Плен – Сезон 2 Епизод 78 (Ето какво ще видим)

Хладният, дълъг коридор на затвора ехти от стъпките на адвоката, който стои в очакване. Вратата в края се отваря и Хира се появява, лицето ѝ е сериозно, но в очите ѝ проблясва напрежение.

– Здравейте – казва тя, докато се приближава.
– Добре дошли, г-це Хира – отвръща адвокатът. – Заповядайте, да минем в стаята за срещи.

Те тръгват бавно по коридора, а думите му прорязват тишината:

– Тази сутрин г-жа Афифе е дала показания, в които признава, че тя е организирала отвличането на Нева, може би вече знаете.

Хира замръзва за миг, очите ѝ се разширяват.

– Не знаех… Какъв е резултатът?
– Прокурорът отказа да приеме признанието – отговаря адвокатът. – Г-жа Афифе поиска да види г-н Орхун, успях да уредя кратка среща.

Докато той говори с възхищение за това как една майка е готова на всичко, за да спаси сина си, Хира мълчи. Тя знае истината и тежестта ѝ я притиска.

– Какво е положението по делото? – пита тя с надежда, която звучи почти отчаяно. – Ще го извадите, нали?

Адвокатът спира за миг и я поглежда право в очите:

– Няма да ви лъжа. Няма да е лесно. Процесът може да се проточи повече, отколкото очаквахме. Засега всичко е срещу нас.

Хира усеща как гърлото ѝ се свива, очите ѝ парят. Но миг по-късно изправя рамене и тръгва напред, решена е да се бори до край.

Хира крачи напред-назад, сърцето ѝ бие бързо. Вратата се отваря и Орхун влиза, придружен от надзирател. В мига, в който погледите им се срещат, всичко наоколо изчезва.

Хира стои неподвижно, а очите ѝ блестят от обич. Орхун се приближава и я прегръща силно, сякаш иска да заличи разстоянието, което ги дели. Хира се отпуска в прегръдката му, затваря очи и поема аромата му, сякаш да запечата този момент в душата си.

Той вдишва уханието на косите ѝ, без да забележи как тя преглъща тежко, опитвайки се да скрие колко трудно ѝ е да бъде силна. Всяка секунда в тази стая е смесица от копнеж и мълчалива болка.

Орхун леко се отдръпва, за да види лицето ѝ.

– Всичко наред ли е? – пита той с дълбок, загрижен поглед.

Хира го гледа с увереност и сила, които само любовта може да даде:

– Да. Всичко е наред.
– Никой в имението не те притеснява, нали? – в гласа му има леко напрежение, сякаш усеща напрежението, което витае в имението.

Тя се усмихва топло, с желание да го успокои:

– Не, нищо не ме тревожи, не се безпокой. Али пита за теб, беше притеснен. Казах му, че си заминал за няколко дни по работа, и без това скоро ще се върнеш у дома.
– Да – отвръща той, като че ли се хваща за тази мисъл като за спасително въже.

Хира му кимва окуражително, после тихо добавя:

– Донесох ти чисти дрехи. И…

Тя спира, бузите ѝ поруменяват, а погледът ѝ бяга от неговия.

– И какво? – настоява Орхун, с едва доловима усмивка.
– Добавих нещо, за да ме помниш… Ще го видиш, когато ти ги предадат – казва тя нежно и видимо притеснена.

Орхун взима лицето ѝ в длани, сякаш държи най-ценното нещо на света:

– А аз нямам какво да ти дам. Дължа ти толкова много…
– Не говори така – прекъсва го тя. – Ти ми даде живот. Дом, в който се чувствам на място. Любов, която не бих заменила за целия свят.

Той целува ръцете ѝ, а тя притваря очи от вълнение. После се навежда към ухото ѝ, гласът му е топъл и наситен с емоция:

– Това, което ми даде, е безценно. С теб всичко е истинско, всичко има стойност.

В погледите им се чете едно – ще устоят на всичко, заедно.

Хира и Орхун седят един срещу друг, държат се за ръце, а в погледите им личи колко много се обичат.

– Благодарение на теб дори тази ситуация е поносима – казва Орхун с мек, но уверен глас. – Самото това, че си до мен, ми дава сили.

Хира се усмихва, опитвайки се да скрие болката, която я гризе отвътре.

– Майка ми тази сутрин е дала показания – продължава той. – Но е закъсняла. Ако беше оставила аз да се заема, нямаше да стигнем дотук.
– Прав си – кимва Хира.
– Едно искам от теб – гласът му става сериозен. – Майка ми няма да покаже слабост, но сега е съсипана. Не допуска никого близо до себе си. Но ти я следи отдалеч, не я изпускай от поглед.
– Не се тревожи – обещава Хира.

В този момент вратата на стаята за свиждане се отваря.

– Времето изтече! – обявява надзирателят.

Хира го поглежда, после – Орхун. Болката проблясва в очите ѝ. Орхун моли за още минута, надзирателят се отдръпва. Той хваща лицето ѝ в дланите си:

– Мисълта ми е винаги при вас. Ако вие сте добре, аз също съм добре. Никога не го забравяй!

Целува я по челото. Тя затваря очи, сякаш иска да запечата този миг в сърцето си.

– Пази се – казва той.

– И ти се пази. Ще дойда пак! – отвръща Хира с треперещ глас.

– Всичко ще се нареди – уверява я той, преди да излезе.

Вратата се затваря. Хира стои неподвижно още секунда, после раменете ѝ се разтърсват от тихо, но дълбоко ридание.

Орхун влиза в килията. Погледът на един от затворниците, с когото преди са имали спречкване, е изпълнен със зловещо любопитство. На леглото си Орхун вижда чанта. Най-отгоре намира торбичка с лавандула и снимка на него, Хира и Али, а върху нея бележка:

„Някои моменти… Някои аромати… Постоянно мисля за теб!“

Той гледа снимката с онзи поглед, в който се смесват и копнеж, любов и сила.

Хира се връща в имението. Веднага вижда Али и Гонжа. Изражението ѝ омеква, когато вижда момчето.

– Аличо? Добре ли си? – пита тя с тревога, а после се обръща към Гонжа – Всичко наред ли е?

Али се втурва към нея и се хвърля в прегръдките ѝ.

– Няма проблем – обяснява Гонжа. – Просто ви чакаше.
– Много ми липсваше! – казва Али, вперен в нея с детска искреност. – И чичо го няма… Когато и двамата ви няма, се плаша.

Хира нежно докосва бузата му:

– Не се страхувай, Аличо. Нито аз, нито чичо ти ще те оставим!

Момчето обаче е тъжно:

– Но той още не се е върнал. Каза, че скоро ще дойде…

Хира се опитва да не се издаде:

– Не е толкова близо, колкото ти се иска. Но той ще се върне.
– След петнайсет дни ли? – пита Али с надежда.
– Може и по-скоро – усмихва се тя.

В този момент се появява Нева.

– Може да ви се наложи да чакате повече… Много повече. А може и никога да не дойде – отбелязва доволна Нева.

Али помръква, а Хира я гледа с твърдост.

– Но вие чакайте. Само че… не се надявайте прекалено.
– Защо каза това? – шепне Али, гледайки към Хира.
– Шегува се – отвръща Хира.
– Не беше смешно – казва момчето.
– И аз така мисля – отговаря Хира, прегръщайки го още по-силно.

Действието се пренася в стаята на Афифе.

Афифе седи в креслото, когато вратата се отваря и Нева нахлува без покана.

– Надявам се, че не преча – казва тя с престорена любезност.
– Какво искаш? – гласът на Афіфе е остър като нож.
– Обмислихте ли предложението ми? – пита Нева, с усмивка, в която няма нищо мило.

Афифе се изправя:

– Ако мислиш, че ще седнем на една маса за преговори, се лъжеш! Между нас няма как да има общо решение. Сега… вън!

Но Нева се приближава още малко, със същата самодоволна осанка:

– Чух, че тази сутрин сте ходили при прокурора да си признаете. Но… май не сте постигнали нищо.
– Ще разбереш, че с мен не се играе – предупреждава Афифе, очите ѝ проблясват от гняв.
– А вие ще разберете, че и аз не играя. Жените от рода Демирханлъ не си губят времето с игри, нали така? – отвръща Нева решително.

Тя се обръща към вратата, но преди да излезе, поглежда през рамо:

– Помислете над предложението ми.

Вратата се затваря, а Афифе остава неподвижна, стиснала зъби, сякаш едва се сдържа да не последва Нева.

В същото време Хира стои пред отворения прозорец. Студеният въздух нахлува в стаята и разрошва косата ѝ. Погледът ѝ е прикован някъде далеч, отвъд градината. Сълзи се стичат по бузите ѝ, а Хира дори не опитва да я спре.

В същото време в затвора Орхун е легнал на долното легло на двойната койка, в ръце държи книга. Чува се металически шум, вратата се отваря. Пазачът извиква със строг глас:

– Време е за разходка!

Един от затворниците, беден и мълчалив човек, приближава до Орхун.

– Г-н Орхун, вие няма ли да излезете на двора?
– Не, добре съм си тук – отвръща спокойно Орхун.
– Да ти донеса чай тогава? Прясно съм го запарил.
– Ще си взема сам – казва Орхун, без да подозира, че някой друг вече го наблюдава.

От съседното легло, друг затворник, този, който отдавна му има зъб, го наблюдава като се прави, че чете вестник. Погледът му е мрачен и изпълнен с решителност. Ръката му опипва ръба на матрака и изважда умело скрито остро оръжие.

Връщаме се при Хира, която продължава да гледа навън. Внезапно нещо в нея трепва, сякаш сетивата ѝ усещат невидима опасност. Слага ръка върху гърдите си, дишането ѝ се учестява.

– Господи, пази го… моля те, върни ми го жив и здрав – шепне тя с треперещ глас.

Орхун си приготвя чаша чай. Движенията му са бавни, съсредоточени. Не вижда как зад него се приближава мъжът с ножа. Пръстите му стискат дръжката на оръжието, готов да нанесе удар.

Изведнъж острието се спуска, но в последния миг Орхун, воден от инстинкт, се завърта и отблъсква първия опит.

– Ще те убия! – изревава нападателят.

Камерата ни показва Хира, която слага длан върху сърцето си. Диша накъсано, очите ѝ се пълнят със сълзи.

– Господи, моля те… върни го у дома… при майка му, при Али… при мен! – думите ѝ се смесват с напрегнатата музика.

В затвора Орхун отново парира удара, но острието все пак разкъсва ръкава му и оставя кървяща рана по ръката. Той обаче не губи самообладание – сграбчва китката на нападателя и с рязко движение го събаря на пода. Притиска ръцете му зад гърба.

– Пазач! – извиква силно Орхун.

Двама охранители нахлуват.

– Какво става тук?!

– Ще си платиш за това! – злобно изсъсква нападателят, докато го извеждат.

Орхун стои изправен, кръвта от раната му капе по пода, но на лицето му няма и следа от болка. Погледът му остава закован върху противника, докато вратата се затваря.

Кенан приключва телефонния разговор и влиза в стаята. Есра веднага насочва вниманието си към него, погледът ѝ буквално го следва.

– Честно казано, толкова много харесах този квартал, че мога да прекарам целия си живот тук! – казва тя с искрено въодушевление.

Нуршах, която слуша отстрани, рязко повдига вежди и почти инстинктивно изстрелва:

– Няма как!

Есра и Кенан се обръщат към нея. Кенан, видимо изненадан, я гледа внимателно:

– Добре ли си наистина?

Нуршах замръзва за миг, не знае какво да каже. Есра бърза да поеме контрола над ситуацията, усмихва се и обяснява:

– Знаеш, Нуршах е свикнала да ме вижда в движение. Пътувала съм почти навсякъде – Индия, Непал, Индонезия… Но никъде не съм намирала такова спокойствие като тук. Толкова места посетих, толкова пари похарчих, за да намеря смисъла на живота… а ето, оказва се, че моето място е тук.

Тя хвърля поглед към Нуршах с едва доловима усмивка:

– Разбрах, че нито богатството, нито парите са важни. Има други ценности в живота.
– Точно така – кимва Кенан одобрително.

Нуршах се надига рязко:

– Аз ще отида до кухнята да си направя кафе.

Кенан не реагира, но тя го гледа настойчиво:

– Казвам, че ще отида до кухнята.

Той разбира подтекста:

– Аха… ще ти помогна. Все пак знам, че приготвянето на кафе за теб е цяло приключение.

Есра се засмива зад тях:

– Моли се, че изобщо е намерила кухнята, принцесата на Демирханлъ.

Кенан тръгва след Нуршах, а Есра ги изпраща с доволна усмивка.

Нуршах, с напрегнато лице, приготвя кафе. Кенан стои до нея, наблюдавайки я.

– Защо ме извика тук? – пита той с любопитство.

Нуршах се смущава, не го поглежда.

– Питам те, госпожице Лейди, защо ме извика? – повтаря Кенан. –Ще ми отговориш ли?
– Недей да ми викаш Лейди! – изтърсва тя рязко.

Кенан примигва от изненадата. Нуршах, осъзнавайки тона си, оставя приборите и поема въздух:

– Исках да се извиня… за това, че те поставих в неудобна ситуация.
– Какво неудобство? – не разбира той.
– Ами… приятелката ми се появи изневиделица. Тя е малко… без задръжки.
– Няма проблем – усмихва се Кенан. – Есра е симпатична и забавна.
– Значи ти е харесала? – пита Нуршах с напрежение в гласа.
– Да, защото е приятна, какво толкова? – казва той.

Нуршах се стяга, но бързо прикрива реакцията си:

– Нищо… Поне няма да стои дълго.
– За мен няма значение. Може да остане колкото иска – отвръща той спокойно и излиза.

Щом вратата се затваря, Нуршах мърмори ядосано:

– „Забавна“…

В гърдите ѝ се надига странна смесица от раздразнение и непозната ревност.

Кенан е потънал в документи, а на отсрещното бюро Нуршах се опитва да работи, но напрежението в нея личи. Есра се разхожда из кантората, очите ѝ сякаш магнитно се връщат към Кенан. Тя се приближава до бюрото му:

– Толкова бързо работиш… – казва тя с усмивка, която говори повече от думите.

Кенан повдига поглед за миг, усмихва се учтиво и пак се връща към папките.

– И при това изглеждаш толкова уверен – продължава Есра, навеждайки се леко към него.

Той само отвръща спокойно:

– Благодаря.
– Според мен клиентите ти са големи късметлии – добавя тя с леко намигване в гласа.

В този момент Нуршах се задавя с кафето си и започва да кашля. Есра се обръща изненадана, а Кенан, с леко закачлива усмивка, я дразни:

– Какво стана? Не можеш ли да пиеш собственото си кафе?
– Нищо ми няма! – отрязва го тя, леко засегната.

Телефонът на Нуршах звъни. Тя вдига, слуша внимателно, лицето ѝ помръква.

– Да, г-н Рюстем… Разбирам… Ще дойда лично да ви донеса документа за подпис.

Затваря телефона с въздишка.

– Рюстем си е счупил крака, не може да излезе. Ще трябва аз да отида да взема подписа му.

Поглежда към Кенан, после уж между другото предлага на приятелката си:

– Ела с мен, ще ти е приятно да се разходиш.
– Знаеш, че сега не е добра идея… журналистите – оправдава се Есра, но всъщност има друго впредвид, че не иска да изпусне шанса да остане насаме с Кенан.
– Мястото е близо – настоява Нуршах.
– Може… – кима Есра, после изведнъж се обръща към Кенан с блеснали очи:
– А после да се поразходим из квартала?

Нуршах онемява, а Кенан отговаря учтиво:

– Съжалявам, имам много работа, ще го оставим за друг път.
– Добре, ще чакам – казва Есра с мека усмивка.

Погледът на Нуршах пробожда Кенан, който веднага усеща, че трябва да разбере какво се случва. Тя мълчаливо му хвърля поглед „Ела в кухнята“. Той се изправя и тръгва след нея, озадачен.

Нуршах влиза в кухнята с бързи, почти нервни крачки. Лицето ѝ е напрегнато, а очите ѝ – леко замъглени от недоизказани думи. След секунди се появява и Кенан, който, въпреки че усеща, че нещо я гложди, я гледа с леко закачлив поглед.

– Защо пак ме повика тук? – пита той с тон, в който се крие закачка, но и любопитство.

Тя спира за миг, колебае се, после тихо казва:

– Ще дойдеш ли с мен да вземем подпис от г-н Рюстем?

Кенан я гледа учудено, сякаш му предлагат нещо напълно излишно:

– Е, това е само един подпис… Ще го свършиш и сама.

Нуршах замълчава за миг, после бързо измисля извинение:

– Да, ама… на връщане можехме да вземем и украса за стаята на Нефес.

Кенан въздиша и поклаща глава, вече разчел намерението ѝ:

– Пак искаш да променяш стаята, нали? Откажи се! Имам куп работа, не мога да зарежа кантората.

Тя се заплита в собствените си думи, търсейки нова причина:

– Ако отидем заедно, в квартала ще изглеждаме като истинска семейна двойка.
– Най-важното беше да убедим социалните, а това вече го направихме – отвръща той спокойно, но категорично.

Настъпва кратка пауза. Кенан усеща, че в думите ѝ има нещо недоизказано, и я поглежда внимателно:

– Искаш да ми кажеш нещо, нали?

Нуршах, като в капан, почти изригва:

– Не, какво да ти кажа повече? Всичко, което казвам, го оборваш!

Той не харесва посоката, в която отива разговорът, и отсича:

– Да не задълбаваме. Разговорът вече тръгна в грешна посока. Аз по-добре да се върна на работа… Защото ти започваш да ставаш заядлива.

Кенан се обръща и напуска кухнята. Нуршах остава неподвижна за момент, вперила поглед в гърба му, а после също излиза.

Кенан вече е на бюрото си, когато Нуршах се връща от кухнята. Есра е седнала настрани, с телефон в ръка, но очите ѝ са приковани в Кенан.

– Тръгвам – казва Нуршах, докато събира чантата и документите си. – Ще се видим по-късно.– До скоро – отвръща Кенан, без да вдигне поглед от работата си.– Нуршах, скъпа – намесва се Есра с престорена миловидност, – недей да бързаш да се връщаш. Остани, колкото искаш.

Нуршах ѝ хвърля поглед, в който има и недоумение, и раздразнение, и без да каже повече – излиза. Есра, доволна, се обръща към Кенан с онзи същия флиртуващ блясък в очите.

Кенан е напълно погълнат от работата си, погледът му е вперен в документите пред него. Мълчанието в офиса е нарушено от гласа на Есра, която, седнала удобно, отново се опитва да привлече вниманието му.

– Много те уважавам, Кенан – казва тя с онзи мек, почти флиртуващ тон. – Заради дъщеря си правиш огромна жертва.

Кенан вдига поглед, леко изненадан.

– Защо? – пита той с неподправено любопитство.

Есра се усмихва загадъчно:

– Оженил си се за човек, когото не познаваш. Добре де, жената е нашата Нуршах, но все пак… Можеше да е някоя опасна, дори психопатка. – казва Есра и добавя с престорена невинност – Не, не, моето приятелче не е психопат, но понякога… инатът ѝ може да докара човек до лудост.

– О, познавам го добре. – усмихва се Кенан. – Но освен ината си, Нуршах има изключително чисто сърце. Да, малко е твърдоглава, но е и много грижовна. И знаеш ли… тук жертва направи не аз, а тя. Аз се ожених заради дъщеря си, за да я спася. Но Нуршах… тя прие този брак, за да не се разделям с детето си. Такова нещо малко хора биха направили. И това… никога няма да го забравя.

Есра кимва, но в очите ѝ проблясва нещо между признание и премерен интерес:

– Да, Нуршах наистина има голямо сърце.

– Така е – потвърждава Кенан и за момент се замисля, сякаш думите му го връщат към спомени.

Кенан работи съсредоточено, а Есра използва всякакъв претекст да се доближи до него. Предлага му да направи кафе, но той настоява сам да го приготви, защото не кара гостите си да работят.

Докато Кенан излиза към кухнята, Есра прошепва, сякаш само на себе си:

– Ах, само ако можех да стана гост в сърцето ти…

Есра внезапно изпищява – в косата ѝ има „буболечка“. Кенан се връща, успокоява я и внимателно маха калинката от косата ѝ.

В този момент в офиса влиза Нуршах. Погледът ѝ застива – пред нея са Кенан и Есра, на сантиметри един от друг.

– Готово – усмихва се Кенан, – няма страшно. Това е само калинка.
– Калинка?! – Есра поема въздух. – Казват, че носи късмет. Може би моят момент е дошъл…
– Няма какво да прави калинка в кантората – намесва се рязко Нуршах, – сигурно е нещо друго.
– Не, истинска е – отвръща спокойно Кенан.
– Аз вече си пожелах нещо – казва Есра и леко пее: – „Лети, лети, калинке…“

Нуршах пристъпва напред:

– Я да видя аз!

Кенан поглежда в ръката си, калинката вече е отлетяла.

– Отлетя – казва той.
– Значи желанието ми ще се сбъдне! – възкликва Есра, лицето ѝ грее.

Нуршах троснато пуска чантата си на бюрото и шумно дръпва стола. Кенан я гледа озадачено, но тя избягва погледа му.

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.