитна. Афифе се изправя, приближава се до нея на разстояние, достатъчно да подчертае дистанцията между тях.

– Баща ти ви е отгледал в чужбина, така че не ти се сърдя. Просто не си научена. Но тази… неприятна случка ти даде възможност да научиш нещо важно. В нашия род има неписани правила. И едно от тях гласи: Женските въпроси се решават между жени. Мъжете не се намесват.

Погледът ѝ се забива в Нева, ледено остър.

– Това, което се случи, остава между нас. И точка!

Нева инстинктивно въздъхва:

– Така ли било…

– Много неща ще научиш тепърва – отвръща Афифе. Кимва леко, сякаш казва ще видиш какво те чака.

Нева застива. Увереността ѝ се пропуква. За миг изглежда като малко момиче, което са му показали къде е мястото му. Афифе отново се обръща към прозореца.

– Свършихме! – отсича Афифе с глас, който не оставя място за възражения.

Нева стои още секунда, стиснала устни. Знае, че е победена и не в директен сблъсък, а с финес, с класа, с игра на възраст и власт. Без да каже нищо, обръща се и излиза. Стъпките ѝ звучат тежко по пода.

Миг по-късно в стаята влиза Шевкет с табла в ръце. На нея, чаша вода и кутийка с лекарства. Поставя я внимателно на масичката до Афифе.

– Това трябва да се вземе на гладно, госпожо. Ако няма друго…

Афифе не отговаря веднага. Очите ѝ гледат през прозореца, но в тях вече се е настанила друга мисъл. Тя се обръща към Шевкет със съвсем различен поглед,остър, съсредоточен. Поглед на човек, който мисли ходове напред.

– Имам.

И в този момент нейната хладна усмивка се връща, планираща, тиха, но заплашителна. Афифе може и да е отслабнала физически… но контролът ѝ над нещата не е отслабнал.

Разбираме, че Афифе е намислила нещо, има план.

Нева нервна и разтреперана се приближава до Джихангир, който стои мълчаливо край прозореца.

– Батко… – започва тя с нервно шепнене – отидох при нея само защото ти ме помоли. Само затова! А чуй какво ми каза, че щяла да ме „научи“ как трябва да се държат жените от рода Демирханлъ.

– Даже бих ѝ платил за това. Все пак, частен урок от самата Афифе Демирханлъ не е за изпускане – отвръща спокойно Джихангир.

– Моля?! Недей да ме ядосваш и ти! – Нева го гледа невярващо. Очите ѝ хвърлят искри.

В този момент към тях се приближава Перихан, с престорена загриженост.

– О, тук ли сте? Радвам се, че ви виждам. Така и не успяхме да си поговорим като хората.

Перихан се настанява удобно, без покана.

– Искрено съжалявам за всичко, което се случи. От една страна вие, от друга, скъпата ми Афифе. Не се получи добре, но ако мога с нещо да помогна…

Нева и Джихангир се споглеждат, ясно е, че Перихан неслучайно е тук.

– Аз имам няколко срещи – казва Джихангир и става.

Но точно в този момент влиза Муса с рамка в ръце.

– Какво е това? – пита Перихан.

– По нареждане на г-н Шевкет… – отвръща Муса и се отправя към етажерката с семейните снимки.

На нея поставя портрет на Афифе, Орхун, Нихан и… Нуршах. Нева замира. Лицето ѝ се втвърдява. Погледът ѝ проблясва от раздразнение. Спомня си как Афифе отхвърли идеята да бъде поставена снимка на покойния ѝ баща.

– Семейна снимка на Афифе и компания, нали така? – уж невинно коментира Перихан, но напрежението в стаята се нажежава.

– Мила батко… Нашата скъпа братовчедка явно ни предизвиква. Май не съм единствената, която иска хаос. – прошепва Нева през зъби към Джихангир.

– Ти го започна… – отвръща той, вече излизайки.

Перихан наблюдава всичко със скрита наслада. Камерата остава на новата снимка, „официалното семейство Демирханлъ“.

Пренасяме се при другата двойка Кенан и Нуршах.

Кантората е потънала в напрегната тишина. Единственото, което се чува, е шумът на хартия и лекото щракане на клавиши. Кенан и Нуршах седят на разстояние, привидно съсредоточени в работата си, но напрежението между тях е осезаемо – премерени погледи, хладни изражения, дребни, но осъдителни жестове.

В този застинал миг, като нежна струя светлина, се разнася детският глас на Нефес:

– Татко…

И Кенан и Нуршах рязко се изправят, сякаш някой е отворил прозорец и е пуснал живот в стаята.

– Принцесо моя! – възкликва Кенан, лицето му грейва, очите му се изпълват с топлина.

– Каква изненада, Нефес? – усмихва се Нуршах, гласът ѝ става мек и нежен, различен от преди малко.

Детето се втурва в прегръдката на баща си, а след него с театрална стъпка влизат Афет и Рашит. Усмивките им са неестествено широки, почти изкуствени. Кенан и Нуршах ги поглеждат с изненада, дори са леко подозрителни. Не са ги очаквали, а още по-малко, заедно.

– Хайде, хубавата ни внучка, целуни ръка на татко си и на милата си мащеха – нарежда Рашит с престорена доброта.

– О, не, не… Как така мащеха? – реагира веднага Нуршах, прегръщайки Нефес с искрена обич. – Аз съм ѝ кака, не майка.

И докато детето се сгушва в нея, Кенан я наблюдава, с леко учудване, но и одобрение. В този миг между тях проблясва нещо мълчаливо, почти невидимо.

– Какво става? На какво дължим тази… внезапна визита? – пита Кенан с хладна дипломатичност, сякаш вече подозира, че идването им не е случайно.

Афет, с демонстративна грациозност, подава в ръцете на Нуршах един малък, лъскаво опакован пакет.

– Дойдохме по хубав повод. Донесохме и скромен подарък. Не е нещо специално, но… от сърце.

Нуршах премигва учудено, хвърля поглед към Кенан, после към пакета. Не знае какво да очаква. Отваря го бавно и… от кутията се подава… съд за печене.

– Неизменна част от всяко домакинство – отбелязва с превзет глас Афет.

– Е да, така е… Но нямаше нужда. Прекалили сте – казва Нуршах, опитвайки се да запази учтив тон, макар на лицето ѝ вече да личи объркването ѝ.

– Как така „нямаше нужда“? – намесва се Рашит. – В нов дом не се ходи с празни ръце. Така е по традиция. Както се казва, Бог да ви събере под една завивка за дълги години.

И преди някой да има шанс да отговори, двамата се настаняват съвсем неканено на дивана, като у дома си.

Нуршах и Кенан остават прави, втрещени. Разменят си погледи, няма нужда от думи. Те сякаш се питат един друг: „Какво, по дяволите, става тук?“

А в центъра на цялата тази странна сцена стои Нефес, детето, което донесе радост, но и неочаквани гости със скрити намерения.

– Хареса ли ти изненадата, татко? Видя ли как се изненада, когато ме видя? – весело подскача Нефес.

– Щастлив съм, принцесо. Направо литнах от радост – отвръща Кенан с усмивка, но думите му стигат само до дъщеря му. Погледът му вече се втвърдява. – Хайде сега, отиди при чичо Фатих и нарисувай нещо красиво, ние трябва да поговорим с мама… ъъ… с каката ти.

Нефес радостно се втурва към масата. Нуршах веднага става:

– Ето ги, боичките ти, принцесо. – подава ѝ цветните моливи и се навежда да я целуне.

Междувременно, Кенан застава като стена срещу гостите си, погледът му става леден.

– Каква е причината за това… неподходящо посещение? – гласът му е хладен и точен като скалпел.

Рашит и Афет разменят бърз, неспокоен поглед. Рашит опитва да замаже:

– Казахме вече — донесохме подарък за г-жа Нуршах по случай сватбата. И си помислихме, че ще се зарадвате да видите Нефес. Ама на теб явно доброто не ти понася…

Кенан не крие съмнението си. Афет се намесва неуместно:

– Помислихме да изпием и по едно горчиво кафе с вас, но…

Нурша се приближава към тях и поглежда Кенан. И двамата не вярват на думите на Рашит.

– Няма ли кафе? – подхвърля Рашит с фалшива непринуденост.

Нуршах, с бърз ум и още по-бърз език, хваща момента:

– Разбира се, че има. – после се обръща, с усмивка към Кенан: – Скъпи, ще ни направиш ли по едно кафе? Ще е страхотно!

Кенан я поглежда ядосан, но не казва нищо.

– И у нас кафето винаги го правя аз – гордо добавя Рашит.

Афет поглежда Рашит с израз на лицето, сякаш казва: „Защо беше нужно да кажеш това!“. Рашит пък сочи Нурша, сякаш иска да ѝ каже, че Афет се опитва да привлече вниманието му.

– Кенан прави страхотно кафе – отбелязва Нуршах. – Умирам за вкуса му. Затова все той прави.

– Ама разбира се! – потвърждава Кенан с фалшива усмивка. – Любимата ми жена обожава кафето ми. Как да ѝ откажа?

Докато Кенан тръгва към кухнята, лицето му ясно говори: „Ще си платиш за това!“

Действието прескача. Рашит отпива последната глътка от кафето си с преиграно задоволство.

– Е, няма какво да кажа. Прекрасно кафе.

– Наистина. Г-жа Нуршах не преувеличава – добавя Афет.– Един ден ще ви направя аз кафе, г-жо Нуршах. Да си направим среща, а?

– Благодаря…– измъква се тя, не знаейки как да реагира на „поканата“.

Рашит не спира:

– А, и как е брат ви? Добре е, надявам се?

И Кенан, и Нуршах застиват за секунда.

– Брат ми? – повтаря тя с объркване.

– Е, Орхун Демирханлъ де, големият бизнесмен, често го гледаме по икономическите новини.

– У дома не гледаме друго – добавя Афет гордо. – Всеки, който допринася за родината, ни е скъп.

– А вие сте му сестра. – отвръща Рашид. –Чест е за нас, че сте в нашия квартал. Нали, жена?

– Винаги съм казвала – такива хора издигат квартала. Радваме се, че сте тук! – отговаря Афет.

Кенан мърмори достатъчно високо, за да може Нуршах да чуе:

– Ето защо са тук…

Нуршах му отговаря с поглед с потвърждение.

– Добре е брат ми. Щом го виждате по новините, значи всичко е наред! – отговаря Нуршах.

В този момент Нефес вдига поглед с широка усмивка:

– Татко, виж, свърших рисунката! Како Нуршах …

Но Рашит я прекъсва:

– Почакай, момиче, говорим с мащехата ти…

Нуршах и Кенан го стрелват с поглед.

– С каката ти, исках да кажа! – поправя се набързо Рашит.

– Не я закачай, Рашит. Детето иска внимание – намесва сеАфет.

Нуршах се навежда към Нефес:

– Това е невероятно! Имаш истинско око за изкуство, много си талантлива.

– Знам! – гордо казва Кенан. – Такава е дъщеря ми.

Рашит не се отказва:

– Брат ви идва ли често?

Кенан се готви да го среже, но Нуршах вече е измислила нещо по-добро.

– Понякога се отбива, а сега се сетих, имаме много работа за довършване. Нефес ще остане с нас, а вие може да прекарате един хубав следобед на чист въздух. Чух, че на брега е отворило ново кафене.

Кенан улавя замисъла ѝ и се включва с леко намигване:

– Има прекрасна гледка. Насладете се!

– Аз… ъъ… – опитва се да протестира Рашит, но е твърде късно.

– Дядо, моля те, искам да остана! – включва се Нефес, гледайки го с големи, молещи очи.

– Е, щом толкова искате… – отстъпва той.

– Много искаме, да – казва твърдо Нуршах.

Афет и Рашит с неохота се изправят.

– Слушай … кака Нуршах – подхвърля Рашит на тръгване.

– Ще слуша! Лек ден ви желаем – усмихва се Нуршах, вече доволна.

Вратата се затваря, а сцената завършва с щастливото личице на Нефес, вперено в рисунката си, далеч от игрите на възрастните.

Афет и Рашит крачат надолу по улицата след неочакваното си посещение в кантората на Кенан. На лицата им са изписани различни емоции – той с леко смръщено чело, тя – с очи, блестящи от надежди.

– Не изглеждаха много доволни, а, Афет? – подхвърля Рашит, сякаш се нуждае от потвърждение.

– Как да не са доволни, бе! – отсича тя, без капка колебание Афет. – Донесохме им подарък, заведохме им детето, даже го оставихме. Повярвай ми, доволни са. А и… тази Нуршах, колко е хубава само!

Рашит я поглежда объркано.

– Нали си я виждала и преди?

– Като „Нуршах Демирханлъ“ я виждам за първи път, скъпи мой. Когато човек носи фамилия с пари, всичко му стои по-добре. Ах, само да видя и аз такива дни… – отвръща замечтана Афет.

Рашит се хили, хваща я под ръка:

– И сега си хубава… ама друго си е с малко пари.

– Точно така, който казва, че парите не носят щастие, нищо не разбира от живота!

– Абе само парите и… ти!

– Чакай само да забогатеем, тогава ще видиш! И аз ще се опъна като артистите! Французите имат някаква процедура, всичко ти става гладко!

Смеят се и продължават, потънали в мечти за богатство, блясък и… лифтинги.

В същото това време Кенан и Нуршах седят с Нефес между тях. Детето ги гледа очакващо, а те се надпреварват с идеи как да я зарадват.

– Искаш ли да отидем в парка? – предлага Кенан с топла усмивка.

Нефес поклаща глава. Не.

– А какво ще кажеш за лунапарк? Ще се забавляваме повече! – включва се Нуршах.

Отново не.

– Тогава… пазар? Да ти купим нещо?

Нефес само леко извърта глава. Отказът ѝ е ясен.

– Е, какво да правим тогава, мъниче? Кажи нещо, да не си изгубим деня! – подканя я Кенан.

– Да седя… Тук с вас. Това ми стига. Нищо друго не искам.

Двамата възрастни мигом се вцепеняват. Очите им се срещат. В тази простичка детска реплика има всичко – обич, нужда, сигурност.

– А ние се чудим как да те забавляваме… – казва Кенан развълнувано. – А най-хубавото било просто да сме заедно.

Нуршах целува нежно косата на Нефес.

– Добре тогава. Ще седим, но няма да стоим гладни. Ще ви направя макарони!

Дъщеря и баща се обръщат един към друг, в пълен синхрон:

– Не сме гладни!

Нуршах се преструва на обидена:

– И двамата?! И двамата сте срещу мен… Светът е жесток. Най-самотната жена на земята съм аз.

– Не се разстрои, нали, како Нуршах? – пита тревожно Нефес.

– Шегувам се, сладка принцесо. Аз самата не бих яла от макароните си, но ще направя пържени картофки, само за вас.

Нуршах тръгва към кухнята. Кенан и Нефес я гледат с онзи познат ужас в очите. Тя усеща и рязко се обръща, сякаш ги е хванала.

– Знаех си, че така ще ме гледате!

– Хванати сме, татко… – прошепва Нефес.

– Не съм гладна, наистина! Друг път ще направиш, тогава ще изям всичко, обещавам!

– Тоест… да потренира още в кухня – сее се Кенан.