Плен – Сезон 2 Епизод 96 (Ето какво ще видим)

В болничния коридор времето сякаш е спряло. Орхун, Хира и Афифе седят на пейката, а тишината е толкова натежала, че човек може да я усети върху раменете си. Афифе стиска ръцете си, тревожно следейки часовника, а Хира не сваля поглед от Орхун. Очите ѝ са пълни със страх и вина – страх, че всяка изминала секунда го отдалечава все повече от нея.

„Така ли ще бъде отсега нататък?“ – мисли си Хира. „Как ще ми прости?“

Тя си спомня тежки и болезнени спомени. Ясни като че ли се случват тук и сега. Вижда как Орхун я гледа с онзи строг поглед, който пронизва душата ѝ.

„Казах ти да стоиш далеч от него!“ – гласът на Орхун ехти в съзнанието ѝ.

Хира си спомня собствената си дръзка реплика, която и до днес не може да повярва, че е изрекла: „Ако не ми вярваш, по-добре да не се женим…“

„Чуваш ли какво говориш?“ – попита я тогава Орхун с поглед пълен с шок и болка. – „Наистина ли това искаш?“

„Разбира се, че не, но…“ , опитваше да му обясни Хира какво чувства в този момент, но Орхун гневно я прекъсна: „Но?“ „Но ако не ми вярваш…“, прави отново опит Хира да обясни, но отново е прекъсната. „Ако не ти вярвам? Наистина ли мислиш, че не ти вярвам? Знаеш ли какво ще стане, ако някога престана да ти вярвам? Никога повече не говори така! Никога!“

Споменът на Хира избледнява, а болничният коридор отново изпълва зрението ѝ. Сега двамата стоят очи в очи. Тишината между тях е по-болезнена от всяка караница. Хира преглъща сълзите си, опитва се да намери сили да разчупи тази ледена стена.

– Ще взема вода… Искаш ли и ти? – пита тя с треперещ глас, сякаш това е единственият мост, който може да хвърли към него.

Орхун минава покрай нея, без да каже и дума. Хира остава неподвижна, преглъща сълзите си, които вече напират в очите ѝ.

Хира се връща с бутилка вода в ръка, очите ѝ са все още зачервени. Приближава се несигурно към Орхун и му подава водата – малък опит да стопи леда между тях. Но думите му падат като камък:

– Казах ти, че не искам нищо.

Тонът му е рязък, студен, сякаш всяка близост е отрязана завинаги. Хира преглъща, събира смелост и прошепва едва доловимо:

– Аличо…

Името на детето звучи като последна нишка, за която тя се вкопчва. Отдалеч Афифе наблюдава сцената с напрежение, опитвайки се да разбере какво се случва между двамата.

– Той ни чу… – обяснява Хира, гласът ѝ трепери. – Попита защо се караме. Опитах се да му разкажа… така, че да разбере.

Очите на Орхун проблясват от раздразнение.

– Ако не внимаваш какво излиза от устата ти, ще трябва още много такива обяснения да даваш! – гласът му е остър, като плесница.

Хира остава безмълвна, поразена от студенината му. Когато той отново се приготвя да я подмине, тя събира сили и изрича тихо, но категорично:

– Не съм казала, че не искам да се омъжа за теб.

Орхун спира. Погледът му е твърд като стомана. Очите им се срещат, но в неговите няма топлина. В нейните – само горчивина.

Орхун не отговаря, просто мълчи и се обръща, за да си тръгне. Тогава Хира, със сълзи, които едва се сдържат, избухва в отчаян шепот:

– Ти не ми говориш. Дори не ме поглеждаш. Не знам какво мислиш. Ако не ми говориш, как да разбера?

Орхун стиска челюстта си, опитвайки се да овладее гнева.

– Сигурна ли си, че искаш да продължим този разговор точно тук? – думите му са ледени, почти заплашителни.

Хира примигва, смутена от студеното му държание.

– Прав си… Това не е нито мястото, нито моментът. Но… не издържам това мълчание, тази студенина…

Орхун я прекъсва с движение, което не позволява повече думи. Отдалечава се, без да се обърне назад, оставяйки я сама с болката си.

Афифе наблюдава всичко отстрани. Лицето ѝ е напрегнато, но погледът ѝ е твърд. С дискретен жест тя вика иконома. Мъжът кимва и тръгва след Хира, чиято фигура бавно се отдалечава по дългия коридор – изгубена, отчаяна, но все още с искрица надежда.

В градината на болницата въздухът е свеж, но за Хира той е тежък като камък. Тя е излязла навън да си поеме дъх, след като студените думи на Орхун са разкъсали сърцето ѝ. Сяда на пейка, навежда глава и сълзите най-накрая намират път по бузите ѝ. Плачът е тих, но дълбок, сякаш отдавна е чакал този миг да се излее.

Неусетно до нея се протяга ръка и докосва рамото ѝ. Хира потръпва – уверена, че това е Орхун. С треперещ глас прошепва, без да вдигне глава и да погледне, коя е до нея:

– Много съжалявам за всичко… Като се отдръпна така… аз…

Но когато Хира вдига очи, сълзите ѝ застиват. Пред нея не стои Орхун, а Джихангир. Очите ѝ се разширяват от ужас, тя скача рязко, стресната от неговото присъствие.

Действието се пренася в коридора на болницата, където Афифе чака неспокойно. Телефонът ѝ вибрира. Отваря съобщението – снимка, направена от иконома. На нея ясно се вижда Джихангир, сложил ръка върху рамото на Хира. Лицето на Афифе пламва от гняв, но преди да реагира, гласът на Орхун я връща в реалността:

– Майко!

Орхун вече е до нея, достатъчно близо, за да види телефона, ако протегне глава. Афифе бързо обръща устройството, но синът ѝ не пропуска промяната в изражението ѝ.

– Какво има? – пита той, очите му са изпълнени със съмнение. – Случило ли се е нещо?

Афифе се опитва да прикрие истината, бързо прибирайки телефона.

– Нищо. Притеснявам се за Али. Няма никакви новини… – едва успява да изрече.

– Не се тревожи – отговаря спокойно Орхун. – Скоро ще разберем. Той ще бъде добре.

Но очите му започват да търсят Хира. В следващия миг Орхун решава да излезе в градината.

– Ще отида да погледна.

– Недей! – избухва Афифе, почти без да се замисли.

Орхун я гледа озадачено.

– Защо не? Не разбирам.

Афифе не може да отговори, само мълчи.

Камерата отново се връща в градината, срещу Хира стои Джихангир. Тя се обръща към него с твърд, леден тон:

– Ти отново… Какво правиш тук?

– Чух, че Али пак е болен. Притесних се – оправдава се той. – Когато те видях да плачеш… Исках само да попитам дали си добре.

Хира избухва.

– Нямаш ли граници? Винаги се появяваш там, където не трябва да бъдеш! Поставяш ме в трудни ситуации. Не мога да накарам никого да ми повярва. Дори Орхун…

Хира поема дълбоко дъх, прекъсвайки признанието. Очите ѝ са решителни, гласът ѝ не допуска възражения:

– Напразно си се притеснил. Али е под крилото на чичо си, той прави всичко нужно. Стига вече! Моля те – стой далеч от мен, далеч от нас!

Думите ѝ удрят Джихангир като шамар. Той иска да отвърне, но среща погледа ѝ и губи сила. Мълчи.

Камерата отново ни връща в коридора Орхун още гледа майка си с питащи очи. Афифе се опитва да отклони вниманието му:

– Сине, хайде да поговорим малко…

Той колебливо се обръща, раздвоен между градината и желанието да чуе майка си. В крайна сметка сяда, където тя посочва.

– Изненадваш ме – казва той.

– Отдавна искам да поговорим, но все не оставаше време – започва тя.

– Слушам те.

– Знам, че нещата с нея не вървят. Винаги съм го казвала, ще го повторя пак: два плюс две е четири, всичко е ясно. Не сте на едно ниво. Тази разлика в статуса винаги ще хвърля сянка върху щастието ви. Аз съм майка, усещам го. Откакто е дошла в живота ти, ти нямаш спокойствие.

Орхун се намръщва, видимо недоволен.

– Мислех, че вече сме преодолели този разговор – отвръща хладно. – Явно съм грешал. Все повтаряш едно и също, а аз все отговарям едно и също. Няма вариант да се откажа от нея. Затвори тази тема. Завинаги.

С тези думи той се изправя, решен да тръгне към градината.

– Недей, сине, няма да ти хареса… – започва Афифе, но изречението остава недовършено.

В този момент в коридора влиза Хира – ядосана, задъхана. Очите ѝ веднага срещат тези на Орхун.

И двамата застиват лице в лице.

Действието прескача. В коридора на болницата времето сякаш е спряло. Орхун седи замислен, взрян в пръстена на ръката си. Върти го отново и отново, но не поглежда към Хира – а всъщност цялото му съзнание е приковано към нея. В главата му ехтят думите ѝ: „Ако не ми вярваш, по-добре да не се женим… ако не ми вярваш, по-добре да не се женим…“

Ярост проблясва в очите му, но под нея за кратко проблясва и тъга. Той започва безмълвен спор с нея в мислите си: „Как можа да го кажеш толкова лесно? – стене вътрешният му глас. – Нали врекохме клетвите си един на друг! Какво се промени?“

Хира сякаш усеща мислите му. Сърцето ѝ трепва и в съзнанието ѝ прозвучава нейната вътрешна изповед: „Пак ме разбра погрешно… Аз не мога да си представя живот без теб. Възможно ли е да дишам без теб? Как можа да си помислиш, че не искам да се омъжа за теб, че съм изрекла нещо такова?“

Вътрешният глас на Орхун е безпощаден: „Ти го каза за миг! Без да помислиш! Просто така!“

Очите на Хира се пълнят със сълзи. В душата си тя отговаря отчаяно: „Отново не ме чуваш… Скрит си зад стени, които не мога да пробия. Как да стигна до теб?“

Орхун върти пръстена още веднъж, а в мислите му отеква горчивина:„Мислех, че се заклехме един в друг, за брака си. А минаха едва няколко дни…“

Отстрани Афифе наблюдава всичко мълчаливо, като хищна птица, която чака своя миг. Хира едва сдържа сълзите си. В този напрегнат миг тишината е прекъсната от глас:

– Господин Орхун! – пристига лекарят.

И тримата – Орхун, Хира и Афифе – веднага се насочват към него.

– Първоначално симптомите приличаха на хранително натравяне – обяснява докторът. – Това беше нашата предварителна диагноза. Но протичането е различно. Тялото на детето реагира на неща, които не разбираме. Необходими са допълнителни изследвания.

Лицето на Орхун се напряга. Афифе и Хира също са обхванати от тревога.

– Как е сега? – бърза да попита Афифе.

– Под контрол е – успокоява ги лекарят. – Не се безпокойте. Скоро ще го качим горе, ще го видите лично.

Той се обръща към Орхун:

– Междувременно, трябва да минете през регистратурата за документите. Надявам се да се оправи скоро.

– Благодаря – кимва Орхун. После се обръща към майка си: – Аз ще се погрижа за документите.

Тримата поемат дъх, облекчени поне за миг. Хира прошепва молитва наум. Орхун тръгва към регистратурата, а Афифе хвърля леден поглед към Хира.

На улицата Джихангир върви замислен, крачките му са бавни, а лицето – напрегнато. Телефонът му звъни.

– Ало? – отговаря той.

От стаята си в имението Нева говори с привидна нежност, легнала по корем на леглото:

– Батко, обаждам се за Али. Притесних се, има ли новини?

– Няма – отвръща сухо Джихангир, раздразнението му личи.

– Сигурна съм, че не е нищо сериозно – продължава тя със същата „грижовна“ усмивка. – Ако беше лошо, вече щяхме да сме чули.

– Затова ли звъниш? – гласът му вече е на ръба.

Усмивката ѝ постепенно се изкривява, нежността се стопява.

– Не… всъщност звъня и за друго. Батко, има едно събитие…

– Нева! – избухва той.

– Чакай, недей да се ядосваш! – престорено моли тя. – Няма да ти досаждам много, но знаеш, твоите специални колекции… Можеш ли да ми намериш пръстен? Нещо уникално, красиво. Моля те, братко.

– Пръстен ли?! – Джихангир вече кипи. – Какви глупости! Какво събитие, какви украшения! Сега ли е моментът?

– Знам, че не е време – преструва се Нева на безпомощна. – Но няма към кого другиго да се обърна. Ти си единственият, на когото вярвам. Моля те, помогни ми, само този път!

Джихангир стиска зъби. Знае, че няма измъкване.

– Добре, Нева! Веднъж като си забила нокти, не пускаш!

По лицето ѝ се появява триумфална усмивка.

– Супер! И още нещо – искам подписана версия на онези дизайни. Така ще е ясно, че е персонализирано. Ще бъде невероятно!

– Добре, Нева! – почти изкрещява той. – Ще избера нещо и ще ти го пратя с куриер до два часа. Край!

– Добре, чао! – отговаря тя сладникаво.

Джихангир прибира телефона, изважда ключовете от колата и продължава напред, напрегнат.

В стаята си Нева прелиства списание с доволна усмивка.

– Всичко върви по план… Стъпка по стъпка стигам там, където искам. – Очите ѝ блестят от амбиция.

Действието се връща в коридора на болницата, където от едната страна стои Хира – притихнала, с наведена глава. От другата – Афифе и Шевкет, очакващи новини за Али. Погледът на Афифе се впива в Хира – остър, пробождащ, като нож, който не се забива в плът, а в душа.

Шевкет усеща тази хищна концентрация и леко се навежда към ухото ѝ:

– Ще покажете ли снимката на г-н Орхун, госпожо?

Очите на Афифе не помръдват – все така приковани към Хира.

– Не още, когато му дойде време. – Гласът ѝ е леден и решителен.

Афифе тръгва бавно към момичето. Хира забелязва приближаващата фигура и напрежението я обхваща като примка. Дъхът ѝ се ускорява, но тя остава на място, очаквайки бурята.

Афифе застава пред нея, погледът ѝ е толкова силен, че сякаш я прегазва.

– Къде беше преди малко? – думите ѝ падат като удар.

Хира подскача, сърцето ѝ бие лудо. Споменът нахлува в съзнанието ѝ – Джихангир, ръката му на рамото ѝ, ужасът в очите ѝ. Тя мигновено се връща в реалността, устните ѝ пресъхват.

„Какво да кажа?“, мисли Хира. „Ако кажа истината, пак ще я изопачи… Господи, какво да правя?“

Погледът ѝ се плъзга надолу, не смее да срещне очите на Афифе.

– Излязох… в градината. Да подишам въздух. – Думите ѝ са несигурни, почти шепот.

– Подишала си въздух, така ли? – Афифе извива гласа си, пълен с недоизказани обвинения. – И с кого беше? Сама ли?

Хира се задъхва, чувства как гърдите ѝ се свиват.

„Трябва да кажа истината… каквото и да стане“, повтаря си вътрешно. „Но нямам сили… Боже, нека всичко това да свърши, нека свърши…“

Афифе продължава да я гледа право в очите, като че ли ще изтръгне истината от тях. Хира заеква, устните ѝ треперят:

– Аз… бях сама, но после…

В този миг в коридора се появява носилката с Али.

– Г-жо Афифе! Али! – извиква Шевкет.

Афифе веднага се обръща, забравяйки за Хира. И двете се втурват към носилката.

– Аличо, миличък! Всичко е наред! Всичко свърши! – шепне Хира, хващайки ръката на момчето.

Афифе поглежда към нея със студена решимост. В очите ѝ ясно пише: „Тя лъже“. Но вместо да избухне, жената събира себе си – бурята остава вътре, за да избухне в подходящия момент.

В болничната стая Али лежи отпаднал в леглото. До него са Хира и Орхун, но между тях стои ледена стена. По-назад стои Афифе, а зад нея – Шевкет.

– Не мога дори супа да пия, како Хира – оплаква се момчето, показвайки гърлото си. – Тук има нещо голямо… Не мога да преглъщам. Ще мога ли изобщо да ям пак?

– Не говори така, Аличо – опитва се да го успокои Хира, милвайки ръката му.

Орхун сяда до него, нежно погалва главата му.

– Всичко ще бъде наред. Лекарите търсят причината. Каквото и да е в гърлото ти, ще го открият и ще те излекуват.

Хира посяга да дръпне завивката върху Али, за да не изстине. В същия миг и Орхун протяга ръка към чаршафа. Дланите им се докосват. Орхун веднага отдръпва своята, а Хира се сепва и бързо прибира ръката си.

– Чичо, още ли си сърдит на кака Хира? Не сте ли се сдобрили? – гласът на Али разсича тишината като нож.

Всички в стаята замръзват. Хира впива очи в Орхун, чака отговора му. Но той мълчи. Сърцето ѝ се свива и тя се обръща към детето:

– Аличо, не мисли за такива неща. По-добре поспи, почини си. Гърлото те боли.

– Да, точно така – подкрепя я Орхун. – Не мисли за нищо друго. Ние сме тук с теб. Единственото, което трябва да направиш, е да оздравееш бързо.

Хира прегръща момчето и го целува по челото, очите ѝ са пълни със сълзи, които едва сдържа.

– Кажи ми, като оздравееш, какво първо искаш да направим?

Докато Хира и Али разговарят, Орхун ги гледа замислено. Отзад Афифе не откъсва поглед от Хира – студен и непримирим. Вратата се отваря и влиза лекарят.

– Г-н Орхун, може ли за момент?

Орхун излиза след него. Хира и Афифе обръщат глави едновременно, очите им се впиват в гърба му – едната с надежда, другата с подозрение.

В кантората на Кенан напрежението се усеща като нажежен въздух пред буря. Думите на Нуршах падат като гръм от ясно небе и той е зашеметен.

– Откъде пък дойде това? – изненадата му прелива в глас, който звучи едновременно неразбиращо и наранено. – Да си вземеш друг офис ли?

Нуршах отвръща поглед, опитвайки се да прикрие паниката, която издава всяко нейно движение.

– Казах ти още в началото – прошепва тя тихо. – Това беше временно.

Кенан я гледа изненадан.

– Да, така го обсъждахме тогава. Но колко неща се промениха от онзи ден. Ние не сме само колеги адвокати. Ние сме семейство, съпрузи. Да не си забравила?

Думите му я приковават, а тя, сякаш нарочно, връща удара:

– Добре, че сам го каза.

Очите на Кенан проблясват от яд.

– Помисли ли как ще го обясниш на хората, когато се преместиш?

Нуршах се обърква, устата ѝ изрича първото, което минава през ума ѝ:

– Нали не сме сиамски близнаци, за да вървим навсякъде заедно, само защото сме женени.

Гласът на Кенан е наситен със сарказъм, но гневът му вече кипи:

– Много убедително звучи! Наистина, браво.

Нуршах започва да говори бързо, сякаш думите ще прикрият истината:

– Офисът е прекалено малък. Всичко е в хаос. Не можем да работим спокойно. Непрекъснато сме един до друг. Освен това е тъмно. Всичко тук ме задушава!

Кенан я слуша, но в един миг чашата прелива:

– Достатъчно! – гласът му отеква в стаята. – Може би за теб това място е просто някакъв офис. Но за мен… тук са потта ми, усилията ми, спомените ми! Във всеки ъгъл! Ако не ти харесва, ако те задушава – добре. Никой не те държи насила.

Очите на Нуршах се пълнят с вина. Тя протяга ръка, опитвайки се да го смекчи:

– Не исках така да прозвучи. Знам колко е важно за теб. Но физически не издържам – спим заедно, работим заедно. В офиса, у дома… Всичко се слива и се обърквам.

Кенан не казва нищо. Само мълчи, разочарован и уморен.

– Ще си взема нов офис възможно най-скоро – решава Нуршах и отваря лаптопа си. Пръстите ѝ треперят, докато търси обяви, а между зъбите си мърмори: – Колкото по-далеч, толкова по-добре…

Кенан я гледа с недоумение.

Нуршах нервно прелиства обяви за нови офиси на лаптопа си, а Кенан я наблюдава крадешком – понякога с яд, понякога с болка. Тишината между тях е тънка като стъкло, което всеки момент може да се счупи. В този миг вратата се отваря и влиза Фериха.

– А-а, Нуршах, станала си! – възкликва тя с облекчение.

– Добре дошла, Фериха – отговаря Кенан, опитвайки се да овладее тона си.

– Благодаря. – усмихва се тя и веднага се обръща към Нуршах с топлота. – Толкова се тревожих за теб! Реших да дойда да те видя. А виж ти – даже си започнала работа! Слава Богу, явно супата ми е подействала.

Нуршах се усмихва мило:

– Благодаря ти, Фериха, наистина благодаря. Благодарение на теб се оправих бързо.

– Бързо… – промърморва Кенан със сарказъм, без да откъсва поглед от нея.

Фериха поглежда двамата с умиление:

– Ах, хора, дано никой от вас повече не се разболява. Грижете се един за друг!

За миг в офиса настава неловко мълчание.

– Един е болен в леглото, другият по улиците – как няма да се тревожите един за друг? – продължава Фериха, този път гледайки към Кенан. – Само тази сутрин, докато беше в треска, това момиче не спираше да вика името ти насън. Е, човек мисли за любимия си, нали?

Думите ѝ пронизват Кенан, който спира за миг, а Нуршах веднага сваля поглед, червенината облива лицето ѝ.

– Нуршах, защо пак си толкова леко облечена? – упреква я Фериха. – Времето е студено, трябва да се пазиш. Не бива пак да се разболяваш. Но слава Богу, че те виждам добре.

Кенан и Нуршах остават безмълвни, сякаш думите им са заседнали в гърлото.

– Добре, няма да ви безпокоя повече – добавя Фериха. – Имам си работа.

– Не ставайте! – махва тя, когато двамата се опитват да я изпратят. – Работете си. Пазете се.

– И ти също, пази се – отговаря Кенан.

Фериха си тръгва, а в офиса отново настъпва тишина. Нуршах не смее да погледне мъжа си, а неговият поглед се впива в нея, тежък и пълен с въпроси.

След като остава сама с Кенан, Нуршах панически започва да подрежда папките в шкафа. В мислите си упреква приятелката си: „Ах, Фериха! Как можа да кажеш такова нещо? Изгори ме!“

Нуршах се моли Кенан да не повдига темата, но гласът му я пронизва:

– Значи си викала името ми…

Нуршах замръзва. Не смее да се обърне към него, сърцето ѝ бие лудо.

– Сънувала съм кошмар – изрича накрая. – Затова сигурно…

– Аха… – усмихва се саркастично Кенан. – Значи си викала името ми, за да дойда и да те спася.

Очите на Нуршах светват от яд.

– Разбира се, че не! Най-вероятно съм викала името ти, докато съм бягала от някой пещерен човек като теб: „Помощ, помогнете!“

– Но за съжаление, работното ми време като Супермен е доста натоварено – отвръща Кенан с подигравателен тон. – Няма да мога винаги да съм там, където искаш. Затова гледай да се пазиш сама, госпожо. Не се разболявай пак.

– Достатъчно вече! – избухва Нуршах и рязко се изправя. – Току-що станах от леглото, а ти не спираш да ме нападаш! Спри се малко!

Кенан се усмихва криво, а Нуршах бързо връзва шалчето си и се запътва към вратата.

– Току-що се оправи малко, осъзнаваш ли? – вика след нея Кенан. – Къде тръгна? На теб говоря!

Нуршах не го слуша. Излиза, а Кенан я гледа след нея, изпълнен с безсилие.

– Господи… тази инатлива жена… – прошепва.

По улицата Нуршах върви бързо, все още ядосана. Мислите ѝ не ѝ дават мира.

– И какво, ако съм извикала името му! – говори си сама. – Трябва ли да означава това, което той си мисли? Хората бълнуват, когато сънуват кошмари, нали?

Тя спира, лицето ѝ е смутено.

– Уф, срам ме е от самата себе си! – изрича и тръгва още по-бързо.

– Трябва час по-скоро да намеря нов офис и да се махна. Нямам друг избор, трябва да стоя далеч от него. Иначе всичко ще стане…

Мислите на Нуршах са прекъснати рязко. Нечия ръка покрива устата ѝ. Очите ѝ се разширяват от ужас. Опитва се да се съпротивлява, но кърпичка с етер покрива носа ѝ. Светът започва да се върти и потъва в мрак.

Нуршах губи съзнание.

Действието прескача. В един микробус с черни завеси по прозорците лежи Нуршах – безжизнена, все още под въздействието на етера. Косата ѝ е разпиляна по пода, ръцете ѝ са отпуснати, а всяко нейно дихание е едва доловимо. Вратите се затварят с глух трясък. Кемал, единият от похитителите – мъж, който не прилича на закоравял престъпник, но все пак е част от мръсната игра – се настанява при нея, притискайки вратата отвътре.

– Е, Кемал, справихме се като по часовник, а? – ухилва се Рифки, докато запалва цигара.

Кемал му хвърля остър поглед.

– Ти все с голямата си уста! Карай, че да се махаме оттук.

– Спокойно – махва с ръка Рифки. – Свършихме си работата, оттук нататък е лесно.

Той пъхва ключа в стартера, завърта, но двигателят издава мъртвешки звук и не пали.

– Казах ти да не взимаме този таратайка! – избухва Кемал, гласът му звучи напрегнато. – Сега ще си навлечем белята!

– Спокойно! – Рифки започва да гали таблото на буса, сякаш укротява жена. – Разбираш ли, тя е инат като всяка красавица. Но ще ме послуша.

С мазен тон той прошепва:

– Хайде, момиче… хайде, сладурке. Не разочаровай брат си Рифки…

Двигателят пак изхриптява и млъква. В това време Нуршах лежи неподвижна на пода – като порцеланова кукла, пленена от безмилостни ръце.

В кантората на Кенан времето тече по различен начин. Той се опитва да се съсредоточи върху документите пред себе си, но мислите му отлитат все към снимката на бюрото. На нея е Нуршах – усмихната – жената, която едновременно го побърква и му липсва. Взира се в образа ѝ и тихо, почти като че ли разговаря с нея, промърморва:

– Не можа да си седиш на едно място, нали? Кралицата на ината… Трябваше още малко търпение, още няколко дни да се възстановиш…

Погледът му омеква, но сърцето му се свива.

– Дано да не ти се вдигне пак температурата – прошепва. – Боже опази, ако припаднеш някъде сама…

Думите му изведнъж го пронизват. Мисълта, която досега е изговарял несериозно, започва да изглежда като реална опасност.

– Напълно възможно е… – осъзнава той и посяга към телефона. – Ще ѝ звънна.

Слага слушалката до ухото си, но от другата страна – тишина. Нуршах не отговаря. Втори път, трети път… пак нищо.

– Не вдига… – Кенан стиска зъби. – Инатлива жена! Излезе болна и сега нито тук се връща, нито телефона си вдига!

Неспокойството му прераства в паника. Той захвърля писалката, рязко се изправя.

– Не мога да чакам! – изрича твърдо. – Ще изляза да я търся.

Грабва сакото си, за момент се спира на прага и хвърля последен поглед към офиса, а след това излиза.

По улиците на квартала Кенан върви забързано, лицето му е напрегнато, а очите – пълни с тревога. Търси Нуршах, сякаш всяка крачка може да го отведе до нея.

– Е, къде изчезна за две минути? – промърморва той на глас, раздразнен от мълчанието ѝ и още повече от мълчанието на телефона ѝ.

Спира се на ъгъла и оглежда наоколо, но не забелязва микробуса, спрян на метри от него. Зад затъмнените стъкла вътре лежи безпомощната Нуршах – все още в плен на етера.

Вътре в буса напрежението расте. Кемал, който пази отвътре, се ядосва:

– Какво стана, сладки приказки не помогнаха ли? Заради твоя таралясник заседнахме тук!

Ръфкъ поклаща глава и въздъхва:

– Ама и ти говориш само лошо и събираш всичката лоша енергия върху нас. Как да тръгне така?

– Недей с твоите енергии сега! – избухва Кемал. – Накарай го да запали, все едно как!

– Добре, добре! – нервно отвръща Рифки и излиза, за да отвори капака на буса.

На улицата Кенан отново набира номера на Нуршах. И изведнъж… чува познатата мелодия на телефона на Нуршах. Спира рязко, сърцето му прескача.

– Какво… как е възможно? – оглежда се притеснена Кенан.

Звукът го води няколко метра напред. На земята лежи телефонът на Нуршах. Кенан веднага се навежда и го взима в ръце. Пръстите му треперят, а в гърдите му се надига паника.

Той се изправя, поглежда първо телефона, после цялата улица. Погледът му спира върху Рифки, който е наведен над двигателя на буса и бърника под капака. Подозрението веднага пламва в очите на Кенан.

Улицата е същата, но вече изглежда като сцена на зловещо престъпление.

– Вместо да мислиш за нов офис, по-добре се погрижи за телефона си – мърмори си под нос Кенан, но тревогата в гласа му е явна.

В далечината, на фона на улицата, Рифки още се бори с двигателя на микробуса. За миг погледът на Кенан пада върху него. Двамата се засичат с очи – подозрението вече е посято. Кенан тръгва бавно натам.

– Ей сега, ето я лошата енергия! – проклина Рифки тихо, наведен над капака. – Сякаш не беше достатъчно, че сега и тоя късметлия не се тропна на главите.

Кенан се приближава. Ръфкъ пъха глава още по-дълбоко в двигателя, не знае какво да прави. Накрая мъжът спира до него.

– Успех, приятелю. Какво стана, повреди ли се? – пита Кенан с небрежен тон, но погледът му оглежда наоколо.

– Нищо особено – отвръща Рифки, прикривайки лицето си. – Само една гайка трябва да стегна.

Вътре в буса Кемал наблюдава напрегнато през огледалото. В ръката му блести пистолет. Един грешен ход и всичко ще се взриви.

Кенан за миг поглежда пак към улицата, после кимва на Рифки:

– Аха, добре. Успех тогава.

– Благодаря, благодаря – бърза да отговори Рифки, потънал в пот.

Кенан продължава пътя си. Рифки въздъхва с облекчение, затваря капака и чака малко, докато Кенан се отдалечи. След това отваря вратата и се връща при Кемал.

– Малко остана да ни хванат! – съска Кемал. – Какъв безгрижен човек си!

– Стига вече, бе! – отвръща Рифки, усмихнат, когато двигателят запалва. – Ето, готово е! Голям шум вдигаш за нищо.

– Млъкни и тръгвай, преди някой да забележи! – пламват очите на Кемал.

– Добре, добре! – Ръфкъ натиска газта и микробусът потегля.

На улицата Кенан все още обикаля, отчаян в търсене на Нуршах. Изведнъж покрай него профучава същият бус. За миг погледът му улавя нещо – парче плат, заклещено в вратата. Шалът на Нуршах!

В ума му проблясва спомен – как тя го връзва около врата си, преди да излезе от офиса. Прозрението го пронизва като мълния.

– Нуршах! Нуршах! – извиква той и се втурва да тича след микробуса. Но той вече се отдалечава бързо – невъзможно е да го настигне.

В този момент наблизо вижда мотора на куриера. Без да мисли, Кенан грабва каската, нахлупва я и скача върху седалката.

– Ей! Какво правиш! – вика куриерът, който хуква след него.

Но Кенан вече е потеглил, препуска по улицата. Куриера бяга след него, а той – след буса, който изчезва в далечината.

Източник: PoTv.bg