Плен – Сезон 2 Епизод 91 (Ето какво ще видим)

В имението е нощ, а Орхун е готов да замине за Лондон– багажът е стегнат, колата го чака. На прага са Хира, Афифе и слугите, всички дошли да го изпратят.

Гонджа и Халисе му пожелават приятно пътуване. Орхун само кимва в знак на благодарност. Шевкет нарежда на Муса да сложи чантата в колата. След миг всички се отдръпват и остават само Орхун, Афифе и Хира.

Афифе, колкото и строга да е, не може да скрие тревогата си.

– Обади ми се веднага щом кацнеш. Не ме оставяй да се тревожа.

Орхун обещава, а Афифе, макар и неохотно, ги оставя сами, за да се сбогуват.

Хира е притихнала и натъжена. С треперещ глас прошепва, че се надява всичко да бъде наред и той да се върне бързо. Орхун усеща колко е развълнувана – обгръща лицето ѝ с дланите си и я гледа в очите.

– Не искам да се тревожиш. Не всички хора са добронамерени, както си мислиш. Запомни това – заради мен!

Хира слага ръцете си върху неговите и признава: – Не понасям отсъствието ти! – А Орхун ѝ отвръща: – И аз не издържам без теб, но няма да е за дълго.

Хира го моли: – Върни се бързо! Орхун я успокоява – говорил е с хората си, нараняванията не са сериозни, и скоро ще се върне. Хира свежда глава, но той нежно я повдига и казва с обич: – Пази се! И тя му отвръща: –И ти!

След това Орхун тръгва към колата с решителни крачки. Хира остава на прага, гледа го дълго, с тъга в очите, докато силуетът му се губи в нощта.

На сутринта Хира подготвя Али за училище. Момчето я моли настойчиво:

– Моля те, ти ме заведи.

Хира клати глава, нежно, но твърдо:

– Искам, но имам много работа в имението. Ще ходиш с батко си Муса за известно време, нали?

Али се натъжава, но кимва.

– Обещавам ти – казва Хира, – когато се върнеш от училище, ще бъда с теб докато се легнеш.

– Кога ще се върне чичо? – пита той.

– Говорихме тази сутрин. Ще дойде веднага щом свърши работата си. Поздравявате и ме помоли да те целуна. – Хира оставя целувка на бузата му.

Али се усмихва за първи път. В този момент пристига Муса.

– Малки господарю! – закачливо го нарича той. – Готови ли сме? Май днес коремчето изобщо не ни боли, а?

Али се усмихва и кимва.

– Не се тревожи, сестричке! – уверява Муса. – Ще внимавам за Али.

– Приятно училище – пожелава Хира, усмихвайки се.

Муса и Али тръгват, а тя се качва нагоре по стълбите.

Камерата ни показва Нева и Перихан, които отстрани са наблюдавали сцената.

– Хира май днес няма да го заведе на училище? – пита Нева.

– Вероятно – отвръща Перихан.

Нева се усмихва подло:

– Значи ще остане сама вкъщи… тогава ще намерим друг начин.

Погледът ѝ издава, че е намислила нов подъл план.

Действието се пренася в стаята на Афифе.

Афифе седи съсредоточена пред масата и внимателно рисува върху керамична ваза. На вратата леко се почуква.

– Влез – казва тя, без да вдига глава от работата си.

Появява се Перихан, усмихната и леко напрегната.

– Не си излизала от стаята цял ден – настоява Перихан и леко се навежда към нея. – Ще пия кафе с дамите от сдружението. Ще се радвам, ако дойдеш с мен.

Афифе вдига поглед. В очите ѝ има умора.

– Имам неща за довършване, после ще си почина. Ти отиди.

Перихан не се отказва. Гласът ѝ става по-мек, почти умоляващ:

– Афифе, мила… Едва започнах да се показвам сред хора. Все още се страхувам, че съм сама. Иска ми се да бъдеш до мен.

В дневната Нева седи сама замислена. Влиза Хира, държейки телефона си. Малко по-късно по стълбите слизат Афифе и Перихан.

– Ние тръгваме – обявява Перихан. – С Афифе ще отидем в сдружението на кафе.

Нева кимва, а когато Афифе минава край Хира, демонстративно я подминава. В този миг погледите на Перихан и Нева се срещат. Перихан леко намигва на Нева, сякаш да ѝ каже, че каквото се е искало от нея го е направила.

Когато жените излизат, Хира се качва нагоре по стълбите. А Нева веднага вади телефона си…

В градината Хира се навежда над младо дръвче, което е поляла с вода. В ума ѝ изплуват думите на Орхун: „Ако не изкорениш тези плевели, ще навредят на дръвчето. Ще бдя над теб. Няма да позволя нито един плевел да те отрови. Не се страхувай.“

Лицето ѝ се озарява, споменът я успокоява, но изведнъж тишината и спокойствието ѝ е нарушено.

– Позволи ми този път да ти се обясня – разнася се глас. – Заслужавам поне това.

Хира подскача уплашена и се обръща. Пред нея стои Джихангир.

– Какво правиш тук? Как влезе?! – възкликва Хира.

– Не е това, което мислиш – отвръща той, държейки в ръце папка. – Ако ме оставиш да обясня, ще разбереш. Искам да ти покажа тези рисунки.

– Не искам нито да виждам, нито да слушам! – отрязва го Хира и тръгва към имението.

Джихангир я следва настойчиво. В ръцете си хвърля папката, листите се разпиляват във въздуха, падайки наоколо като объркани крила.

– Виж! Всички тези рисунки са мои! Излязоха от ръцете ми!

Хира спира като вкаменена, а около нея се разстила море от рисунки. В очите ѝ проблясва паника.

.Джихангир използва момента, приближава се и започва да ѝ говори настойчиво:

– Повярвай ми, всичко е едно огромно недоразумение! Не те рисувам с намерението, което мислиш. Аз рисувам всичко, което намирам за красиво! Нямам скрити помисли. Повярвай ми!

– Тъкмо ти сам го каза! – избухва Хира. – Махай се веднага!

В този миг в имението се връщат Афифе и Перихан. Отдалеч виждат Хира и Джихангир заедно в градината. Афифе избухва в ярост:

– Какво прави този човек тук?!

– Няма да си тръгна, докато не ме изслушате! – настоява Джихангир. – Това е голямо недоразумение!

Перихан, напротив, едва сдържа доволството си и подхвърля с иронична усмивка:

– Я гледай… от кога са станали толкова близки? И как оживено си говорят…

Афифе, изгаряща от гняв, се втурва към тях.

– Какво е това безобразие?! – извиква тя. Погледът ѝ се впива в Джихангир. – Ти! Как смееш да идваш в тази къща?!

После се обръща към Хира:

– Какво е това унижение? Стоиш тук и гледаш собствените си портрети с този човек? Какво сте направили – изложба в градината ли?!

Хира, уплашена, се опитва да се защити:

– Не… казвах му да си върви.

– Така е – намесва се Джихангир. – Аз настоявах да поговорим.

– Замълчи! – прекъсва го Афифе. – Не искам да чуя нищо. Веднага напусни това място!

– Дошъл съм, за да изясня едно голямо недоразумение! – не отстъпва Джихангир.

– Достатъчно! – извиква Афифе. – Никой не се интересува от думите ти. Напусни веднага!

На прага на градината се появява Нева. Погледите ѝ се срещат с тези на Перихан – в очите им проблясва заговор.

Действието се връща назад.

– Можеш ли да измислиш някакъв повод и да изведеш Афифе оттук? – шепне Нева на Перихан.

– Ако е толкова важно, ще намеря начин. Но какво замисляш? – пита Перихан с интерес.

– Щом Афифе излезе, ще повикам брат ми. Така ще може да говори спокойно с Хира. Той е отчаян, смята, че е неразбран – обяснява Нева.

Перихан се усмихва подигравателно:

– Нещо ми подсказва, че планът ти няма да спре дотук.

– Разбира се, че няма – отвръща Нева с коварна усмивка. – Но когато ти кажа, ще трябва да върнеш Афифе обратно в имението… и тогава ще стане истинското зрелище.

Очите на Перихан проблясват.

– Когато ги види заедно, тя ще побеснее!

Двете се споглеждат и избухват в злорад смях.

Действието се връща в настоящето. В градината на имението напрежението достига връх. Перихан и Нева се споглеждат доволни, гледайки режисираното от тях представление. Афифе пристъпва ядосана към Джихангир, очите ѝ мятат искри.

– Махай се от къщата ми! Веднага! – извиква тя.

Джихангир, с поглед изпълнен с безсилие, се обръща и напуска. Но гневът на Афифе не стихва – този път той се стоварва върху Хира.

Афифе стои пред Хира като буря, готова да я помете с думите си.

– Колко дни минаха, откак Орхун се прибра окървавен? – започва тя яростно. – Колко пъти те предупредих да знаеш мястото си?! А ти – вместо да се подчиниш, си позволила да излезеш извън контрол!

Хира е съсипана, но не смее да отговори. Отстрани Перихан и Нева наблюдават със задоволство, очите им блестят от злорадство.

– Как можа да допуснеш такъв срам? – продължава Афифе. – Какво целиш? Да разрушиш дома ни ли?

– Не направих нищо, г-жо Афифе – прошепва Хира. – Не знаех, че ще дойде.

– Млъкни! – прекъсва я тя. – Изгонихме го през вратата, а той влиза през комина! Откъде намира тази дързост?!

Хира е объркана и отчаяна. Афифе я гледа строго:

– Добре, че Перихан забрави телефона си и се върнахме. Иначе нямаше да разберем какво става зад гърба ни!

– Г-жо Афифе, моля ви… – моли се Хира. – Той дойде само, за да обясни защо е нарисувал тези картини…

– Ще го обясниш на Орхун! – отсича Афифе и се връща ядосана към имението.

Хира остава на място, с очи, пълни със сълзи. Вятърът подема рисунките на Джихангир и ги разнася из градината като мълчаливи свидетели на скандала.

Хира се прибира в стаята си. Лицето ѝ е напрегнато, тревога и тъга я изпълват. В съзнанието ѝ оживява болезнен спомен – моментът, когато Орхун открива рисунките, смачква ги в ръцете си и ги хвърля.

Споменът угасва, но тревогата остава. Хира взема телефона си. Очите ѝ блестят от решителност.

– Трябва да го чуе от мен… Аз трябва да му кажа какво се случи. Не мога да понеса отново да ме разбере погрешно – шепне тя и набира номера.

Пръстите ѝ обаче замръзват преди да натисне. Сълзите запълват очите ѝ.

– Той вече има толкова проблеми… замина на другия край на света. Как ще му обясня сега? Как? – гласът ѝ трепери.

Смачкана от безсилие, тя се свлича върху леглото. В този момент телефонът звъни. Хира подскача. Орхун!

– Разбрал е… някой му е казал! – прошепва тя и с трепереща ръка вдига.

– Чух… – идва гласът му.

Орхун е в хотелската си стая в Лондон. Лицето му е сериозно, но очите му проблясват. В Истанбул Хира си мисли, че Афифе вече му е съобщила всичко. Сърцето ѝ се свива.

– Мислиш за мен, нали? – казва Орхун с по-мек тон. – Почти чух гласа ти в главата си.

Хира се отпуска, сълзите ѝ са на косъм да потекат.

– А може би… – усмихва се леко той – просто търсех причина да чуя гласа ти.

– Нямаш нужда от причина – отвръща тя със задавен глас. – Готова съм да говоря с теб завинаги. Как си? Уреди ли нещата?

– Имам още работа – отговаря той. – Грижа се за ранените, а междувременно за изгорялото хранилище.

Хира го прекъсва, сякаш е там с него:

– Не си спал, пропуснал си вечерята и си се задоволил със сандвич. Сега си изтощен.

Той се усмихва уморено.

– Теб те няма, но пак знаеш всяка моя стъпка… А ти? Всичко наред ли е?

Мълчанието ѝ е дълго. Орхун се напряга.

– Хира… случило ли се е нещо?

Тя бързо прикрива сълзите си:

– Нищо… чакам те. Липсваш ми ужасно много.

– И на мен – прошепва той. – Сякаш от месеци се будя лишен от лицето ти.

– Ела бързо… много бързо – моли тя.

Орхун замълчава за миг, после казва твърдо:

– Ще уредя всичко и веднага ще се върна.

– Пази се… – гласът на Хира се чупи.

– И ти. –

– Не затваряй още… – прошепва тя.

– Колкото по-бързо свърша, толкова по-скоро ще бъда при теб.

По устните ѝ преминава горчива усмивка.

– Добре… – отвръща с неохота Хира.

– Спомняш ли си клетвата ни? – пита той тихо.

Сълзите вече се стичат по лицето ѝ. Тя повтаря думите, гласът ѝ трепери:

– Кълна се, че дори да живея хиляда живота, във всеки ще бъда вярна само на теб…

Орхун довършва:

– Че винаги първо теб ще слушам… и ще накарам света да замълчи, когато ти говориш… – добавя той. – Скоро ще съм до теб. Довиждане, любов моя.

– Довиждане… – прошепва тя и затваря.

Хира избърсва сълзите си с треперещи ръце.

– Не успях да му кажа нищо… – прошепва тя.

В този момент на вратата се чува гласът на Али:

– Како Хира! Мога ли да вляза?

– Влез, Али!

Момчето влиза и с усмивка заявява:

– Знаеш ли, днес нито веднъж не ме заболя коремът!

– Това е прекрасна новина, Аличо! – отвръща тя и се опитва да се усмихне. – А ние днес дори не успяхме да поговорим.

Хира прегръща детето, опитвайки се да скрие разбитото си сърце.

В кантората на Кенан, сутринта, Нуршах едва успява да се изправи. Лицето ѝ е бледо, тялото я боли, а главата ѝ тежи като олово. Опитва се да намери сили, но слабостта я обхваща още по-силно.

Отвън се чува почукване. Гласът на Кенан се чува през вратата – тревожен и подозрителен. Той усеща, че нещо не е наред, защото Нуршах никога не спи толкова дълго. Нуршах се насилва да отговори, стараейки се гласът ѝ да звучи обичайно, макар в него ясно да се долавя умора и безжизненост. Кенан ѝ предлага да стане, напомняйки, че децата скоро ще пристигнат. Тя твърди, че вече е будна и ще дойде веднага, но дори не помръдва.

Кенан усеща колебанието, но решава да не настоява и се отдалечава, а Нуршах се отпуска отново върху възглавницата. Слабостта я залива, а тялото ѝ е тежко като камък. Пристъп на кихане я връхлита, но тя притиска устни, за да не я чуе никой.

– Каква е тази болка? Цялото ми тяло гори… и тази ужасна главоболие… – стене тя.

Нуршах с усилие става от леглото и излиза от стаята си, опитвайки се да се държи уверено. В кухнята Нуршах се опитва да се задържи права, но едва намира сили. Ръцете ѝ треперят, когато се подпира на плота, а в очите ѝ се чете умора. Тя си повтаря, че трябва да се стегне, но тялото отказва да я слуша.

В този момент влиза Кенан. Опитва се да разведри атмосферата с шега, но когато среща погледа ѝ, веднага става сериозен. Вижда колко е изтощена и настоява да седне, за да си почине. Нуршах се опитва да го увери, че е добре, и се заема да приготви кафе, сякаш нищо не се е случило, но думите ѝ звучат празни и безжизнени.

Кенан я наблюдава със смес от тревога и раздразнение. Мисли си, че е твърде упорита, за да признае слабостта си. Тъкмо се обръща да излезе, когато зад гърба му се чува тъп звук. Нуршах се свлича на пода.

В следващия миг той вече е до нея, навежда се и опитва да я събуди. Лицето ѝ е горещо от температурата, тялото ѝ безжизнено. Паниката в очите му се засилва. От другата стая се втурват Фатих и Джейлян, привлечени от шума. Джейлян се стряска при вида на Нуршах, а Кенан нарежда на Фатих да извика веднага лекар. Цялото му внимание е съсредоточено върху Нуршах, чието тяло гори от висока температура.

В стаята Нуршах лежи отпаднала на леглото, а до нея седи Кенан, който не откъсва поглед от лицето ѝ. Слага на челото ѝ мокра кърпа, сякаш се опитва да свали огъня, който гори в тялото ѝ. Джейлян пристъпва напред и назад, неспокойна като дете, което не знае как да помогне.

Вратата се отваря и влиза доктор Ихсан. Кенан бърза да му обясни какво се е случило – за внезапното прилошаване, високата температура, загубата на съзнание. Лекарят поставя чантата си до леглото и започва прегледа.

Докато Ихсан проверява пулса, температурата и дишането ѝ, напрежението в стаята расте. Оказва се, че няма нищо страшно – просто силна настинка, придружена от висока температура. Нужни са почивка, лекарства и здравословна храна.

Лекарят предписва лекарства и напомня да се грижат за нея внимателно. Фатих веднага поема задачата да отиде до аптеката, а Джейлян се заема да донесе вода и чисти кърпи. Кенан остава сам до Нуршах, погледът му е пълен с решимост и нежност.

В стаята на Кенан тишината е плътна. Той стои до леглото и наблюдава как Нуршах леко простенва, потънала в слабостта си. По лицето му проблясва лукава усмивка – сякаш дразни нарочно, за да я изкара от равновесие.

– Нашата упорита и болна госпожица… – казва той с ирония. – Толкова се хвалеше, че никога не се разболяваш, а ето ти сега.

Нуршах отваря бавно очи, сякаш светът тежи върху клепачите ѝ.

– Добре ли си? – пита Кенан и тонът му този път е по-мек. – Измерих ти температурата, преди да се събудиш. Спаднала е малко.

Тя гледа в недоумение, гласът ѝ е едва доловим:

– Какво ми се случи? Защо си тук?

– Ти повтаряше „добре съм, добре съм“ – отговаря той сериозно. – А всъщност гореше от висока температура. Когато влязох в кухнята, припадна пред очите ми. Веднага повиках д-р Ихсан. Прегледа те. Разбира се, ти нищо не помниш.

Нуршах мълчи, няма сили да отговори.

– Сега слушай добре – казва Кенан строго. – Няма да мърдаш от това легло, докато не оздравееш. Аз ще се погрижа за всичко.

Тя сваля мократа кърпа от челото си и се опитва да се изправи, но слабостта я събаря обратно.

– Докторът преувеличава. Добре съм, нищо ми няма – настоява, сякаш иска да убеди сама себе си.

– И с лекарствата ли ще се инатиш? – отвръща той рязко. – Докторът каза ясно, а аз ще изпълня думите му.

Кенан намокря отново кърпата и я поставя нежно върху челото ѝ.

– Признай, не си добре. Изтощена си – гласът му омеква, но остава категоричен. – А дори да не признаеш, няма значение. Правото ти на възражение се отлага за по-късен етап.

Нуршах го пронизва с поглед, опитва се да махне кърпата, но той я спира.

– Тази кърпа няма да мръдне от главата ти – заявява. – Ще вземеш и лекарствата си. А първо – ще ти направя една хубава супа.

Тя събира сили да възрази:

– Не. Аз ще си я приготвя. Ще си почина малко и ще се оправя. Вземам си лекарствата сама. Ти… – гласът ѝ отслабва – гледай си работата, не се занимавай с мен.

Кенан присвива очи.

– Госпожице, квотата ти за инат е запълнена. Оттук нататък слушаш. Ти няма да мръднеш от леглото. Аз ще направя супата.

Обръща се, готов да излезе, но се връща и оставя телефона до нея.

– Ето, сложих ти телефона. Ако имаш нужда от нещо, ще ми се обадиш. Без да викаш, без да се напрягаш.

– Нямам нужда от нищо – прошепва тя.

– Казах – ако имаш – отвръща той твърдо.

Нуршах въздиша, почти отчаяна:

– Ох… откъде се взе тази болест!

– От това, че никога не слушаш – отговаря Кенан иронично. – Така че не търси далеч вината.

Тя измърморва тихо:

– Чува всичко…

Камерата се задържа върху изтощеното ѝ лице, бледо и измъчено, докато сцената затъмнява.

Източник: PoTv.bg