winless
Сблъсъците между Хира и Нева се изострят. А междувременно Нуршах открива шокираща снимка в къщата на Вуслат – снимка от детството на Хира. Тайна, пазена с години, започва да излиза наяве… Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.66 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 67 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Сблъсъците между Хира и Нева се изострят.
След като Нева я обвинява в лъжи по адрес на Орхун, Хира е дълбоко разстроена. В отговор, тя кара Муса да намокри тревата в двора, за да попречи на Нева да тренира там.
Нева обаче не остава длъжна, решава да организира шумно и пищно парти в имението. Но Хира бързо се намесва, как ще реагира Нева?
Междувременно Фатих остава да работи до късно в офиса, а Нуршах и Кенан са принудени да се оттеглят в спалнята, за да не предизвикат съмнения. Въпреки че има диван, и двамата се съпротивляват да спят в една стая. За да останат будни, започват да си разказват за миналото и семействата си, опитват се да се опознаят по-добре в подготовка за предстоящото посещение от социален работник, свързано с попечителството на Нефес. В един от най-личните моменти Кенан разкрива пред Нуршах историята за по-малката си сестра, която е починала при раждане.
На сутринта се събуждат на дивана, заспали един до друг. Какви ще бъдат реакциите им?
По-късно същия ден, докато е в дома на Вуслат, Нуршах случайно открива стара детска снимка. Още щом я вижда, я разпознава, това е снимка от детството на Хира. Тя вече е виждала същата снимка при нея. Шокирана, Нуршах казва на Вуслат какво е открила… Как ще реагира Вуслат, ще признае ли, че момичето на снимката е нейната по-малка сестра, че е излъгала Кенан?
Новият епизод започва в спалнята на Орхун и Хира, в която сега живее Хира. В стаята цари тишина, но в душата на Хира бушува буря. Стои неподвижна, с поглед, забит в нищото, а думите на Нева още кънтят в съзнанието ѝ.
„Както крадецът и самозванецът, бъдещият ти съпруг и майка му, се докопаха до богатството на баща ни, така посегнаха и на това благородно, чисто име. Тяхната марионетка… разбира се, че ще е някой като теб!“ – ехти ехидният глас на Нева в ума ѝ.
Лицето на Хира се изкривява от болка и гняв.
– Достатъчно! – промълвява тя на глас, макар че никой не я чува.
Стои така, сякаш времето е спряло. Дишането ѝ се ускорява. В погледа ѝ проблясва решителност. Шепне тихо, но думите ѝ са пропити от справедливост и болка:
– Той не заслужава и дума от всичко, което тя каза…
В този момент на екрана виждаме ясно, мислите на Хира са насочени към Орхун. Сърцето ѝ се свива от тежестта на несправедливостта. Решително Хира напуска стаята.
Действието се пренася в стаята на Нуршах, която сега обитава Орхун. Стаята е тъмна, единствено лунната светлина проблясва през прозореца и пада върху спящото лице на Орхун. Той спи спокойно, дишането му е дълбоко, отпуснат в съня си.
Вратата се отваря леко, почти безшумно. Хира влиза, стъпва внимателно, сякаш се страхува да наруши магията на нощта. Спира се до леглото. Очите ѝ се спират върху лицето на Орхун, пълни с нежност и съжаление. Сяда тихо на ръба, без да издаде и звук. Изражението ѝ издава вътрешната борба, иска да говори, но не иска да го събуди.
В този миг Орхун се раздвижва, и хваща ръката ѝ. Хира се стъписва, изчервява се, хваната в момент на слабост.
– Съжалявам ужасно! Събудих те… – прошепва Хира разтревожено, опитвайки се да се отдръпне.
Орхун се изправя в леглото
– Няма проблем – отвръща той с топъл, тих глас.
Поглежда я внимателно. Зениците му се фокусират върху нея, тази късна визита го изненадва. В погледа му проблясва тревога.
– Добре ли си? Има ли нещо? – пита с притеснение в гласа Орхун.
Хира се опитва да не го гледа. Очевидно е, че се бори със себе си.
– Не… – казва едва чуто.
Мълчание. Тежко и пълно с неизказани думи. Орхун я гледа. Не я притиска, но знае.
– Познавам този поглед. Знам какво значи. Нещо те е наранило. Хайде… кажи ми. Слушам те.
Гласът му е мек, но уверен. Погледът му не я пуска, пълен с търпение и нежност. Настоява без думи.
Хира мълчи. Колебанието ѝ е изписано върху всяка черта от лицето ѝ – между страха да се открие и нуждата да бъде чута. Погледите им се срещат в тишината, която също вече не е обикновена. Тя е наситена, тежка, сякаш времето спира между тях. Въздухът пулсира от неизказани думи.
Драмата достига своя връх, онзи крехък миг, в който истината може да разруши или да спаси.
Хира стои неподвижно срещу Орхун, сякаш се бори със собствените си мисли. Въздухът е наситен с напрежение и онзи тип тишина, в която всяка секунда изглежда като цяла вечност. Хира се колебае, разкъсвана между желанието да говори и страха от думите, които може да изрече.
Орхун е спокоен, уравновесен, но и леко притеснен, не сваля поглед от нея. Вижда напрежението в тялото ѝ, долавя лекото ѝ преглъщане.
– Да! Чакам! – окуражава я нежно Орхун.
– Ти си от хората, които не крият нищо – започва Хира. – Честен си, справедлив… Никога не се заглеждаш в неща, които не са твои.
Орхун я гледа внимателно, леко свъсва вежди, сякаш опитва да разчете подтекста. В думите ѝ има нещо повече от просто комплимент.
– Признавам, трогнат съм от тези думи… Но се питам, защо сега? По това време на нощта?
Хира преглъща отново. Изчервява се леко, вдишва рязко и казва бързо, сякаш иска да се скрие зад собствените си думи:
– Прав си. Събудих те в най-сладкия ти сън… Ще тръгвам. И ти си легни. Просто исках да знаеш какво означаваш за мен. Не можех да изчакам до сутринта.
Хира се изправя, но в този момент Орхун хваща ръката ѝ, жест не толкова да я задържи, колкото на желание да я разбере. Очите му стават по-меки, но по-внимателни, сякаш се вглеждат дълбоко в нея:
– Това, което каза, ме стопли… Но имам чувството, че има още нещо… нещо, което остава на върха на езика ти, но не искаш да ми кажеш
Хира се усмихва с леко напрежение, поглежда настрани, после отново към него. Очите ѝ се пълнят с емоция, но гласът ѝ остава твърд:
– Не. Това е всичко. Нямаше да мога да заспя, ако не ти го кажа. Лека нощ.
И си тръгва, стъпвайки леко, почти безшумно, като сянка в нощта.
Орхун остава сам. Стои неподвижно, с поглед, вперен в мястото, където допреди миг бе тя. Очите му са замислени, дълбоки. В тях се отразяват не само думите ѝ, а и онова, което тя премълча.
Нощта се разтваря в златистата светлина на утрото. Над покривите на Истанбул се стеле лека мъгла, докато първите лъчи на слънцето проблясват по Босфора. Камерата се движи плавно, минава над минарета и оживени улици, докато стигне до величествено имение, скрито сред зеленина и тишина.
Нева излиза навън с постелка за пилатес под мишница. В погледа ѝ личи решителност, днес пак ще прави зумба, ще започне деня си с енергия и отново със силна музика, за да побърка всички, и най-вече братовчедката си Афифе. Но щом стъпва на тревата, спира рязко. Земята е мокра. Пръските вода са попили в спортните ѝ обувки. Изражението ѝ мигновено се променя, очите ѝ се присвиват от раздразнение.
– Какво е това?! – изсумтява през зъби.
Погледът ѝ проследява стъпките по подгизналата пътека, докато от другия край на градината се появява Муса, държи кош за боклук в ръце, но като вижда Нева, се усмихва със сдържано задоволство.
– Защо тази градина е толкова мокра?! Всичко е вир-вода! – гневът на Нева вече клокочи, гласът ѝ прорязва тишината.
Муса, невъзмутим, леко свива рамене.
– Госпожо… Г-ца Хира ни каза да полеем градината, както винаги го правим.
Тонът му е уж почтителен, но в усмивката му проблясва предизвикателство.
– Така ли било? – Нева го пронизва с поглед, а гласът ѝ става още по-студен.
Муса кимва спокойно, но очите му не крият насмешката.
– Ако си мислиш, че така ще ме надхитриш… много си се объркала – изрича го с презрение и гневно се обръща. Постелката вече виси небрежно в ръцете ѝ, докато тя се връща побесняла към къщата.
Муса се усмихва самодоволно зад гърба ѝ, гледа я как се отдалечава. От терасата на втория етаж, Хира наблюдава цялата сцена. Без да каже и дума, се обръща и влиза вътре.
Хира влиза в стаята от балкона.
– Извинявай… Но ти ме принуди да го направя – говори си сама Хира.
Изведнъж вратата се отваря и в стаята влиза Орхун. Очите му се спират върху нея, пълни с нежност, с топлина, с нещо повече.
– Добро утро – казва той с глас, който звучи като милувка.
Хира леко се смущава, навежда поглед.
– Добро утро… Спа ли ? Мислех за теб… Събудих те посред нощ…
Орхун се приближава към нея, без да откъсва очи. С всяка стъпка Хира усеща как дишането ѝ се учестява, а сърцето ѝ бие силно. Той спира съвсем близо.
– Мислех, че сънувам фея… Фея, която ми шепне най-красивите думи.
Хира се изчервява, бузите ѝ пламват, но не отмества поглед. Усмивката ѝ е мека, топла, като утринна светлина.
– Радвам се, че си тук – казва Орхун. – Спах прекрасно, спокойно… само заради теб.
Хира го гледа със задоволство, в очите ѝ се чете облекчение и любов.
– Радвам се, че си успял да поспиш.
– Ще отида в кабинета – казва той с делови, но нежен тон. – Днес имам важен търг, няколко сериозни срещи ме чакат.
И преди да излезе, спира на вратата, обръща се и я поглежда с усмивка:
– Но забрави за тях. Знаеш къде съм, ако решиш да ме потърсиш.
Хира леко кимва, погледът ѝ е срамежлив, но пълен с копнеж.
Действието се пренася в салона на имението. На широкия диван в елегантната всекидневна, Нева се е разположила удобно – с кръстосани крака, леко отметната назад, с телефон в ръка и усмивка, която ясно издава добро настроение. Гласът ѝ е сладък, почти игрив.
– Да, скъпа, организирам парти в имението – казва тя с нотка на превъзходство.
Следва кратка пауза, в която слуша отсрещната страна, но изражението ѝ не се променя, усмивката се разширява.
– Не приемам никакви извинения! Трябва да дойдеш на всяка цена, ясно ли е? Искам да отпразнувам пристигането си в Истанбул както трябва – шумно, с много хора, с блясък!
Докато води разговора, в стаята тихо влиза Хира. Не е чула последните думи, но вниманието на Нева веднага се пренасочва към нея. Усмивката ѝ придобива друг оттенък, саркастичен, почти хищен. Погледът ѝ се спира върху Хира с изкуствена любезност.
– Не, мила, кой би се почувствал неудобно от партито? – казва тя в слушалката, а очите ѝ не изпускат Хира.
И тогава с престорена невинност, но с добре премерен тон, изрича думите на френски, които режат въздуха:
– Тук има една… дошла от Етиопия или нещо такова. Жена от племе. Може би само тя ще се почувства засегната.
Хира леко се усмихва, не е изненадана, но и не се притеснява. Приближава се към Нева със спокойствие, което говори за вътрешна сила пояснява:
– Грешиш. От Еритрея съм.
Нева я гледа с лека изненада, но няма време да реагира, защото Хира продължава, вече на чист турски, с ясен, категоричен глас:
– Не че би било проблем, ако бях оттам. Но не съм нито етиопка, нито еритрейка. Родена съм в Истанбул. И, както сама ще се досетиш, когато си роден тук… няма как да принадлежиш на племе.
Думите ѝ отекват в стаята с меката тежест на истина, която не търпи спор. Нева онемява. Погледът ѝ е прикован в Хира, която вече се отдалечава към кухнята, оставяйки след себе си тишина… и превъзходство.
По-късно Нева вижда Шевкет. Между тях се усеща напрежение още преди първите думи да се изрекат.
– Ще правя парти в имението. Ще сме около шейсет души. Само да те уведомя – заявява Нева с хладна увереност, сякаш това е съвсем обикновено съобщение.
Шевкет ококорва очи от изненада. Погледът му става неспокоен.
– Шейсет души?! Но г-це Нева…
Опитва се да възрази, но тя го прекъсва рязко.
– Няма „но“. Казах, че ще има парти, значи ще има! Ясно? И не искам нищо от теб! Не мога да оставя такова събитие в ръцете ти? Всичко ще се организира от професионалисти! Твоята задача е просто да не ми се моткаш под краката!
Икономът само кимва мълчаливо, преглъщайки обидата и притеснението си. Нева продължава с царственото си поведение, сякаш разговаря с невидим слуга.
– Ще дойдат за оглед. Осигури им всичко необходимо.
Не оставя място за отговор, обръща се рязко и тръгва към стълбите. Обувките ѝ отекват по пода, докато се отдалечава. Шевкет остава сам, лицето му побледнява. Стиснал устни, той се отправя с бързи, изнервени крачки към кухнята.
В кухнята, сред аромата на чай и свежи подправки, Хира приготвя нещо за пиене. Изглежда спокойна, съсредоточена, но когато вижда как Шевкет влиза рязко, с пребледняло лице и разтревожен поглед, веднага оставя всичко.
– Г-н Шевкет? Добре ли сте? Случило ли се е нещо?
Шевкет само вдига ръце отчаяно и въздъхва тежко.
– И как няма! Г-ца Нева ще прави парти в имението… И то не просто някакво, ще е с тълпа гости! Шейсет души! Вече е сключила договор с фирма!
Гласът му трепери, а ръцете му леко потреперват от напрежение. Очите му се стрелкат неспокойно.
– Как да го кажа на г-жа Афифе? Само като чуе за това и ще ѝ скочи кръвното! Дано не се наложи да викаме отново линейка…
Той поглежда Хира почти умолително, като човек, който търси спасение.
– Моля те… помогни ми. Трябва да измислим нещо, преди тази новина да стигне до г-жа Афифе.
Хира застива, не знае какво да каже. Очите ѝ се местят неспокойно, мислите ѝ препускат. Изглежда за първи път не е сигурна как да постъпи.
В просторното и елегантно обзаведено работно пространство Орхун седи на бюрото си, погълнат от документи и мисли. Тишината е плътна, която е нарушена от почукването на вратата.
– Влез – отговаря той, без да вдигне глава.
Вратата се отваря леко и в помещението влиза Хира – усмивка играе в ъгъла на устните ѝ, а в ръцете ѝ има поднос с кафе. Орхун вдига поглед и очите му засияват.
– Любимият ми момент от деня – казва той с топлина и нежност в гласа.
– Кафето е незаменимо – усмихва се Хира.
– Не кафето, а ТИ – отвръща Орхун.
Хира се изчервява леко, очите ѝ се спускат за миг, но усмивката ѝ става още по-нежна. Орхун отпива първата глътка от кафето и я гледа със задоволство.
– Прекрасно е. Както винаги!
– Да ти е сладко – отвръща тя нежно.
Той отново отпива от чашата, този път по-бавно.
– Не съм забравил за уроците по рисуване на Али. Ще дойдат няколко кандидати за учители. Ще се срещнеш с тях, нали?
– Разбира се. А сега няма да те задържам, имаш работа! – казва Хира и се обръща, за да излезе.
Но точно преди да стигне вратата, Орхун я спира.
– Всичко наред ли е в имението? – пита Орхун.
Погледът му издава, че въпросът е насочен към Нева, дали създава проблеми. Хира спира, поглежда го уверено.
– Няма проблем. Имаш достатъчно отговорности, не се тревожи. Ако има нещо – ще се справя. Не се притеснявай.
Орхун кимва с лека усмивка. Хира излиза, а той я проследява с поглед и отпива нова глътка от кафето.
В салона на имението Перихан седи удобно с чаша кафе в ръка, когато Нева влиза в стаята, облечена в стилен тоалет, готова за партито. Погледът на Перихан я оглежда от глава до пети.
– Прекрасна си. Браво, че направи това парти! Имението отдавна беше станало скучно като старчески дом…
Но думите ѝ сякаш не стигат до Нева. Тя само поглежда часовника си и започва да мърмори нервно.
– Къде са от тази агенция?! Нищо не е готово!
Изважда телефона си и набира. В гласа ѝ вече има напрежение.
– Къде сте?! Гостите всеки момент ще пристигнат, а не е направено нищо!
Изведнъж лицето ѝ се свива в яд.
– Как така подготвяте яхтата?! Кой ви каза, че партито ще е на яхтата?!
В този момент, Хира се появява от кабинета и със спокойна увереност заявява:
– АЗ ИМ КАЗАХ.
Нева се обръща рязко, погледът ѝ блести от гняв. Но Хира е непоколебима.
– Това място не е подходящо за парти. Организирах всичко на яхтата, там ще можете да посрещнете гостите си без проблеми.
Нева яростно затваря телефона. Шевкет става свидетел на случващото се и се отдалечава доволен, с поднос в ръце, а Перихан стои с отворена уста, напълно смаяна.
– Така ли? – избухва Нева. – Коя си ти, че да се месиш в моите работи?!
– Връщаме се в началото – отвръща Хира с хладен глас. – Не се меся никому. Просто в това имение има правила. И аз съм тази, която следи, дали се спазват.
Ръцете на Нева започват да треперят от безсилие. Знае, че не може да се справи с Хира. Без да каже и дума, Хира се отдалечава. Телефонът на Нева отново звъни. Тя го вдига грубо.
– Да! … Не, няма да дойда! Кажи на всички, че няма да дойда! Да, няма да присъствам на собственото си парти!
Затваря телефона със злоба. Камерата улавя изражението ѝ, гневно, но и отчаяно.
Камерата ни отвежда в стаята на Афифе, където тя спокойно рисува върху керамика, когато се чува почукване.
– Влез.
Шевкет влиза с поднос с кафе, приближава се до нея и, едва сдържайки вълнението си, започва да говори:
– Г-жа Хира реши въпроса с партито за секунди, и то с такава хладнокръвие! Само да бяхте видели лицето на г-ца Нева…
Афифе го прекъсва с леден глас:
– Изглежда ѝ се възхищаваш прекалено много.
Шевкет моментално се свива.
– Не… Имах предвид вас. Вие ѝ поверихте отговорността за г-ца Нева.
– Можеш да си вървиш – казва Афифе с кратък, категоричен тон.
Шевкет се покланя леко и излиза. Афифе остава сама, но видима нотка на задоволство се появява на лицето ѝ.
В същото време в имението пристига Джихангир. Нева седи сама, смазана и разочарована в салона, а до нея се приближава Джихангир. Сяда до нея и я поглежда внимателно.
– Какво има? Защо си с такова лице? – пита той.
– Бях планирала парти в имението, но Хира, бъдещата г-жа Демирханлъ, реши да го премести на яхтата. Сега имам парти… без мен. Представяш ли си?
Джихангир, спокоен и хладнокръвен:
– Спокойно. Това е последната им победа. Скоро ще си съберат багажа и ще напуснат. Тогава ще правиш каквито искаш партита.
По стълбите слизат Орхун и Хира. Виждат Джихангир и Нева. Орхун се напряга. Хира го хваща здраво за ръка. Джихангир се усмихва ехидно и тръгва към него.
– Какво стана, Орхун Демирханлъ? Не успя да спечелиш търга, нали?
Орхун отговаря спокойно:
– И ти също.
– Браво. Значи си наясно. Но моят провал е твоят крах. Аз получих това, което исках!
Орхун го гледа с хладна увереност. Това още повече изнервя Джихангир.
– Твърде спокоен си за загубил. Привикваш ли? – пита Джихангир.
– Откъде знаеш, че съм загубил? – пита на свой ред Орхун.
Джихангир се колебае за секунда.
– Ти загуби. Фирмата на Караханлъ спечели.
Орхун кимва леко, с триумфална нотка в гласа:
– Така е. Караханлъ спечели търга!
Погледът му се впива в Джихангир, който вече не изглежда толкова уверен. А Орхун се наслаждава на всяка секунда от смущението му.
Вечерта в кантората на Кенан. Обстановката е напрегната. Фатих съсредоточено работи на лаптопа, независимо, че вече е много късно. Кенан обикаля неспокойно из стаята, докато Нуршах слуша напрегнато зад вратата. Изведнъж, с пламък в очите, тя прошепва: – Клавиатурата замлъкна! Проблясва надежда. Кенан също се ослушва, кимва. Нуршах, с нетърпение го пита, дали Фатих е заспал.
Кенан отваря вратата, само за секунда. Погледът му към Нуршах казва всичко: „За съжаление – не.“ Отново се чува звукът от клавиатурата.
– Работи още… – въздъхва Кенан
Нуршах е изнервена: – Каква безкрайна работа само!
И двамата прозяват, първо Кенан, после и Нуршах, просто защото прозявката е заразителна.
– Спри да се прозяваш! И на мен ми се доспива! – упреква го тя.– Не знам как е в твоя дворец, но тук хората се прозяват, когато им се спи. Намусена госпожо! – отвръща Кенан с ирония.– „Няма да спиш, докато съм тук.“ – отсича тя.– „Благодарение на теб, сънят ми избяга. Така че спокойно – не искам да спя в една стая с теб.“
След миг Кенан мърмори на себе си: – И да ми плащат – пак няма да спя.
Нуршах не чува това. За момент очите им се срещат.
Камерата ни въвлича в напрегната, но интимна атмосфера. Мракът е сгъстен, светлината е мека, почти приглушена ,отблясъци от уличната лампа се прокрадват през полуспуснати завеси.
Нуршах крачи нервно из стаята – напред-назад, сякаш брои стъпките си, опитвайки се да успокои вихъра от мисли в главата си. Погледът ѝ е мрачен, пълен с тревога. Прехвърля ръце на гърдите си, обръща се към стената, после отново към леглото.
Кенан стои до стената с гръб към нея, ръцете му са опрени в мазилката, пръстите му треперят леко. След миг започва и той да крачи, с напрежение във всяко движение. Сякаш въздухът в стаята се сгъстява.
– Май, клавиатурата замлъкна – прошепва Кенан, без да я поглежда.
Тишина. Нещо се променя,въздухът вибрира от надежда. Кенан бавно се доближава до вратата и внимателно я открехва. Наднича навън с очи, които искат да видят, но се боят какво ще открият.
– Бюрото е празно! – констатира Кенан с тих възторг, почти невярващо.
Очите на Нуршах светват. Лицето ѝ се разтваря в блясък от надежда.
– Наистина ли?
Тя също се надига, напрежението в нея започва да се разнася. Кенан проверява още веднъж, този път по-уверено.
– Фатих го няма! – казва уверено Кенан.
– Мисля, че този път наистина е заспал – прошепва Нуршах с нотка на облекчение, почти усмивка.
Кенан кимва.
– Слава Богу… Отивам да спя.
Той тръгва към вратата и преди да излезе, се обръща към нея с лека усмивка:
– Лека нощ и на теб.
Нуршах го изглежда с хладен поглед, без да отговори. Бавно затваря вратата след него. Кенан стъпва на пръсти, внимава да не издаде и звук. И точно тога вачува познат глас:
– Братле! Какво има? Не можеш да заспиш ли?
Гласът на Фатих пронизва тишината. Кенан се сепва рязко, погледът му светкавично се обръща към източника. От кухнята се подава Фатих, държи чаша кафе и бутилка вода. Изглежда много бодър.
– Не… Просто исках да си взема вода – отговаря Кенан с пресилено спокоен тон.
Фатих, с типичната си непринуденост, му подава бутилката.
– Вземи тази, аз ще си взема друга.
Кенан няма избор и приема я с неестествена, принудена усмивката.
– Благодаря. Айде, успешна работа…
Фатих се връща към кухнята, а Кенан поема обратно към стаята, с бутилката в ръка.
В същото време Нуршах е вече до леглото и се готви да си легне. Погледът ѝ на мига поглежда към вратата, когато я чува да се отваря. Изненадата е очевидна, тя набързо оставя завивката. Кенан влиза уморено, с вода в ръката. Лицето му е потъмняло, напрежението отново се е върнало в погледа му.
– Какво става? – пита тя тревожно.
– Не е заспал. Отишъл е да си направи кафе.
– Кафе?! – тонът на Нуршах се изостря.
– Хм? – вдига вежди Кенан.
– Това значи, че ще будува до сутринта…
Кенан кимва и ѝ подава бутилката.
– Искаш ли вода?
Нуршах не отговаря, а Кенан вдига бутилката и я изпива на един дъх.
Нуршах и Кенан сядат на дивана, седят близо един до друг, но дистанцията между тях е осезаема. Въздухът е плътен от напрежение и неизречени думи. И двамата изглеждат изморени, но в очите на Нурсах има нещо повече – отчаяние, примесено с вътрешна борба. Тя въздъхва, поглеждайки към вратата.
– Сигурно ще остане цяла нощ, нали? – прошепва тя.
Кенан само кимва, кратко и почти механично. Погледът му се плъзга към нейното лице. Там вижда умора, тревога… и още нещо, чувство на безсилие.
– Изглеждаш ужасно изморена – казва той с мек тон, който контрастира на суровата му държание към нея. – Ако искаш, отиди да поспиш.
Но Нуршах бързо поклаща глава. Очите ѝ проблясват с напрежение, гласът ѝ е тих, но категоричен:
– Не го приемай лично, но… не мога да спя, когато си тук.
Кенан повдига рамене с лека усмивка, жест, който казва: „Разбираемо е.“
– Тогава… ще чакаме. Безсилни сме!
Нуршах се прозява, дълго и неконтролируемо. Веждите ѝ се свиват в опит да остане будна, но клепачите ѝ натежават. Уморените ѝ ръце започват да оправят косата ѝ, жест, който тя прави, когато се чувства некомфортно. Кенан я наблюдава мълчаливо. Погледите им се срещат.
– Недей… Недей да започваш с косата. Наистина не мога да понеса това в момента – казва тя с леко раздразнение.
Кенан мълчи. Лицето му остава сериозно.
– Трябва да направим нещо, за да не заспим – прошепва Нуршах и поглежда към него, сякаш внезапно ѝ хрумва идея
– Да продължим с нашето… опознаване? – усмивката ѝ като сянка преминава през лицето ѝ, но все пак е искрена.
Кенан кима в знак на съгласие. Лицето му се отпуска за миг.
– Вече знаем любимите цветове, храни и други такива, но това не е достатъчно – казва тя, гласът ѝ е по-жив. – Ти знаеш поне малко за семейството ми. А аз… аз не знам почти нищо за твоето. Освен Вуслат, никого не познавам. Майка ти? Баща ти?
Настъпва тишина. В очите на Кенан минава сянка – спомен, който боли.
– Майка ми почина, докато раждаше сестра ми – казва той, почти като на себе си.
Очите на Нуршах се разширяват от изненада.
– Имаш още една сестра?
Кенан не я поглежда. Гласът му остава равен, но в него се прокрадва тъга.
– Не. И тя почина… след раждането.
Нуршах се навежда леко напред, гласът ѝ е мек, съпричастен:
– Съжалявам… Наистина съжалявам.
Кенан едва доловимо кимва, жест, който казва „Благодаря“, но и „Не говори повече за това.“
– Кака Вуслат… тя ме отгледа. Половин майка, половин сестра. Тя е най-важният човек в живота ми. Моето всичко.
Мълчание. Думите му тежат в стаята. Нуршах поглежда встрани – лицето ѝ е сериозно, гласът ѝ напоен с горчивина и тъга:
– И моят брат беше такъв за мен… Но все още не мога да му простя за това, което ми причини.
Кенан вдига очи към нея. Погледът му е прям.
– Имаш пълното право да се сърдиш на майка си. И на брат си. Ако сестра ми беше скрила нещо толкова важно от мен… щях да реагирам точно като теб – признава Кенан.
(Предстои за разберем как ще реагира Кенан, когато разбере, че Вуслат крие от него, че сестра му не е починала след раждането, а е дадена за осиновяване.)
– Но… между мен и сестра ми такива неща не се случват – продължава уверен Кенан. – Никога не сме пазили тайни. Аз знам всичко за нея, тя знае всичко за мен. Между нас няма място за лъжи. Никога не е имало!
Точно в този момент започва музика. Звукът на думите изчезва, но сцената продължава. Камерата улавя как устните на Кенан продължават да говорят. Погледът му е топъл, изпълнен с уважение и обич, докато разказва още. Нуршах понякога примижава, борейки се със съня, но не спира да го слуша.
Действието прескача. Светлината нахлува през полуспуснатите щори и облива стаята в топъл златист нюанс, докато на дивана – двама души спят облегнати един в друг.
Нуршах е притиснала глава към рамото на Кенан, а той, се опитва да държи своята изправена. Но идилията не трае дълго, главата на Кенан леко се накланя в съня му и в следващия миг две чела се сблъскват звучно.
– Ай! – изохкват едновременно, отдръпвайки се рязко.
Нуршах първа се окопитва. В очите ѝ проблясва гняв, примесен с притеснение. Изправя се като пружина от дивана, ръкомаха и в гласа ѝ се усеща буря:
– Какво е това?! Пфу! Не те наричам пещерняк просто така! Това не е глава, а камък! Пази се малко, де!
Кенан се хваща за челото и притиска пръсти към мястото на удара. Очите му са още замъглени от съня, но раздразнението вече се настанява на лицето му.
– Защо трябва аз да се пазя? Ясно се вижда, че и двамата сме заспали! И между другото, и твоята глава не е като възглавничка, да знаеш!
– Един нормален човек би казал „Извинявай“ – стисва устни Нуршах и го поглежда остро.
Кенан въздъхва тежко. Очевидно е, че няма сили за сутрешни драми. Вдига ръце в знак на примирие и изрича уморено:
– Все едно съм те блъснал нарочно. Нямам сили да споря с теб сутрин. Добре, добре – съжалявам, става ли? Извинявам се.
– Ето! – отбелязва Нуршах с лека нотка на победа в гласа.
Кенан не пропуска възможност да добави със саркастичен тон, докато поглежда към нея през полуотворени клепачи:
– Между другото, събуждането до теб е… неописуемо усещане. В момента в сърцето ми текат реки от спокойствие. Очевидно ще е прекрасен ден.
Нуршах го стрелва с поглед, а по лицето ѝ се появява гримаса, която е нещо между усмивка и презрение.
– Ах, същото е и при мен. Радостта да те видя още със събуждането е просто… уникална. А удоволствието да започна деня с удар в челото, неповторимо! Я да видим какви други изненади ни е приготвил този чуден ден!
Мълчание. Двамата се гледат изпитателно. Напрежението между тях не утихва, но то не е враждебно. По-скоро прилича на онова напрежение, което може да съществува само между хора, които не могат един без друг, дори и когато се карат.
По-късно Нуршах припомня на Кенан, че са обещали на сестра му да отидат при нея.
– Трябва да отидем при г-жа Вуслат. Вчера остана недовършена работа.
Кенан сякаш чак сега се сеща. Леко смутен, но откровен:
– Права си, но днес съм заринат с документи. Иди ти първо, ще дойда по-късно, като ги прегледам.
– Добре – казва тя спокойно. – Ще се видим там.
– Ще се видим.
Нуршах става и се насочва към вратата.
Нуршах влиза във всекидневната, придружена от Вуслат. Усмихната, обяснява:
– Работата на Кенан ще се проточи малко, затова дойдох сама. Можем да започваме, ако искаш.
– Добре направи. Но днес няма да е устен изпит. Ще бъде писмен – казва Вуслат, с леко дяволита усмивка.
Нуршах преглъща трудно.
– Както кажеш.
– Сварих чай. В чекмеджето има лист и химикал. Извади ги, а аз идвам след малко.
Вуслат се насочва към кухнята. Нуршах отваря посоченото чекмедже, в търсене на листа. Между листата изпада снимка. Когато я вдига, нещо я кара да се вгледа по-внимателно. (На снимката е Хира като дете)
– Тази снимка… къде съм я виждала?
Поглежда още веднъж. И тогава очите ѝ се разширяват.
– Това е Хира. Снимка от детството ѝ. Но… какво прави тази снимка тук?
Камерата се задържа на обърканото ѝ лице, опитващо се да свърже парчетата от пъзела.
Снимката все още е в ръцете на Нуршах. Пръстите ѝ я държат внимателно, но очите ѝ не откъсват поглед, в тях се чете объркване, изненада… В този момент в стаята влиза Вуслат – с поднос чай и дребни сладки. Усмивката ѝ бързо изчезва, когато погледът ѝ попада върху снимката, която Нуршах държи.
– Казах да извадиш лист и химикалка, не да ровиш в чекмеджетата! – изрича Вуслат рязко, с непривично остър тон.
Нуршах замръзва, Не е очаквала такава реакция. Бързо се опитва да се защити, думите ѝ излизат разпокъсани, но искрени:
– Докато търсех листа, снимката падна. Наведох се да я вдигна и чак тогава видях коя е…
– Какво си видяла?! – прекъсва я Вуслат, тонът ѝ звучи почти като заповед. – Не ми казвай, че си ровила нарочно!
Нуршах поклаща глава, но в ума ѝ вече се върти едно единствено нещо. Гласът ѝ преминава в приглушен шепот:
– Виждала съм тази снимка и преди…
Вуслат се вцепенява. Сякаш времето за миг спира. Но после, със силно изкуствена категоричност, сякаш опитвайки да прикрие нещо:
– Момиче, бъркаш. Няма как. Това на снимката е… сестра ми. Къде си могла да я видиш?
Нуршах повдига глава. Очите ѝ се разширяват от шок, дали чула е правилно.
– Г-жо Вуслат… казахте „сестра“? – повтаря невярваща Нуршах
Вуслат примигва бързо. Явно е осъзнала, че се е изтървала. А сега не знае как да замаже нещата.
– Да… сестра ми.
Нуршах продължава да гледа снимката, сякаш се опитва да си подреди мислите.
– Но… аз познавам тази жена.
– Как… как така? Не е възможно… – заеква Вуслат, гласът ѝ започва да трепери.
– Това е Хира – заявява Нуршах с твърд глас. – Това е снимка от детството на Хира.
Музиката рязко се усилва, подчертавайки тежестта на казаното. Вуслат застива. Подносът се изплъзва от ръцете ѝ. Чайници, чаши, порцелан, всичко се разбива в пода със звучен трясък. Въздухът в стаята става плътен от напрежение.
– Какво?! Какво каза? – прошепва Вуслат, гласът ѝ едва се чува.
Сцената завършва със замръзналия поглед на Вуслат – шокиран и почти изгубен… и с Нуршах, която стои онемяла, хваната в капана на неочаквана истина, която тепърва ще се разплита.