Плен – Сезон 2 Епизод 97 (Ето какво ще видим)

В болничния коридор цари тишина, прекъсвана единствено от глухия шум на стъпки и далечното бипкане на апарати. Малко пред стаята на Али, Орхун разговаря с лекаря за състоянието на Али.

– Всички необходими изследвания са направени, господин Орхун – обяснява спокойно докторът. – Но за окончателна диагноза ще трябва още време. За по-детайлни изследвания пробите ще бъдат изпратени в чужбина.

Хира стои пред вратата, скрита в сянката, и слуша всяка дума с разтреперано сърце. Орхун, изправен срещу доктора, не я забелязва.

– Естествено, ще отнеме време, докато резултатите пристигнат – продължава лекарят. – Дотогава няма нужда Али да остава в болницата. Можем да го изпишем. Ако стане нещо спешно – може да ми се обадите по всяко време. Надявам се скоро да се оправи.

Орхун кимва кратко, без излишни думи.

– Добре. Благодаря.

Докторът се отдалечава по коридора. Когато Орхун се обръща, среща очите на Хира. В неговия студен поглед няма и следа от топлота.

– Защо ще изпращат изследванията в чужбина? – прошепва тя разтревожено. – Нещо сериозно ли е?
– Няма от какво да се притесняваш на този етап – отвръща сухо Орхун. – Просто проучват случая. И ти чу, ще го изпишат.

Орхун се насочва обратно към стаята, без да даде шанс на Хира за нов въпрос. Тя се опитва да остане силна пред ледения му тон, макар сърцето ѝ да се свива от болка.

Хира си спомня обещанието на Орхун: „Казах ти още от самото начало, нашата сватба няма да пострада от нищо. Но ето, не стана така. Колкото и да не искахме, събитията ни завлякоха. Но край! Няма да позволя повече да ни отклоняват! Каквото и да се случи, няма да позволя нищо да съсипе сватбата ни. Обещах ти,ще бъде така, както ти искаш. Няма да трае дълго. Ще се оженим възможно най-скоро!“

С тези думи, макар и студени, Хира търси утеха, като се вкопчва в обещанието.

В двора на имението, на просторната веранда, Нева и Перихан пият кафе. Нева е замислена, погледът ѝ се губи нанякъде, а на лицето ѝ играе загадъчна усмивка. Перихан нарушава тишината:

– Чудя се как е Али. Никой не се обажда. Никой не мисли, че може да се тревожим.

Нева премигва, откъсва се от мислите си и отвръща:

– О, Али… Нали е дете? Нормално е да се разболява.

Перихан впива очи в нея, търсещи нещо скрито. След кратка пауза казва:

– Пак нещо си намислила… Нали така? Няма ли да ми кажеш какво става?

Нева се усмихва тайнствено и не казва нищо. Тази мълчалива злокобна усмивка кара Перихан да настръхне. В този момент се появява Гонжа с пакет в ръце.

– Пратка за г-ца Нева – казва и оставя кутията на масата.

Перихан се навежда любопитно.

– Какво е това?

Нева повдига вежди с тон, който подсилва мистерията:
– От личната колекция на брат ми. Подарък за някой… много специален!

Очите на Перихан светват от любопитство.

– Някой специален? Кой е този човек?

Нева мълчи.

– Извинете ме. – Нева се изправя и влиза в къщата, отнасяйки пакета със себе си.

Перихан я изпраща с поглед, лицето ѝ се изкривява от раздразнение.

– Аха! Дори не си направи труда да обясни… Е, как да я разгадая? Един ден ми говори всичко, като славей, толкова близка. А на следващия – мълчи и се държи високомерно. Различна е всеки път. Странна птица!

Перихан отпива от кафето си, но вътрешно гори от любопитство за съдържанието на пакета.

В стаята на Нева светлината от прозореца пада право върху малката кутия от червен кадифен плат. Капакът е отворен, а вътре блести изящен пръстен, сякаш изваден от приказка. До него, върху масата, лежи лист с ръкописен договор. В полето за подпис ясно личи едно име – „Джихангир Демирханлъ“.

– Джихангир Демирханлъ… Чудесно – прошепва Нева с усмивка, в която се крие повече коварство, отколкото възхищение.

Нева посяга към празен лист, взема перо и започва да имитира почерка на брат си. Но бързо се изнервя, буквите са сложни, изписани с характерни извивки, които трудно могат да бъдат пресъздадени.

– Ах, братко, колко объркан почерк имаш… Как да подражавам на това? – мърмори тя, докато ръката ѝ се опитва да повтори завъртулките от почерка на брат ѝ.

С голямо усилие успява да напише фалшивото послание. Накрая доволно го сравнява с оригинала, очите ѝ проблясват от самодоволство.

– Очаквам с нетърпение нашата среща. Джихангир – прочита тя с престорена нежност, преди да пъхне бележката обратно в кутийката до пръстена.

Нева затваря капака с решителен жест. Лицето ѝ засиява в триумфална усмивка, а погледът ѝ се изпълва с гордост от собствения ѝ план.

– Избрал си толкова красив пръстен за Хира… и дори не подозираш как ще го използвам – изрича тя с глас, в който ехти победа.

Но тъкмо когато посяга към вратата, отдолу се чуват гласове, смях и шум. Нева се вцепенява.

– Проклятие! – прошепва раздразнено. – Сега трябва да чакам, докато всичко утихне.

Нева сяда на един от столовете, стиснала устни, като хищник, който дебне подходящия момент, за да се нахвърли върху жертвата си.

В същото време в голямото фоайе на имението вратата се отваря. Али влиза, хванал за ръка Орхун и Хира. До тях са Афифе и икономът, а лицето на момчето грее от вълнение. Поглежда нагоре към двамата, които държи за ръце.

– Може ли тримата да останем заедно? – пита с надежда в гласа си. – Може да прочетем книжка… или да рисуваме… или да наредим пъзел?

Но студеният глас на Орхун прекъсва мечтите му:

– Трябва да работя. Някой друг път.

В този миг се появяват Халисе, Гонжа и Муса – лицата им сияят от радост. В ръцете си държат голям транспарант с надпис: „Добре дошъл у дома, Аличо!“

– Добре дошъл, Али – възкликва Халисе, прегръщайки го с обич.
– Добре дошъл, млади господарю! – допълва Муса с усмивка. – Аличо, виж! – сочи транспаранта, горд като дете.

Очите на Али светват. Усмивката му е искрена и топла.

– Батко Муса, ти ли го направи?
– Да – отвръща той доволно. – Но Гонжа изписа повечето букви.

Щастието на момчето изпълва залата, но за Афифе то е непоносимо. Тя рязко слага край на веселието:

– Достатъчно! Али трябва да си почива.

Халисе, Муса и Гонжа мигом замълчават и се отдръпват. Афифе протяга ръка към момчето:

– Али, ела да те сложа в леглото.

Но той се обръща към Хира и Орхун, погледът му умолява.

– А защо не вие?
– Вуйчо ти има работа, скъпи – отвръща Афифе сухо. – Трябва да се заеме с работата си.
– А не може ли после? Моля ви! – моли се Али.

Орхун и Хира се споглеждат, накрая Орхун прави знак на Афифе – ще заведат Али сами.

Докато тримата поемат към стаята, Афифе върви след тях с ядосано изражение. Нейното нетърпение и раздразнение издават колко силно я дразни всяка слабост в плана ѝ.

В коридора на имението Нева наднича внимателно наляво и надясно, стиснала кутията в ръка. Убедена, че всичко е спокойно, тя бързо тръгва към стаята на Хира. Внезапно зад гърба ѝ се разнася гласът на Муса.

– Г-це Нева… Аличо е тук.

Нева подскача, сърцето ѝ прескача от изненада. Стисва кутията още по-силно, а на лицето ѝ се появява напрегната, насилена усмивка.

– Прекрасно. Радвам се да го чуя – отвръща тя с фалшив тон, зад който прозира раздразнение.

Настъпва кратка тишина. Погледът ѝ сякаш казва: „Е, друго имаш ли да ми кажеш?“ Но Муса не разбира и продължава развълнувано:

– Нищо не са открили още, но ще прегледат изследванията отново в Щатите.

Нева кимва механично, но нетърпението я издава.

– Чудесно! Дано скоро чуем добри новини – изрича, но очите ѝ вече искат да го отпратят.

Муса обаче не помръдва. Стои срещу нея, усмихнат и доволен. Нева въздъхва и го пронизва с поглед.

– Е… какво? – погледът ѝ сякаш пита.

Най-накрая Муса се усеща.

– Ами… имате ли някакво желание?
– Не! – избухва Нева, като гласът ѝ отеква в коридора. – Само не ми се пречкай под краката!

Муса застива, очите му се разширяват от изненада. Нева, кипяща от гняв, обръща гръб и се връща към стаята си.

– Господи! – промърморва Муса, след като остава сам. – Какво казах пак? Второ нещастие в имението! Език като на змия…

Той движи ръката си като змия, имитирайки съскане.

– Тссс… Тссс… Обикаля, за да ухапе някого. А аз, глупакът, питам дали има нужда от нещо! Господи, Господи… – клати глава и се отдалечава.

Вратата на стаята на Нева бавно се открехва отново. Тя наднича предпазливо, за да се увери, че Муса е изчезнал, и чак тогава се осмелява да излезе.

В стаята на Али цари спокойствие. Момчето лежи в леглото си, а до него са Орхун и Хира. Над главата му е окачен пъстрия плакат, направено от Муса – „Добре дошъл у дома, Аличо“. Хира се навежда и нежно го поглежда.

– Искаш ли нещо? – пита тя с мек глас.

Али, сякаш чакал този момент, веднага се оживява.

– Да играем на асоциации! Отдавна не сме играли.

И Орхун, и Хира се сепват. Погледите им се срещат, а спомените нахлуват като вълна…

…Миг от миналото – последният път, когато са играли.– Спокойствие – казва Хира.– Хира – отвръща Орхун.

Връщаме се в настоящето. И двамата потръпват от спомена.

Нов откъс от миналото.

– Хира – казва Орхун.– Доверие – отвръща тя.– Любов – казва той, без да сваля очи.– Орхун – прошепва Хира.– Хира – завършва Орхун.

Отново в настоящето. Очите им се срещат отново. За кратък миг времето спира. Орхун е разтърсен, макар да не показва. Отмества поглед, но в него остава нещо неизказано.

Гласът на Али прекъсва мълчанието:

– Гняв!

Двамата се връщат в реалността. Али ги наблюдава с любопитство, чака да чуе отговорите им. Орхун впива поглед в Хира.

– Разочарование – произнася той твърдо.

Очите на Хира се пълнят със сълзи.

– Болка – отвръща тя, гласът ѝ трепери.

Али млъква. Той не разбира думата и пита с наивно любопитство:

– Како Хира, какво значи „болка“?

Хира едва сдържа сълзите си, докато обяснява:

– Това е… когато някой, когото обичаш безкрайно и никога не искаш да нараниш, те разбере погрешно. Тъгата от това.

Орхун продължава да я гледа, без да откъсва очи.

– Разбирам… – казва Али. – Тогава аз ще кажа „любов“! Сега е твой ред, чичо.

Орхун отмества поглед от Хира. Тонът му става студен, остър като нож.

– Колебание.

Думата пада като удар. Лицето на Хира помръква, сълзите ѝ напират да потекат. Орхун се изправя, навежда се и целува Али по челото.

– Време е за сън – казва тихо.

И излиза от стаята. Хира остава неподвижна, впила очи в гърба му, докато сълзите се борят да не потекат.

Действието се премества в стаята на Хира. Вратата леко се отваря и Нева се промъква вътре като крадец. В ръцете си стиска малката кутия с пръстена, оръжието на плана ѝ. Оглежда всяко кътче, търси място, където да скрие „подаръка“. Диша тихо, стъпките ѝ са като на котка.

– Къде да го сложа? – прошепва сама на себе си, очите ѝ проблясват коварно. – Кажи ми, г-це Хира… къде би скрила подаръка на своята тайна любов?

С престорена нежност Нева прокарва ръка по мебелите, отваря чекмеджета, оглежда библиотеката. Всяко движение е пропито със зловеща целеустременост.

По това време, в другия край на имението, Хира излиза от стаята на Али. Очите ѝ все още са влажни от преживените емоциите. Погледът ѝ се плъзва по коридора и спира върху полуотворената врата на кабинета на Орхун.

Вътре той е надвесен над бюрото си, сериозен, потънал в документи. Светлината пада върху строгото му лице, а всяка негова черта излъчва дистанция.

„Да не мога да се доближа до теб… да не мога да ти говоря… дори да не мога да срещна погледа ти…“ – мисли си Хира.

Лицето ѝ се свива от болка. За миг ѝ се иска да влезе, да прекрачи прага и да разчупи стената между тях. Но думите на Орхун отекват в съзнанието ѝ като камбанен звън:

„Разочарование… Колебание.“

Хира замръзва, не смее да прекрачи. Вместо това се обръща и тръгва по коридора, със свито сърце.

„Колкото повече се опитвам да се приближа до теб, толкова по-далече отиваш…“ – мисли си Хира.

По бузите ѝ се стичат няколко сълзи – бавни, тежки, които носят със себе си цялата болка от несподелената любов.

Връщаме се в стаята на Хира, където Нева се движи като сянка. В ръката ѝ е кутията с пръстена – капан, готов да се затвори. Оглежда мебелите, но нищо не изглежда достатъчно подходящо.

– Къде, къде, къде? – мърмори тя на себе си, гласът ѝ трепти от нетърпение. – Хайде, Хира, кажи ми… Къде би скрила подаръка на своята тайна любов?

Погледът ѝ плъзга по библиотеката, по бюрото, по дребните предмети на Орхун. Във всяко движение има напрежение и злокобна решителност.

По същото време Хира се качва по стълбите. Стъпките ѝ са бавни, сякаш всяка я тежи като олово. Върху лицето ѝ е изписана болката от думите на Орхун, които още ехтят в главата ѝ.

„Разочарование… Колебание…“

Тя спира на върха на стълбите, заглежда се надолу, после с трепетни крачки тръгва към стаята. Ръката ѝ се протяга към дръжката на вратата.

Вътре Нева застива, очите ѝ са приковани към входа. Вратата се открехва бавно, а в рамката застава Хира.

Действието ни пренася в кабинета Орхун, където той е надвесен над лаптопа си, изгубен в работа. Вратата, оставена полуотворена, изскърцва и той вдига глава. Афифе влиза с телефона в ръка, лицето ѝ е напрегнато.

– Трябва да поговорим! – казва тя с твърд глас.

Орхун усеща тежестта на тона ѝ.

– За какво?

Музиката подчертава момента. Афифе поглежда към екрана на телефона – снимката, на която Джихангир е поставил ръка на рамото на Хира в градината в болницата, е като трън в очите ѝ. Орхун чака, пита я с поглед.

– Слушам те, майко?

Афифе се колебае, а след миг прибира снимката – сега не е моментът.

– Исках да довършим разговора си от болницата.

Орхун разбира, темата е сватбата.

– Няма какво да довършваме. Казахме си всичко.
– Не, сине, ти го прекъсна.

Той замълчава, оставяйки я да говори.

– Забравяш, че живеем под един покрив – продължава тя. – Виждам напрежението между теб и Хира. Има проблеми, които вече не можеш да скриеш. При тези обстоятелства, сигурен ли си, че още искаш този брак?

Орхун изправя рамене, гласът му е твърд:

– Ще се оженим на датата, която сме планирали. Нямам друг отговор. Аз знам какво искам. А напрежението между нас… добро или лошо, ще се справим сами, както досега.

Афифе стиска телефона в ръка, нерешителна пред твърдия му тон.

– Добре, сине. Нека бъде, както казваш.

Тя излиза, а Орхун я изпраща с поглед, замислен защо майка му толкова настойчиво се връща към темата.

В стаята на Хира напрежението достига връх. Хира влиза, а камерата се обръща и зрителят вижда, че стаята е празна. Нева е скрита в гардеробната, диша тежко.

– По дяволите… – прошепва тя, устните ѝ побеляват.

Хира застава в средата на стаята. Лицето ѝ е бледо, очите, пълни с тъга. Спомени нахлуват като ножове.

„Не говориш с мен, дори не ме поглеждаш. Как да разбера какво мислиш? Ако не говориш с мен…“

„Сигурна ли си, че искаш да продължим този разговор тук?“

„Прав си. Нито времето, нито мястото е подходящо. Но не издържам на твоята студенина…“

Тя се отпуска на дивана, сякаш силите я напускат. Сълзите се стичат.

„Разочарование. Колебание.“ – отново звучат думите му от играта на асоциации.

– Всеки ден се отдалечаваш от мен все повече… – прошепва Хира. – А аз не искам това.

Хира изтрива сълзите си, решена да се съвземе и тръгва към гардеробната.

Нева, скрита вътре, замръзва. Стъпките на Хира приближават, а лицето на Нева застива в ужас. Тя затваря очи, сякаш ако не вижда, няма да бъде открита.

Но Хира не влиза. Спира пред огледалото, поглежда отражението си, подпухнали очи, лице, белязано от болка. Тя изтрива сълзите, поема дълбоко въздух и напуска стаята.

Звукът от затварящата се врата кара Нева да отвори очи. Тя издишва с облекчение. С бързи движения изважда кутията с пръстена и я поставя сред вещите на Хира. Усмивката ѝ е триумфална. После тихо се измъква от гардеробната.

Кенан не изпуска от поглед буса и продължава да го следва с мотора. Вятърът свисти покрай него, но внезапно моторът започва да издава странни, злокобни звуци. Сърцето на Кенан се свива.

– Не, не сега… – прошепва той, сякаш умолява машината. – Моля те, не е моментът!

Двигателят заглъхва, моторът се забавя. Бусът започва да се отдалечава. Кенан хвърля панически поглед настрани, после нежно погалва мотора като живо същество.

– Недей да ме предаваш, момче. Обещавам ти – ще те върна при собственика ти, ще ти направя цялото обслужване, всичко. Само малко още… дръж се! Животът на Нуршах зависи от теб. Хайде, нека заедно я спасим!

Но моторът едва крета, колелата се въртят мъчително, а бусът, в който е Нуршах, се губи в далечината.

Вътре в буса атмосферата е напрегната. Джемал впива поглед в пътя, но през рамо следи и безжизненото тяло на Нуршах, разположено на пода. Ръцете му треперят, но той се насилва да запази самообладание.

Изведнъж Ръфка сменя лентата.

– Какво правиш, бе! – избухва Джемал. – Защо не зави?

Бусът намалява скорост. Ръфка се почесва по врата и казва с досада:

– Гладен съм. Умирам от глад. Сигурно наоколо има дюнерджийница. Помислих да спрем за по един.
– Ти добре ли си? Жената е отвлечена! – избухва Джемал. –Лежи тук пред очите ти, а ти мислиш за дюнери!

Но Ръфка само свива рамене.

– Какво да направя? Като огладнея, мозъкът ми спира. Пък и какво толкова – тя е в безсъзнание, лежи като риба на суша.

Лицето на Джемал почервенява от ярост. С усилие стиска юмруци, за да не изгуби контрол. После се навежда заплашително към Ръфка:

– Ако още веднъж ми споменеш за дюнер, ще ти го натъпча в гърлото! Караш към склада. Завиваш наляво – към пътя през гората. Ясно ли е?

Ръфка мълчи, ядосан и уплашен, и послушно завива.

Бусът спира пред един склад. В мрачното вътрешно пространство на склада въздухът е застоял, мирише на прах и ръжда. Ръфка и Джемал се борят с безжизненото тяло на Нуршах, опитвайки се да я завържат за стар дървен стол.

– Завържи я. Стегнато – нарежда Джемал, очите му хвърлят искри.
– Добре… – отговаря Ръфка, но ръцете му се движат бавно, сякаш му е жал.
– И краката ѝ също! – добавя Джемал и сочи към Нуршах.
– Какво е това? – измърморва Ръфка. – Да не връзваме затворник? Тя е дребна като врабче!

Джемал обръща очи с ярост.

– „Да не връзваме затворник“, казваш… А какво е тя тогава? Затворник е, глупако!
– Прекаляваш – възразява Ръфка. – И мен ако ме вържеш така, няма да мръдна.
– Изчезвай! – изригва Джемал. – Аз ще я вържа!

В този момент клепачите на Нуршах трепват. Тя бавно започва да идва в съзнание. Ръфка пръв забелязва.

– Жената… Събужда се!
– Какво? – обръща се Джемал.
– Момичето! Отваря очи!
– Почти съм готов – процежда Джемал, докато дърпа въжетата.

Очите на Нуршах се разтварят. Погледът ѝ е замъглен, вижда неясни сенки, които скоро придобиват очертания. Когато осъзнава, че е завързана, паниката я връхлита.

– Какво правите? Кои сте? Къде съм? Пуснете ме! – вика тя отчаяно.
– Спокойно – промърморва Ръфка, но ръцете му я стискат все по-силно.
– Помощ! Някой! – крещи Нуршах с последни сили.
– Довърши го, не спирай! – ръмжи Джемал.
– Държа я, държа я! – пъшка Ръфка.
– Помощ! – гласът на Нуршах отеква в празното помещение.

Ядосан, Джемал запушва устата ѝ с ръка.

– Затвори ѝ устата! Не позволявай да крещи!

Нуршах, събрала цялата си сила, захапва ръката му.

– Аааах! – изревава Джемал от болка.
– Помощ! – отново вика тя, вече обезумяла.

Ръфка се хвърля да я задържи, но тя се бори диво. Със сила, която никой не е очаквал, го събаря на земята.

– Пуснете ме! – стене тя.
– Ах, ако веднъж свършеше нещо като хората! – процежда Джемал към партньора си.
– Дръж я! – пъшка Ръфка.
– Помооощ! – крясъкът ѝ разкъсва въздуха.
– Спри вече! – извиква Джемал.

Ръфка измъква парче плат и насила притиска устата ѝ.

– Дръж се… дръж се! – говори той, докато я връзва.
– Помощ! – продължава да стене Нуршах, докато гласът ѝ заглъхва под плата.
– Господи, спри! – ругае Джемал, докато пристяга възлите.
– Ха! Най-накрая! – ликува Ръфка. – Завържи и краката ѝ! Чакай, момиче, няма да избягаш.

Двамата заедно завършват мъчителната работа. Нуршах е завързана за стола, устата ѝ е запушена. Гърдите ѝ се повдигат учестено, очите ѝ са пълни с ужас.

– Не мърдай! – изсъсква Джемал, докато проверява възлите.

Двамата са задъхани, потни и объркани. Само треперещото тяло на Нуршах издава, че борбата още не е приключила в душата ѝ.

Отвън, пред склада, Кенан тича, облян в пот, а гърдите му се свиват от безсилие. Погледът му трескаво обхожда пътя, но от буса няма и следа.

– И какво сега? – прошепва обезумял.

Обръща глава настрани, и тогава го вижда. Бусът стои на няколко метра от склада.

– Ето го! – изрича през зъби, решителността се връща в очите му.

Кенан се приближава предпазливо. Стига до автомобила и протяга ръка вътре. Погледът му попада на забравен шал, шалът на Нуршах. Той го стисва в ръка, сякаш държи парченце от нея, и надеждата отново се ражда в сърцето му.

В студения и прашен склад Нуршах е вързана за стол, устата ѝ е запушена с парче плат. Очите ѝ блестят от сълзи и страх. Джемал търка ръката си, която все още го боли от ухапването.

– Врабче било! – изригва той с горчив смях. – Двама души едва я удържахме! Малко оставаше да ми откъсне пръста. Не е врабче, а пантера!

Ръфка, сякаш глух за напрежението, отново започва с вечната си песен.

– Казах ти, приятелю, не съм на себе си, когато съм гладен… Ако бяхме спрели за два дюнера, нямаше да е така. – Той преглъща шумно, слага ръка на корема си. – Аха, знаеш ли какво? Може да си поръчаме сега. Един Адана кебап би бил чудо на чудесата!

Очите на Джемал хвърлят мълнии.

– Разбира се. И десерт да вземеш! – процежда той саркастично.

Но Ръфка не разбира подигравката. Изважда телефона си и съвсем сериозно пита:

– Добре. Един или порция и половина?
– Господи! – избухва Джемал. – Ти с ума си ли си? Отвлякохме човек! Разбираш ли?
– Да, и какво от това? – повдига рамене Ръфка.
– Ами тогава да извикаме и полицията! Да седнем всички заедно да вечеряме!
– Хайде, хайде, разбрахме се – промърморва Ръфка. – Но аз умирам от глад. Какво, ще седим тук на празен стомах ли?
– В колата има баница. Ще ядем нея.
– Баница ли? – очите на Ръфка светват. – О-хоо, но това не стига за мен! Поне да проверя – със сирене ли е, или с кайма?

Той тръгва към вратата, а Джемал не издържа и го следва.

– Чакай! Идвам и аз!

Вратата се затръшва зад тях. В склада настъпва тежка тишина. Само дишането на Нуршах се чува в мрака. Тя започва да се мята отчаяно, въжетата се впиват в китките ѝ, но тя не спира. Сълзите ѝ се стичат, докато се бори да се освободи.

Изведнъж от тъмнината се чуват стъпки. Нуршах замръзва. Очите ѝ се разширяват, главата ѝ се повдига. И тогава, пред нея, в полумрака се появява Кенан, нейното спасение. С трескави пръсти той разкъсва възлите, а първо маха плата, който заглушава гласа ѝ.

– Кенан! – прошепва тя задъхано, гласът ѝ е едновременно изпълнен с радост и облекчение.
– Спокойно… не се измъчвай повече – отвръща той, докато бързо развързва ръцете ѝ.

Щом е свободна, Нуршах се хвърля в прегръдките му. Тя го стиска силно, сякаш се страхува, че ако го пусне, кошмарът ще се върне. Кенан замръзва за миг от изненадата, после се съвзема и я притиска нежно.

– Тръгваме. Хайде – прошепва решително, готов да я изведе от това място.

Очите на Нуршах проблясват със съгласие. Надеждата за първи път се прокрадва в сърцето ѝ. Двамата тръгват към изхода, но точно тогава в мрака прозвучава студен, злокобен глас.

– Шшшт… Къде сте тръгнали?

Сянката на Джемал се появява срещу тях. В ръката му проблясва пистолет, насочен право към тях. Зад него се мотае Ръфка, с парче баница в ръка, все едно нищо не се е случило.

Очите на Нуршах се разширяват от ужас. Сърцето ѝ се свива. Кенан замръзва на място, напрежението в него е като опъната струна. Въздухът сякаш се сгъстява, всяко движение, всяка дума може да се окаже съдбоносна.

В мрачния склад въздухът е натежал от страх и напрежение. Нуршах и Кенан са застинали в сянката на оръжието, насочено срещу тях. Погледът на Джемал е леден, ръката му твърда като камък. Той се обръща към Ръфка:

– Донеси онзи стол!

Ръфка послушно го довлича и поставя пред тях. Джемал размахва дулото на пистолета, сочейки към мястото.

– Сядайте. Сядайте веднага.

Кенан поглежда към Нуршах. В очите му няма страх, само решителност. С леко кимване той я насочва.

– Седни, Нуршах. Виждаш ли? Сядаме. Правим каквото искате. Спокойно… остави оръжието.

Джемал сваля пистолета, но ръката му не се отпуска – държи го готов, сякаш всеки миг пак ще го вдигне. Нуршах не може да спре треперенето на ръцете си. Кенан забелязва това и нежно хваща нейната.

– Не се страхувай – прошепва той.

Топлината на гласа му и допирът му носят капка утеха.

Отстрани Ръфка започва да се смее саркастично:

– Ха, точно като във филмите. Ако не се бяхме върнали навреме, главният герой щеше да спаси девойката.

Джемал му приглася с подигравка:

– Но ето, ние дойдохме. И развалихме щастливия финал.

С подигравателна усмивка двамата приближават пленниците. Джемал изсъсква:

– Телефоните!

В джоба на Кенан се обажда звук, съобщение. Очите на Джемал пламват от гняв.

– Давай и другия телефон! Да знаеш, че съм лош човек, но склонен съм към „инциденти“. Много съм непохватен.
– Точно така! – включва се Ръфка. – Толкова е непохватен, че ако бях на твое място, щях да дам телефона веднага!

Кенан не се противи. Джемал взима и двата апарата и ги подава на Ръфка.

– Изключи ги!
– Добре – казва Ръфка и натиска бутоните. – Готово.
– Отлично. А сега, иди за въжето от колата.
– Какво?! – изсумтява Ръфка. – Изключи телефоните, Ръфка! Донеси въжето, Ръфка! Да не съм ви момче за поръчки?
– Какво плещиш, бе? – озъбва се Джемал. – Донеси въжето!
– А защо не ми дадеш пистолета за промяна, а? – изригва Ръфка.
– Това да не е воден пистолет, бе, луд?! – избухва Джемал.
– Не е твоя работа! – отсича Ръфка.

Кенан и Нуршах ги наблюдават мълчаливо, потресени от безумието на спора. Джемал рязко сочи към тях:

– Не се излагай! Донеси въжето да ги вържем!

Ръфка тропва с крак и излиза навън, кипнал от яд:

– Ще разваля тази игра, ей! Стига!

Междувременно Кенан обръща поглед към Джемал, твърд, без капка страх.

– Какво искаш?

Джемал се усмихва криво:

– Какво бързаш? Ще седиш кротко. Ще поговорим после.

Камерата се приближава към лицата на Кенан и Нуршах – напрежението и ужасът са изписани там. Тишината се сгъстява, а над тях виси сянката на неизвестното.

Източник: PoTv.bg