Плен – Сезон 2 Епизод 80 (Ето какво ще видим)

Хира влиза в салона с напрегнато изражение на лицето. В този момент, от стаята на Али излиза Муса. Погледът му веднага я фиксира, вижда тревогата в очите на Хира.

– Сестричке, добре ли си? – гласът му е мек, но пропит с тревога. – Изглеждаш неспокойна. Какво се е случило?

Хира притиска длан към гърдите си, преглъща тежко.

– Изведнъж, някаква тежест ме притисна тук – прошепва тя, сякаш камък се е стоварил върху гърдите ѝ. – Все едно някой е поставил огромен камък върху мен. Притискаме и ми спира дъха…

Муса се намръщва, лицето му се изпълва с безпокойство, но се опитва да я успокои.

– Да не е от това, че сте разделени със зетя? Бог да даде, час по-скоро да ви събере отново.

Внезапно, звънът на телефон нарушава тежката атмосфера. От верандата, с телефон на ухото, влиза Афифе. Лицето ѝ е напрегнато, гласът – решителен.

– Ало. Да, аз съм. Откъде се обаждате? – Афифе прави пауза, а веждите ѝ се повдигат. – Кой?

Муса, щом я вижда, бързо се изправя и оправя стойката си.

– Ще се върна към работата си – казва той на Хира и почти незабележимо се отдръпва.

– Добре, чакам – отговаря Афифе в телефона и продължава да слуша отсреща.

Муса напуска салона бързо, с видима загриженост. Афифе обаче замръзва на място. Очите ѝ се разширяват, гласът ѝ потреперва.

– Синът ми… Синът ми добре ли е? – думите излизат накъсано, като че ли самата тя се страхува от отговора.

Хира усеща как краката ѝ омекват. Сърцето ѝ забива лудо.

– Да не… да не се е случило нещо с него? – обръща се тя към Афифе с глас, който трепери от ужас.

– Орхун… Как е?… Да… Идвам веднага! – прекъсва Афие, като че ли всяка секунда е от значение.

Тя започва да се движи припряно, а Хира, вече обзета от паника, я спира.

– Г-жо Афифе, моля ви, кажете ми! – гласът ѝ е пропит с отчаяние. – Нещо лошо ли е станало? Какво е? Защо сте толкова разтревожена?

Афифе я поглежда право в очите. Погледът ѝ е замъглен от сълзи, а в него се чете болка и страх, които не се нуждаят от думи…

Камерата се плъзга над оживения Истанбул – величествени мостове, забързани улици, звън на трамваи и вятър, който се носи над Босфора. Слънцето проблясва в прозорците на високите сгради, докато времето бавно отмерва минутите…

В коридора на болницата, под светлината на студените лампи, Хира върви една крачка зад Афифе. Двете се приближават бързо към вратата, пред която стои жена полицай със строг поглед. Афифе пристъпва напред, гласът ѝ звучи напрегнато и твърдо.

– Аз съм Афифе Демирханлъ. Искам да видя сина си.

Но ръката на полицайката рязко се вдига, спирайки я.

– Момент, госпожо. Посещение при задържан не е позволено.

Очите на Афие светват от гняв, гласът ѝ набира сила.

– Задържаният, за когото говорите, е моят син! Никъде няма да мръдна, докато не го видя!

Полицаят обаче остава спокоен, но твърд.

– Такива са заповедите. Без специално разрешение не мога да ви пусна. Съжалявам.

Хира пристъпва напред, почти умолявайки, гласът ѝ трепери.

– Моля ви… Няма да отнемем време. Две минути да видим, че е добре, ще са достатъчни.

– За съжаление, не е възможно – отсича полицайката.

Точно тогава, в края на коридора, се появяват Явуз и адвокатът им. Афие се обръща рязко и почти се хвърля към тях. Хира също ускорява крачка, следвайки я.

– Искам да видя сина си! Решете този проблем веднага! – настоява Афие, сякаш всяка секунда е въпрос на живот и смърт.

Хира застава пред Явуз, очите ѝ вече блестят от сълзи.

– Как е той? – пита тя с надежда, примесена със страх.

– Добре е – казва Явуз с увереност, която носи утеха. – Леко е ранен в ръката. Вече са му оказали помощ. От началото сме до него. Няма за какво да се тревожите.

Докато Афифе наблюдава, адвокатът вече разговаря с полицайката.

– Подадохме молба за разрешение за посещение в болницата – обяснява Явуз настоятелно. – Разрешението ще пристигне всеки момент. Семейството е много притеснено, а и говорим за едно от най-уважаваните семейства в Турция.

След малко адвокатът се връща при Афифе.

– Може да влезете, госпожо, но само един човек. И, моля ви, не се бавете.

Афифе веднага тръгва към вратата. Хира, виждайки как полицайката отваря врата също се хвърля след нея, с надежда поне за миг да види Орхун. Но полицайката я спират. Тя не успява да види нищо.

В болничната стая Орхун лежи на леглото, ръката му е в превръзка. При вида му Афифе преглъща тежко, сърцето ѝ се свива.

– Сине… – прошепва тя, като стиска ръката му.

Лицето ѝ е застинало в болка. Орхун усеща колко е разтърсена и притеснена е тя и бърза да я успокои.

– Няма нищо сериозно. Няма за какво да се тревожиш.
– Ако ти се беше случило нещо… – гласът ѝ пресеква.
– Нищо не се е случило. Добре съм – повтаря Орхун твърдо.
– Аз съм виновна… Моя е вината – шепне тя, но Орхун не ѝ дава да продължи.
– Казах, че съм добре!

Между тях настава кратка, тежка тишина. Афифе събира сили и пита с решителност:

– Кой ти го причини? Защо? Получи ли наказание?
– Един проблемен човек от килията. Вече го преместиха – отговаря той спокойно.
– Но защо го е направил? – настоява тя.
– Малко се напрегнахме в първия ден – казва Орхун, опитвайки се да омаловажи случилото се.
– С непознат човек, и просто така? Не ми звучи като случайност – подмята Афифе, но той я прекъсва:
– Ако има нещо, ще излезе наяве. Не се тормози сега.

Тя замълчава, но тревогата не я напуска.

– Хира как е? – пита Орхун след пауза. – Сигурно много се е изплашила.
– Навън е – отвръща Афифе.

Лицето му се озарява, очите му веднага се обръщат към вратата.

– Ще мога ли да я видя?
– Не знам. И на мен ми беше трудно да вляза – признава майка му.

Орхун говори твърдо, но в гласа му има молба.

– Мамо, поверявам ти я! Не позволявай да ѝ се случи нищо лошо! Явно ще остана още време тук.

Афифе не иска да го разочарова, затова, макар и с нежелание, кимва в знак на съгласие.

Камерата излиза от стаята в коридора, където Хира нервно крачи напред-назад пред вратата, а погледът ѝ се стрелка към всяко движение наоколо. Изведнъж вратата се отваря и излиза Афифе.

– Той как е… – пита притеснена Хира, но Афие не изрича нито дума, просто минава покрай нея с бързи крачки, лицето ѝ затворено, сякаш заключило в себе си всички емоции. Явуз я следва безмълвно.

Хира се приближава до полицайката, която пази на вратата, и с притеснен, почти виновен тон прошепва:

– Не може ли… само за две минутки да вляза? Аз съм годеницата му.

– Съжалявам, но не мога да направя нищо повече – отвръща жената, гласът ѝ е твърд, но не без капка човечност.

Очите на Хира се навлажняват.

– Разбирам, но… наистина ще е много кратко. Дори за секунда да го видя, ще ми стигне.

Полицайката отмества поглед, избягвайки да я гледа.

– Наистина няма как да помогна – казва тя.

Сълзите вече се стичат по бузите на Хира.

– Трябва да видя, че е добре. Ако не друго… отворете вратата и нека го видя отдалеч.

Но полицайката само извърта глава настрани. Силите на Хира я напускат и тя се отпуска на една от пейките в коридора, и скрива лицето си в дланите.

В стаята, на няколко метра от нея, Орхун лежи на леглото. Погледът му е замислен, а в него ясно се чете липсата на една жена, лицето му издава колко много му липсва Хира.

Обратно в коридора, Хира все още стои там, потънала в безсилие. Към нея се приближава Явуз, загрижен.

– Какво се е случило, г-це Хира? Добре ли сте?

Хира скача от мястото си, думите ѝ излизат почти като молба:

– Моля ви, направете нещо, г-н Явуз! Искам само да го видя за миг. Нищо друго не искам.

– Първо седнете и се успокойте – казва той, опитвайки се да я успокои. – Знам, че правят каквото могат, но ще се обадя отново на адвоката.

Хира с нежелание се отпуска обратно на пейката, а Явуз се отдалечава, забързан и решителен.

Действието се пренася в градината на имението, сред аромат на свежа трева и тихо шумолене на листа, Нева стои замислена, вперила поглед в далечината. Иззад алеята се появява Джихангир. Щом го вижда, тя инстинктивно се обръща, за да влезе вътре, но ръката му я спира.

– Какво има? – очите ѝ проблясват от гняв. – Пак ли ще ме удариш? Не ти ли стигна шамарът, който вече ми удари?!

Джихангир остава спокоен, но гласът му е хладен:

– Имаш ли нещо общо с последното, което се случи?

Нева повдига вежди с провокативна усмивка.

– Говориш за Орхун ли? Доста неприятно нещо е станало, наистина. И аз много съжалявам. Но за съжаление… той е още жив.

Лицето на Джихангир потъмнява, гневът в него избухва.

– Внимавай! Повече няма да търпя такива интриги! Това са дребни номера. Ние сме тук за справедлива кауза! Никога няма да позволя да ни дърпаш надолу с такива безчестни ходове!

Но Нева, с онзи присъщ за нея хладен и предизвикателен поглед, не отстъпва:

– А аз наричам това възмездие. Те започнаха всичко и те ще платят цената. Или забрави, че ме отвлякоха? Вместо да се държиш като мой враг, по-добре помни на чия страна си в тази война.

– Аз съм в сърцето на тази битка – отвръща Джихангир твърдо. – Но никога няма да се боря с твоите методи.

Той вдига пръст заплашително, гласът му звучи като последно предупреждение.

– Това е последният ти шанс! Ако пак направиш нещо такова, ще платиш скъпо! И тогава първо аз ще застана срещу теб!

Джихангир се обръща да си тръгне, но ръката на Нева го задържа.

– Това ли сме ние сега? – в гласа ѝ се прокрадва обида. – Ще изтриеш сестра си от живота си с едно движение? Колко пъти вече изиграваме тази сцена напоследък? Не сме ли брат и сестра?

Той сваля поглед, срещайки очите ѝ.

– Какво кроиш този път? – пита той, усещайки, че зад думите ѝ има нещо.

– Нищо не кроя! – отсича Нева. – И нямам нищо общо с нараняването на Орхун! Но знаеш ли кое ме боли най-много? Аз съм истинската жертва, а ти се занимаваш с всичко друго, освен с това!

Джихангир е на път да отговори, но острият поглед на Нева го прекъсва.

– Ти ми отвори очите, батко. Всичките ти думи – „ще платиш скъпо” и „ще застана срещу теб” – да, именно те ми показаха истината.

Джихангир я гледа неразбиращо, но в очите му има тревога.

– Ти винаги си бил срещу мен, Джихангир. Винаги съм била сама в този път. Помисли върху това.

Нева се обръща рязко и се отдалечава с твърда крачка. Джихангир остава неподвижен, гледайки след нея, в погледа му се четат и болка, и безсилие.

Над Истанбул времето тече под ритъма на града. Камерата се плъзга над величествените мостове, сините води на Босфора и безкрайната върволица коли по улиците. Слънцето проблясва в стъклата на високите сгради, докато шумът на града става фон на напрегнато очакване.

В болничния коридор Хира не може да си намери място. Върви напред-назад, погледът ѝ постоянно се плъзга към вратата на Орхун. Жената полицай стои на пост, без да помръдне. Погледите им се срещат, полицайката само леко свива рамене и с жест казва: „Нищо не мога да направя.“ Хира прокарва пръсти през косата си и неволно докосва ухото си. Чува се леко дрънчене, обицата ѝ пада на пода, но Хира дори не го забелязва.

В този момент в коридора влиза Джихангир. Погледът му веднага попада върху Хира. Спира. Наблюдава я отдалеч, в очите му проблясва интерес, който бързо се опитва да прикрие. Стяга се и тръгва към нея. Хира се сепва, щом го вижда до себе си, и напрежението по лицето ѝ се изостря.

– Да минава бързо… – казва Джихангир искрено.

– Благодарение на вас нищо не минава – отвръща Хира с глас, в който се смесват обида и болка. – Първо го вкарахте в затвора, а сега това. Можеше да умре! Всичко заради безпочвените ви обвинения. Повтарям ви – Орхун не е направил нищо! Той е невинен!

Очаква да чуе контрааргумент, но вместо това Джихангир я изненадва:

– Може би сте права.

Хира остава за миг безмълвна, после се окопитва и казва твърдо:

– Тогава направете нещо, преди да му се случи нещо по-лошо! Спрете това!

Той поема дъх, готов да отговори, но в този миг се появява Явуз.

– Какво стана? – пита Хира нетърпеливо. – Взехте ли разрешението?

– Малко се наложи да се потрудим – усмихва се Явуз, – но да, взехме го. Документите вече са на подпис. Няма да отнеме много, трябва само още малко търпение.

Лицето на Хира се озарява от надежда. Джихангир я наблюдава, после свежда поглед и вижда падналата ѝ обеца на пода.

Афифе се прибира в имението много ядосана, а също така и притеснена. Шевкет я посреща с уважение, но и притеснение.

– Добре дошли, госпожо. Г-н Орхун добре ли е? – пита той.

– Къде е тя? – отсича Афифе, а по тона ѝ Шевкет разбира за кого става дума.

– Г-ца Нева е в стаята си – отговаря той.

Афифе се втурва нагоре по стълбите, а Шевкет я изпраща с тревожен поглед.

В стаята си Нева крачи неспокойно. Вратата се отваря с рязък замах – Афифе влиза.

– Можеше да умре! – гласът ѝ е остър като камшик.

Нева я поглежда и, сякаш опитвайки се да звучи искрено, казва:

– Много съжалявам за това, което се случи с Орхун. Ако знаех, че нещата ще стигнат дотук, щях да направя всичко, за да го предотвратя.

– Не ми трябват твоите фалшиви съжаления – отсича Афифе. – Ти направи всичко възможно да стигнем дотук. С тези фалшиви роли на жертва няма да ме измамиш!

– Не аз съм виновна, че е в затвора – отвръща Нева с хладна усмивка. – Много добре знаем кой запали фитила. Добре, може би не съм напълно невинна… Но вие? Вашите ръце толкова ли са чисти, г-жо Афифе?

Думите ѝ пронизват Афифе, която за миг губи дар слово.

– Моят съвет е – поемете отговорност, преди да е станало твърде късно. И аз не искам Орхун да пострада повече. Но от затвора ще го извадите вие, не аз – казва Нева и я поглежда надменно. – И има един лесен начин: давате ми вашите акции, аз ви давам Орхун.

Афифе напуска къщата, кипяща от гняв.

Нева остава сама, устните ѝ се извиват в зловеща усмивка.

– Какво толкова сте се развълнували? Една драскотина е – прошепва, после взима снимка на баща си от нощното шкафче. – Татко, надявам се гледаш. Виж как ги притиснах в ъгъла. Това е само началото. Ако г-жа Афифе не иска да види как може да се случи нещо по-лошо със сина ѝ, ще ми донесе тези акции лично.

Притиска снимката към гърдите си, а в очите ѝ пламва мрачна решителност.

– Орхун Демирханлъ… Не мислеше, че ще те оставя на мира дори в затвора, нали?

Действието се връща в болницата. В болничната стая Орхун лежи, когато вратата се отваря. Вижда Хира и лицето му се озарява. Тя се хвърля в обятията му.

– Толкова се уплаших… Мислех, че ще те загубя – шепне тя, прегръщайки го силно.

– Добре съм, виж ме. Тук съм – отвръща той, опитвайки се да я успокои.

Хира не може да спре сълзите си, погледът ѝ шарещ между лицето му и превързаната ръка.

– Боли ли те? Дълбока ли е раната?

– Мина вече. Добре съм – казва той с топла усмивка.

Тя затваря очи и прошепва:

– Слава Богу. Господи, благодаря ти, че ни го запази.

Поставя глава на гърдите му, а той я притиска още по-силно.

– В имението всичко наред ли е? Някой да не те е наранил? – пита той, вперил поглед в очите ѝ.

– Защо питаш? Г-жа Афифе ли ти каза нещо?

– Не, аз ѝ казах. Да те пази. Не понасям да си тъжна. – признава Орхун.

– Не се държи зле. Даже днес тя ме доведе в болницата – признава Хира.

– Така ли? Учудва ме – отвръща той с усмивка.

Тя също се усмихва, но бързо отново става сериозна:

– Имаш ли още болки?

– Отпусни се малко. Видя, че оцелях – опитва се да се пошегува Орхун.

– Не говори така! – прекъсва го тя. – Не споменавай смъртта!

– Отнеми толкова време да те намеря, мислиш ли, че бих си тръгнал? – казва Орхун..

– Не. И аз не бих те пуснала.

– Ще остареем заедно, Хира. Ще побелеем, ще се променим… но любовта ни ще остане същата.

Двамата се гледат в очите, потънали един в друг, сякаш целият свят е изчезнал, оставяйки само любовта, която ги свързва.

Действието се връща в имението. В стаята си Афифе седи неподвижно, очите ѝ са замъглени от сълзи. Мислите ѝ са тежки, а в тишината звучи само един глас – гласът на Орхун, който сякаш разкъсва сърцето ѝ.

– Афифе Демирханлъ… Ти и твоите методи за решаване на проблеми! Винаги ли ще бъде така?

Пръстите ѝ се свиват, ноктите се впиват в дланите ѝ. Лицето ѝ издава онова, което не може да изрече – дълбоко, изяждащо я съжаление.

В съзнанието ѝ изплува образът на Орхун, лежащ в болничното легло, блед и ранен. Сцената я пронизва като нож. Колкото повече си спомня, толкова повече я стяга в гърдите.

– Когато дойдох при теб, трябваше да ми признаеш всичко. Можехме да намерим решение заедно. Ако беше оставила въпроса с Нева и Джихангир на мен, щях да го уредя без никой да пострада. – гласът на сина ѝ звучи укорително.

Сълзите се събират в очите ѝ, гласът ѝ трепери, докато сама на себе си шепне:

– Какво направих… Синът ми е в затвора заради мен… – думите едва излизат от устата на Афифе. – Едва не загина…

Афифе се надига рязко, сякаш въздухът в стаята не ѝ достига. Едната ѝ ръка се свива върху гърдите, търсейки облекчение. Но вместо утеха, в главата ѝ се забива друг глас – този на Нева, студен и безмилостен:

– Ще променя показанията си, ако ми дадете акциите. Аз ви давам Орхун, вие ми давате властта.

Афифе за миг замръзва, погледът ѝ става леден. В следващия момент гневът ѝ избухва – грабва тежка порцеланова ваза и с вик, който е смесица от болка и ярост, я запраща в стената.

– Ааааах!

Звукът на чупещата се керамика се разлива в стаята, а после настъпва тишина. Афифе се отпуска обратно в креслото, прегърбена, с лице, в което се четат умора и безпомощност.

Камерата се приближава бавно към нея – една жена, разкъсвана между вината, страха и гнева… и разбирайки, че най-лошото тепърва предстои.

В същото време в кантората на Кенан Нуршах работи, но е видимо е ядосана и мърмори на себе си. Кенан забелязва и я пита какво става, но тя отрича като казва, че е много добре. Влиза Есра с чай и започва да флиртува с Кенан, разказвайки как той я „спасил“ от калинката. Нуршах я подхваща с въпроси и истории от миналото, които поставят Есра в неудобно положение. Есра опитва да се измъкне, но Нуршах накрая я отпраща от бюрото на Кенан под претекст, че той има работа.

По-късно, когато в офиса са и Фатих и Джейлян, Есра отново се закача с Кенан. Нуршах нарочно тряска тежка папка, за да привлече вниманието му, а Кенан се притеснява за Нуршах, че може да се нарани. Когато Есра иска Джейлян да направи кафе, Нуршах остро я спира, че тук никой не е на никого слуга. Кенан предлага сам да направи кафе, а Нуршах веднага тръгва да му помага, оставяйки Есра изненадана.

В кухнята Кенан взема да приготви кафето, но Нуршах се опитва да го направи вместо него. Той я спира с шега за „да не се отровят“, което вбесява Нуршах. Тя избухва, че всички я смятат за безполезна. Кенан е озадачен и я пита дали проблемът не е свързан с Есра. Нуршах отрича, напуска кухнята ядосана, а Кенан остава да се чуди какво всъщност става с нея.

Фатих и Джейлян вече приключват работа и се приготвят да излязат, когато от кухнята влиза Кенан с две чаши кафе. Първата подава на Есра, която го дарява с лъчезарна усмивка и благодарност.

Фатих съобщава, че си тръгват, и с Джейлян напускат кантората. Кенан се обръща към Нуршах и оставя втората чаша на бюрото ѝ.

Есра отпива и възкликва колко е съвършено кафето, дори в Италия не била пила такова. Кенан се смущава от прекалените похвали, но тя продължава да го засипва с комплименти.

Нуршах стиска зъби, опитвайки се да мълчи, но накрая не издържа и се намесва с лека ирония – Кенан наистина прави чудесно кафе, но тя знае рецептата и с удоволствие ще я сподели, за да може и Есра да си прави вкъщи. Есра се намръщва, а Нуршах отпива от кафето си с видимо облекчение, че е казала, това което ѝ е тежало.

Действието прескача в кантората е тихо. Кенан работи, Есра отпива от кафето си, а Нуршах я наблюдава крадешком. Кенан леко се намръщва и разтрива рамото си. Есра веднага го пита дали го боли и, без да чака отговор, става с намерение да му направи масаж.

Разказва как имала сертификат от курсове в Тайланд, но Кенан бързо става и, вдигайки ръце, отказва категорично. Казва, че ще се поразходи и ще му мине. Нуршах веднага го подкрепя.

Щом Кенан излиза, тя се обръща към Есра и студено я пита дали е объркала кантората със СПА център. Предупреждава я, че такива сцени могат да предизвикат лоши впечатления. Есра се извинява, а Нуршах, вече по-спокойна, се връща към работата си.

По-късно Есра седи на перваза до прозореца, гримира се и от време на време хвърля поглед навън. Нуршах я пита кого чака, а Есра сочи бюрото на Кенан, явно него.

Нуршах сдържано я предупреждава, че Кенан не обича прекалено внимание, но Есра самоуверено заявява, че знае как да действа и не пропуска възможности.

По-късно, след като разговорът се изчерпва, Нуршах я пита кога баща ѝ ще направи изявление. Есра отговаря, че предпочита да не бърза, защото престоят ѝ тук е по-забавен, отколкото очаквала. Нуршах се усмихва насила и се връща към работата си, докато Есра продължава с грима.

В същото това време Кенан пристига пред ателието, където майстор Якуп го посреща дружелюбно. Канѝ го да седне и му предлага чай, но Кенан отказва.

Якуп усеща, че нещо го тревожи, и го пита директно как е и как вървят отношенията му с Нуршах. Кенан признава, че връзката им е непостоянна – един ден е мрачно, друг ден бурно, слънце се показва рядко.

Якъп го съветва с усмивка да „плават срещу бурята“ и да продължат напред, докато времето се оправи. После отива да донесе чай, а Кенан остава замислен на думите на майстора.

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.