Плен – Сезон 2 Епизод 74 (Ето какво ще видим)

Слънцето бавно залязва, облива полицейския двор в оранжево сияние. Хира и Орхун седят на студената метална пейка пред сградата. Вятърът леко разрошва косите ѝ, а тя не откъсва поглед от мълчаливия Орхун. Лицето му е като изсечено от камък, но зад тази маска тя усеща бурята. Хира иска да разсее тъмната сянка от погледа му, да му вдъхне спокойствие.

– Джихангир те обвинява без да мисли – прошепва тя, докато търси очите му. – Поне трябваше да изчака показанията на Нева… Скоро всичко ще се изясни. Ти нямаш вина за нищо.

Орхун усеща топлината в гласа ѝ. Протяга ръка и нежно обхваща нейната.

– Не мисли за мен – казва той.

Хира се усмихва, очите ѝ блестят с любов.

– Да не мисля за теб? Възможно ли е това? Има ли изобщо миг, в който да не си в мислите ми?

Думите ѝ стоплят сърцето на Орхун. Той я гледа с онзи поглед, в който се крие и страст, и благодарност. Пръстите му нежно се плъзгат по косите ѝ, а тя се сгушва в него и отпуска главата си на гърдите му.

– Тези дни ще минат – прошепва уверено Орхун. – Всичко ще остане зад гърба ни. Ти мисли само за сватбата ни. Няма нищо по-важно от това.

Вътре, зад стените на полицейското управление, Нева седи срещу бюрото на разследващия. Въздухът е наситен с напрежение, а единственото, което се чува, е скърцането на химикала по белия лист.

– Искате ли да добавите още нещо към показанията си, преди да подпишете? – пита полицайът, вдигайки очи.

Нева се навежда леко напред, лицето ѝ е застинало в изражение на ледена решимост.

– Да… Има нещо, което трябва да знаете. Човекът, който ме отвлече… знам чий човек е!

В този момент в стаята сякаш нахлува студен полъх.

Действието се пренася в имението, в стаята на Афифе, където тя върви напред-назад неспокойно. Вратата се отваря и влиза Шевкет, винаги приведен, винаги готов да чуе заповедите си.

– Казвай! – почти изсъсква тя, неспособна да прикрие тревогата си.

– Г-н Орхун е намерил склада… Но не е ясно как. Нашият човек е избягал, в това няма съмнение.

Афифе спира да диша за миг.

– А къде е той сега?

– Опитвам се да се свържа с него по сигурната линия, както наредихте, но… няма отговор. Сякаш земята го е погълнала. Най-вероятно е изхвърлил телефона, докато е бягал.

Афифе стиска ръцете си, ноктите се забиват в дланите.

– Моли се Орхун да не е стигнал до него. Това е единственото доказателство срещу нас. Ако го хване… няма да ни остави на мира. Намери го! Намери го и го дръж под контрол, преди стрелите да се обърнат към нас!

– Разбрах, госпожо. Действам веднага – покланя се Шевкет и изчезва в коридора.

Афифе остава сама, а в тишината се чува само ускореното ѝ дишане.

След като мисли минута-две, Афифе грабва телефона и с треперещи пръсти набира номера на Орхун. Секундите, в които телефонът звъни, се проточват като вечност.

В това време, в двора на полицейското управление, Хира все още е сгушена в гърдите на Орхун. Тишината между тях е пълна с топлина и нежност, когато рязкото иззвъняване на телефона не съсипва момента. Хира се отдръпва леко, а Орхун поглежда екрана.

– Майка ми… – прошепва той и вдига. – Ало?

От другата страна гласът на Афифе звучи необичайно спокоен.

– Намерил си Нева.

Орхун присвива очи, изненадата му е очевидна.

– Кой ти каза?

Кратка пауза. После Афифе, сякаш бързо скроила обяснение, отвръща:

– Когато ти се обади, Джихангир беше при мен.

– И какво е правел там? – тонът на Орхун се изостря, а в очите му проблясва подозрение.

– Дойде да говорим… – казва тя спокойно, но преглъща трудно.

Орхун не се успокоява.

– Защо не ми се обади, за да ми кажеш, че той е бил при теб?

– Чаках те – отвръща Афифе, опитвайки се да звучи естествено. – Помислих, че ще се обадиш и ще ми кажеш какво става. Но… как разбра къде е Нева?

Орхун поглежда Хира, чиито очи светят с онова доверие и спокоиствие, което само тя му дава. Усмивка пробягва по лицето му.

– Благодарение на Хира. Тя си спомни някои неща.

От другата страна на линията Афифе извръща очи към тавана, сякаш си казва наум: „Пак тази Хира…“

– И успя ли да разбереш кой стои зад отвличането? – пита Афифе, този път едва успява да скрие любопитството си.

Орхун се усмихва леко, осъзнавайки, че майка му се опитва да разбере, дали той знае.

– Имам едно име в главата си, но ми трябва доказателство. И го търся навсякъде. Още малко… вече съм по петите му. Щом го намеря, първо при теб ще дойда. Обещавам.

Лицето на Афифе се напряга. Знае, че тези думи на сина ѝ са предупреждение, отколкото утеха. Но тонът ѝ остава равен:

– Добре. Ще говорим, когато се прибереш.

Тя затваря телефона и остава неподвижна в стаята. Тишината е оглушителна. Афифе усеща, че всяка стъпка на Орхун я приближава до пропастта, но не смее да покаже страха си.

Действието прескача. Коридорът на полицейското управление е дълъг и студен, лампите хвърлят бледа светлина върху лъскавия под. Хира и Орхун вървят рамо до рамо, стъпките им кънтят, но напрежението е осезаемо. Двамата приближават стаята, където Нева влезе, за даде показания.

Пред вратата стои Джихангир, скръстил ръце, с лице, на което тревогата и нетърпението се борят. Вратата се отваря и Нева излиза, придружавана от полицай. Лицето ѝ е непроницаемо, нито усмивка, нито сълза, само ледена маска. Погледът ѝ се плъзга по Орхун и Хира, студен и далечен.

Орхун се приближава, без да се смущава от хладината.

– Почини си малко – казва Орхун на Нева. – По-късно искам да ти задам няколко въпроса. Искам да науча всички подробности.

Нева не отговаря, само премигва, сякаш вече е някъде другаде. Орхун поглежда Хира и с леко кимване ѝ дава знак: „Да вървим.“ Двамата тръгват, но внезапно пътят им е препречен. Полицай застава пред тях, с ръка, вдигната за да го спре.

– Г-н Орхун, не можете да си тръгнете! – казва с официален, но решителен тон.

Орхун застива на място, веждите му се свиват, а Хира спира до него, притискайки пръсти към устните си. В очите ѝ се чете страх. В този момент по устните на Нева пробягва едва забележима усмивка, мимолетна, но достатъчна да покаже, че няма връщане назад.

Орхун и Хира стоят един до друг, очите им се срещат за миг, в тях има страх, но и решителност. След това Орхун бавно се отделя от Хира. Във всяка негова стъпка има увереност, когато се приближава към полицая.

– Защо не мога да си тръгна? – гласът му е дълбок и спокоен.

– Трябва да дойдете с нас – отвръща полицая, без да трепне.

Един бърз жест и втори полицай се приближава, за да ги придружи. Погледът на Орхун се изостря, челюстта му се стяга. Хира се оглежда, опитва се да разбере какво става. Тогава забелязва Нева. Върху лицето ѝ се появява онази тънка, почти подигравателна усмивка. В главата на Хира отекват думите ѝ:

„Знам чий човек е този, който ме отвлече… Орхун Демирханлъ.“

Орхун вдига глава и впива предизвикателен поглед в Нева и Джихангир, а Хира е разкъсана от безсилие. Нева и Джихангир си разменят погледи, в които се крие задоволство, и нещо по-тъмно, почти злокобно.

Хира внезапно излиза напред и застава между полицаите и Орхун, с разтреперани ръце, но с пламък в очите.

– Това, което правите, е несправедливо! – гласът ѝ кънти в коридора. – Той никога не би направил подобно нещо! Той е невинен!

Нева я гледа с леденото спокойствие на победител, а в очите на Джихангир проблясва ревност. Орхун протяга ръка, обхваща дланите на Хира и ги стиска силно.

– Това няма да продължи дълго – казва той уверено. – Дръж се. Не се плаши!

Сълза проблясва по лицето на Хира.

– Толкова е несправедливо… – прошепва тя, гласът ѝ се пречупва. – Аз знам колко се бореше, за да намериш Нева.

Орхун забелязва самодоволните погледи на Нева и Джихангир. Навежда се леко към ухото на Хира, гласът му е като шепот:

– Не им показвай колко те нараняват. Ако го направиш, ще са победили.

Поглежда я дълбоко в очите, и тя разбира. Събира сили, изправя гръб. Вече изглежда по-силна, въпреки че вътре в нея бушува буря.

– Точно така искам да те виждам – казва той с лека усмивка. – Помни: съвестта ми е чисто и оттук ще изляза с високо вдигната глава.

Хира кимва, стиснала устни, за да не се разплаче. После се обръща към полицаите:

– Къде го водите?

– Ще ни погостува в ареста – казва единият.

Хира преглъща тежко. Поглежда Орхун и се опитва гласът ѝ да не трепне.

– Ще те чакам тук. И ще излезем оттук с високо вдигнати глави, както каза.

Орхун я гледа с обич и гордост, после кимва. Полиците го поемат. Той върви между тях бавно, с гордо вдигната глава – като човек, който е уверен, че много скоро ще бъде на свобода. Хира затваря очи за миг, поема дълбоко въздух и изправя рамене. Ще издържи, заради него.

Хира стои на няколко метра от Нева и Джихангир, стиснала телефона до ухото си, опитвайки се да звучи спокойна, въпреки че сърцето ѝ бие като лудо.

– Орхун току-що беше задържан, г-н Явуз– прошепва тя. – Казаха, че ще го държат в ареста… Да… Добре. Но, моля ви, побързайте.

Затваря телефона и вдига очи, и тогава среща погледа на Нева. В очите ѝ блести студен триумф, устните ѝ се извиват в малка победоносна усмивка.

– Напразно усилие! – подхвърля Нева с високомерие, така че Хира да чуе.

Хира поема дълбоко въздух и тръгва към тях. Очите ѝ пламтят от решителност. Застава срещу Нева, лице в лице, без да мигне.

– Какво стана? – подхилква се Нева. – Пак ли ще твърдиш, че бъдещият ти съпруг е невинен?

– Ще го повтарям, колкото е нужно – отвръща Хира с глас, в който се смесват болка и увереност. – И един ден вие самите ще разберете.

Нева пристъпва към нея, гледайки я отвисоко, а Джихангир не откъсва поглед от Хира. В очите му се чете нещо повече от интерес, смесица от напрежение и потисната ревност.

– Когато всичко излезе наяве, ти ще си тази, която ще съжалява – изсъсква Нева.

Хира присвива очи.

– За какво говориш?

– Чух гласа му по телефона – казва Нева с хладна увереност. – Човекът, който ме отвлече, говореше с Орхун. Няма как да го сбъркам.

Хира онемява за миг.

– Само затова ли го обвини? – шепне тя, шокирана. – Защото си мислиш, че си чула неговия глас? Това ли е причината да го тикнеш в ареста?

Нева отмества поглед с демонстративно безразличие, отказвайки да отговори.

– Това дори не е доказателство! – изригва Хира. – Това е… абсурд! Орхун се бореше да те намери, въпреки че го обвиняваха. Не заради себе си, а защото не понася някой, дори врагът му, да бъде в капан като теб.

– Значи според теб е народен герой – смее се Нева.

– Ако за теб отплатата за всичко, което направи, е да го унижаваш и да го вкарваш в ареста без доказателства, това е твой избор – отвръща Хира, гласът ѝ е спокоен, но очите ѝ горят. – Но истината рано или късно ще излезе наяве.

Хира се обръща рязко и тръгва по коридора.

– В крайна сметка Орхун ще си получи наказанието! – извиква след нея Нева. – И ти ще го видиш!

Хира не спира и не трепва. Вътре в нея бушува буря, но отвънка тя е хладна и силна.

Нева издиша рязко и хвърля последната си стрела:

– Аз повече с жена на престъпник няма да се занимавам. Връщам се в имението, все пак някой трябва да се грижи за него. Истинската му господарка!

Нева тръгва към изхода, очаквайки Джихангир да я последва, но той не помръдва. Погледът му остава прикован в Хира, в начина, по който защитава Орхун, при това с такава страст.

– Баткооо? – подвиква се раздразнено Нева.

– Ти върви. Аз ще остана още малко – отговаря Джихангир, без да откъсне очи от Хира.

Нева се обръща и вижда всичко в погледа му. Побеснява, но не казва нищо.

– Добре… твоя работа – изсъсква тя и излиза.

Хира минава покрай Джихангир с поглед, пълен с предизвикателство. Той я следи с очи, но не намира думи, а вътре в него нещо се разкъсва между завист и възхищение.

– Все още ли вярваш, че Орхун е невинен? – тонът му е подигравателен, но зад него се усеща напрежение.

Хира се изправя. Очите ѝ светят, в тях няма и капка съмнение.

– Вярвам с цялото си сърце. Доверявам му се, както се доверявам на себе си.

В гърдите на Джихангир пламва ревност.

– Любовта явно наистина прави човека сляп…

– Да, той е скъп за мен – отвръща тя спокойно. – Но това няма нищо общо. Орхун е обвинен несправедливо. И ако беше някой друг, пак щях да застана пред всички и да го защитя.

Думите ѝ пронизват тишината. Джихангир мълчи, а Хира се осмелява да продължи:

– Вие носите гнева на миналото и го изливате върху него. Това не е справедливо. Говори с Нева. Никаква обида не си струва, за да погубиш съвестта си.

– Признавам – казва той – носим тежък гняв. И сестра ми има своите недостатъци, но никога не лъже. Научи се да се бори честна още като дете.

Хира поклаща глава.

– Не е той! – заявява тя решително.

Хира си спомня: „Афифе Демирханлъ! Какво направи с Нева? Къде я криеш?“ – чува в мислите си гласа на Орхун, гневен и решителен.

– Не е той… знам го – повтаря Хира.

– Орхун е толкова високо в очите ти, че ще трябва да падне и да се пръсне на хиляди парчета, за да видиш истината – казва Джихангир мрачно.

– Той не е за подценяване. Сам характерът му го издига. Друго лице няма да видя, защото няма друго.

Очите на Джихангир се свиват.

– Истините често болят. И ти ще го разбереш… по трудния начин – отвръща Джихангир.

– Ако продължавате да покривате лъжите на Нева, вие ще страдате, не аз – отговаря Хира уверено.

Настъпва мълчание. После Джихангир въздъхва.

– Няма смисъл да чакаш тук. Отивам в имението. Мога да те закарам.

Хира го поглежда с огън в очите.

– Орхун е тук, значи и аз съм тук.

Джихангир отмества поглед, раздразнен от силата ѝ и увереността ѝ. Завърта се и се отдалечава, а стъпките му кънтят като признание за поражение.

Денят се изнизва бавно над града. Слънцето се плъзга по Босфора, водата блести като разтопено злато. Чува се далечно гудене на кораб, а чайките кръжат в небето, сякаш са свидетели на всяка човешка драма, която се разиграва в този безкраен град. Шумът на улиците се слива с морския вятър, Истанбул диша, без да спира за ничии тревоги.

Тежката врата на имението се отваря и в него, като победител влиза Нева. Лицето ѝ сияе от самодоволство, а в очите ѝ пламти чувство за превъзходство. На прага я посреща Гонжа, с леко притеснение в погледа.

– Добре дошли… и, ъъ…– казва плахо тя.

Нева само вдига ръка с жест „мълчи“ и подминава. Гонжа побързва да изчезне към кухнята. Нева остава сама в антрето и оглежда имението с бавен, пълен с притежание поглед.

– От днес… – прошепва тя с усмивка – в тази къща ще се чува само гласът на истинските Демирханлъ.

Нева тръгва към салона с походката на човек, който вече се чувства господар на къщата. В този миг по стълбите се появява Афифе, придружена от Шевкет. Очите на Нева светват от лукаво удоволствие.

– Радостта ви личи отдалеч, г-жо Афифе. Май наистина сте ме чакали с нетърпение.

Афифе стиска юмруци. Пръстите ѝ побеляват, но преди да отвърне, телефонът ѝ звъни. Тя вдига.

– Да, Явуз? – гласът ѝ е рязък, а лицето ѝ помръква, докато слуша отсреща. Очите ѝ се вдигат и се впиват в Нева с поглед, който може да убива.

– Ти… – просъсква тя.

Нева се изправя с гордост.

– Май вече сте разбрали новината! – казва, сякаш всеки миг очаква аплодисменти.

Въздухът между тях пламти от ненавист и презрение. Афифе мълчи, но очите ѝ обещават буря.

Действието се пренася в ареста. Тихо щракване на ключ и тежката решетка се отваря. Орхун вдига глава и лицето му просветва, когато вижда Хира. Тя пристъпва към него с очи, пълни със сълзи, които упорито се опитва да задържи.

– Не трябваше да си тук – прошепва тя.

Орхун протяга ръце и обгръща лицето ѝ през решетките, сякаш само с докосване може да изтрие страха ѝ.

– Какво ти казах? – гласът му е спокоен, твърд. – Трябва даа бъдеш силна. Без треперещ глас, без наведена глава.

Хира преглъща сълзите си.

– Държа се… Не се тревожи. Само ти виждаш тази моя страна.

Орхун я гледа дълбоко в очите, като да ѝ влива кураж.

– Това няма да продължи дълго.

– И не бива! – отвръща тя, в гласа ѝ трепти отчаяна надежда. – Ти си невинен. Обадих се на г-н Явуз. Ще дойде с адвокат. Щом се появи, всичко ще се оправи, нали?

– Адвокатът ще свърши каквото трябва. – Орхун обаче остава замислен, сенка минава през погледа му.

Хира веднага усеща.

– Нещо те тревожи… Да не би да губиш надежда?

– Не! – Орхун поклаща глава. – Само мисля за случилото се. Нева знае, че нямам вина, но въпреки това ме обвини.

Хира въздъхва.

– Казала е, че е чула гласа ти по телефона… Това е нелепо.

Орхун кимва бавно.

– Ясно е, че Нева е подготвила някаква игра. Още не знам каква… но ще разбера.

Хира стиска решетките, очите ѝ блестят.

– Кажи ми какво да направя! Готова съм на всичко, за да те видя отново свободен. Покажи ми пътя, ще вървя по него, колкото и да е труден.

Орхун поставя дланите си върху нейните, погледът му е като обет.

– Тогава не пускай ръката ми и остани силна… като истинска Демирханлъ!

Хира се усмихва през сълзи. В този миг разбира, че силата му се влива в нея. Двамата се гледат дълго през решетките, любов и вяра се срещат насред мрачната килия.

Камерата бавно се отдръпва, оставяйки Хира и Орхун свързани през желязото, но непоклатими в обичта и решимостта си.

Фатих разбира от братът на Джейлян, че тя е приела да работи за Орхун, защото той е искал само да знае дали Нурша е добре, дали няма някакви проблеми. Освен това, Джейлян се е нуждаела от пари за операцията му.

Фатих съжалява, че не е послушал Джейлян, когато тя се е опитала да му каже, и ѝ се извинява.

Кенан и Нурша се страхуват, че са загубили всякаква възможност да получат попечителство над Нефес заради караницата си, която е чула социалната работничка.

Рашит и Нефес се връщат в дома на Афет.

След няколко дни социалната работничка отива при тях и им съобщава добрата новина, че е написала положителен доклад за тях. Тя се е убедила още повече, че те са истинска двойка, когато е чула караницата им.

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.