Сандокан – Епизод 7 (Ето какво ще видим)

Лондон 1828 г

Седмият епизод на италианския сериал „Сандокан“ започва в Лондон 1828 г., където майката на Марияна оставя писмо за дъщеря си в подгъва на една от роклите си.

„Скоро няма да съм сред живите, но ти трябва да знаеш истината за смъртта ми.“

След това си прерязва вените и умира.

Но тази смърт не е това, което изглежда. Тя е първото парче от мозайка, изтъкана от измама, власт и вина. Тук виждаме насилието, което не се показва пред всички, което е „в името на общото благо“. Миналото нахлува в настоящето и никой вече не е невинен. Всеки герой трябва да избере да живее с маската си… или да я свали завинаги.

Мариана между морето и джунглата

Мариана стои до лорд Джеймс Брук и гледа към бурното море и кораба в далечината, но душата ѝ е в джунглата, при Сандокан. Тя вече не е крехкото момиче, което има нужда от закрила. Гледа се в огледалото, решителна, и отпива бренди направо от бутилката. Този жест казва всичко – маската на изисканата лейди е свалена завинаги.

– Престоят при пиратите те е променил – отбелязва Брук.

– За добро или за лошо? – отвръща тя.

Мариана вече не е предмет, тя е господар на собствената си съдба. Тя провокира, разпитва, предизвиква. Джунглата я е белязала, а Сандокан я е събудил. Брук усеща това – страхува се, но и я желае лудо.

Разговорът на Мариана със сержант Мъри е показателен. Той я уверява, че скоро ще види баща си, че никога повече няма да види този пират.

– Колко дълго сте на служба при баща ми?

– Оттогава, когато станах достатъчно голям, за да му чистя обувките – отговаря с усмивка сержантът.

– Вие били ли сте с него в тези джунгли? Сражавали ли сте се с даяките?

Усмивката на Мъри изчезва от лицето му.

– Преди около 30 години – пояснява Мариана.

– Преди 30 години тук всичко принадлежеше на султана – отговаря уклончиво сержантът.

Изборът на Сандокан

В сърцето на острова Сандокан взема най-тежкото решение, да остане и да се бие до последния си дъх. Той предупреждава народа си за настъпващите войници на султана. Възрастните, жените и децата са скрити, а мъжете трябва да вземат оръжията и да се бият.

– Тя направи своя избор, а аз моя – казва Сандокан, когато Сани го пита за Мариана.

В същото време Янеш и останалата част от екипажа тръгват към Джакарта, а Сандокан остава сам. Истинският вожд не може да остави народа си да бъде поробен. Атаката над селото е брутална. Сандокан трябва да се бие сам.

– Нека заплати за грешките си! – казват мъжете от племето, които стоят и наблюдават неравната битка.

Пламъците обгръщат гората, а Сандокан се бие като демон, сам със сабята си, с акробатика, която граничи с мистичното. Но враговете са твърде много. Тигърът е повален. Когато пада в калта, ранен и окървавен, той не е просто победен човек, той е символ, принесен в жертва на олтара на свободата.

Хората от племето, които трябваше да се бият с хората на султана, се връщат при останалите.

– Ние победихме хората на султана! – казва гордо един от тях.

– Къде е Сандокан? – пита Сани.

– Той загина в битката – отговаря същият младеж.

Сани се обвинява, че тя е виновна за всичко – защото тя го е довела тук. Тя го е накарала да повярва, че свободата е възможна.

„… мрази вас!“

На кораба Мариана признава на Брук, че е била отвлечена от пират, но в джунглата, в племето на даяките, Сандокан е станал друг човек.

– Може би той наистина вярва, че вашият баща е убил родителите му – казва Брук.

– Или са го заставили да повярва – казва Мариана, която не може да повярва, че баща ѝ е способен на такова нещо.

– Това няма да промени факта, че той е пират, че мрази англичаните, мрази султана, че мрази вас! – казва Брук, а Мариана е шокирана от последните му думи.

Сандокан в краката на султана

Сандокан е доведен при султана като трофей. Тялото му е в белези, но погледът му все още изпепелява въпреки веригите.

Тронната зала блести от злато, а султанът го гледа отвисоко с жестока усмивка.

– Каква е цената ти? – пита султанът с мазен глас. – Злато? Жени? Амнистия за теб и народа ти? Мога да ти дам всичко.

Но Тигърът не прекланя глава. Гласът му е слаб, но пълен с ледено презрение:

– Ти не си крал. Ти си просто слуга на английския консул.

Маската на султана пада. Погледът му се спира върху огърлицата — тигровия зъб. Един кървав спомен изплува в съзнанието му. Той се приближава, треперейки от ярост.

– Кой си ти? – изсъсква той.

– Синът на тигъра – отвръща Сандокан.

Султанът избухва в див гняв и издава окончателната заповед:

– Изтезавайте го, докато не предаде бунтовниците!

Сандокан е предаден на болката, но духът му остава несломим — защото Тигърът може да бъде окован, но неговата душа никога не може да бъде опитомена.

Решението на Емилио

Докато съдбата на Сандокан не е ясна, Янеш, Самблионг и младият Емилио Салгари стават свидетели на ужаса в мините. Адът е отворен пред очите им.

Сцената пред тях е потресаваща, оголена от всякаква човечност. Тук робството не е просто дума, а воня на смърт и звук от камшик. Зрителят почти може да усети прахта, която се впива в гърлата на измършавелите до скелети затворници, и да види как хладното острие прерязва гърлото на поредния нещастник, дръзнал да спре за глътка въздух.

За Янеш този ужас не е нов, той е отворена рана, която започва да кърви отново. Пред погледа му изплуват призраците на миналото, споменът за народа, който някога поведе към бунт, само за да види как го избиват безмилостно пред очите му. Той поглежда към Самблионг, чието мълчание тежи повече от всеки вик, напомняйки му за изгубения глас на един почернен живот.

– Какво можем да направим? – промълвява Емилио, а гласът му трепери от безсилие.

Отговорът е само тежко мълчание. В този ад бягството изглежда като единствената милост, която съдбата им предлага. Но точно когато се канят да оставят всичко зад гърба си, в сърцето на младия Салгари пламва искра, която никой не може да угаси. Той отказва да бъде просто пешка в чужда игра и с неочаквана ярост се хвърля в тъмните води на морето, решен да се върне обратно в мината.

Това не е бягство, това е избор, че никой не може да остане просто зрител, когато тиранията тържествува. Емилио плува срещу течението, а Янеш и Самблионг остават шокирани, знаейки, че този избор ще промени хода на историята завинаги.

Тайната на Брук

В същото време на кораба лорд Брук не иска между него и Мариана да има тайни, затова ѝ признава, че Хита, която всички смятат за негова бавачка, всъщност е неговата родна майка и че той на никого не е казал това, и ако някой разбере, това ще бъде краят му.

– Но защо го казахте на мен? – изненадана е Мариана.

– Защото оставям живота си в ръцете ви – отговаря лордът.

– Джеймс, аз също искам да бъда честна с вас… когато бях в джунглата…

– Не – прекъсва я Брук. – Това, което е станало в джунглата, е вече минало. Значение има само бъдещето и аз искам да го прекарам с вас. Вие не трябва да ми отговаряте сега. Аз ще почакам.

Лабуан – театърът на лицемерието

Завръщането на Мариана в Лабуан е празник, но само на пръв поглед. Прегръдки, лъчезарни усмивки, гръмки изявления, всеки жест тук е добре отрепетирана роля. Брук е посрещнат като истински герой. Влизането му е тържествено, почти величествено, признателни погледи, здрави ръкостискания и ореол от благодарност, който го издига в очите на тълпата.

Когато консулът му предлага възнаграждение, Брук го отхвърля с престорена скромност.

– Не искам нищо – казва Брук. – Направих го от любов.

Това е признанието, което окончателно го коронова като мъж на честта, в рязък контраст с тъмната сянка на султана.

Брук не се колебае нито за миг и обвинява султана. Той разказва как султанът е опитал да отклони издирването и дори е планирал да убие него и Мариана, мръсен план, изпълнен ловко, без да оставя явни следи.

Но този път истината има свидетел, сержант Мъри. Вече няма място за съмнение: султанът е излъгал. И то не само за съдбата на Мариана. Брук добавя решителен детайл, който разклаща устоите на властта, в Саравак все още има бунтовнически племена. Те не са били унищожени, както се твърди официално. А Сандокан се е присъединил към каузата им.

– Накарали са го да вярва, че е даяк – обяснява Брук с премерен тон. – че принадлежи към народ, изтребен от англичаните преди двадесет и пет години.

Това разкритие отваря стара, никога незараснала рана, минало, което някой отчаяно се е опитал да погребе под красиви думи за ред и цивилизация.

По-късно Мариана застава пред баща си и му признава неща, които вече е споделила с Брук,за миналото на Сандокан, за неговото племе и за ужаса, на който е била свидетел в мините.

Консулът слуша, без да трепне, след което се преструва на изненадан. Очите му се разширяват точно колкото трябва, лицето му се вцепенява в заучено изражение. Той влиза в ролята на нищо неподозиращия баща, на предадения авторитет. Но всичко е просто маска. Зад това самообладание прозира гузната съвест на човек, който знае, че истината за пореден път е била скрита, за да служи на властта.

– Отново ще напомня на султана, че трябва да се държи цивилизовано с работниците в мината – заявява лорд Гийонк.

Мариана и Брук се приближават един към друг

Мариана започва да вижда в Брук нещо неподозирано, по-дълбока, почти крехка човешка страна. В момент на слабост тя му разкрива душата си, споделяйки нарастващото си безпокойство от жестокостта, с която се третират местните жители. Тя не говори като бунтовничка, а като жена, която най-после е отворила очите си и не може да ги затвори пред неправдата.

Брук я слуша, притаил дъх, сякаш е готов на всичко заради нея. Мариана отива още по-далеч, разказва му за майка си, която е била италианка и която заради баща ѝ се е преместила в Лондон, но там се е чувствала като в затвор, задушена от живот, който не е бил нейният.

Брук я поглежда и с премерени, болезнено точни думи изрича истината:

– Сега ти се чувстваш като затворничка, Мариана. Но не в Лондон, а тук, в Лабуан.

В това изречение се крие цялата горчивина на нейния свят, тя е разпъната между два свята, в които вече не намира място.

Малко след това Мариана се оттегля в покоите си и заспива, без да подозира за ужаса, който я очаква в мига, в който отвори очи.

Сандокан ще бъде обесен в Лабуан

На разсъмване, точно пред сградата на консулството, действителността я удря с жестокост, която спира дъха. В двора, паднал на колене и окован в тежки вериги, е Сандокан. Тялото му е окървавено от мъченията на султана, лицето му е подуто и потънало в кръв, а погледът му е изтощен, но все още горд, прикован в консула.

– Сандокан! – Мариана хуква към него, без да мисли.

Отчаянието я тласка напред — тя се хвърля срещу султана, крещи, обижда го.

– Жалък страхливец! – гласът ѝ се къса.

После взема лицето на Сандокан в шепите си, усеща топлата кръв по пръстите си и в този миг осъзнава целия ужас на стореното. Светът ѝ се срива. Силите я напускат и тя се свлича в безсъзнание.

Когато идва на себе си, край нея е лекарят, но тя го изпъжда с ярост. Не иска да бъде преглеждана, каталогизирана и лекувана като „проблем“. Но зад полуотворената врата лекарят задава въпрос, който звучи като смъртна присъда, има ли случаи на истерия във фамилията?

Леля ѝ отговаря без колебание, с ледена увереност:

– Майка ѝ се самоуби в лудница.

Това е официалната версия — измислена, за да затвори всяка уста.

Лекарят кимва и заявява, че единственото спасение за Мариана е център за лечение в Лондон. Същият онзи Лондон, който се е превърнал в затвор за нейната майка.

Мариана разбира истината за майка си

Останала сама, Мариана прегръща единствените си спомени, роклята и писмото на майка си. Но между пластовете плат открива нещо неочаквано: скрити бележки от майка ѝ.

Истината.

Майка ѝ пише как е последвала съпруга си в Лондон, докато той е ослепявал все повече от жаждата за власт. Как я е оставял сама, заключена в къща, която никога не е била нейна. Дните ѝ минавали под строгия поглед на истинската господарка на дома, леля Франсис. После се родила Мариана, единствената светлина в мрака. Но за лелята Мариана е трябвало да бъде отнета от „опасното влияние“ на майката.

Когато майка ѝ се опитала да избяга и да си върне свободата, тя допуснала грешката, която лелята само чакала. Използвайки отсъствието на баща ѝ, Франсис я затворила в лудница, не защото е била луда, а за да я контролира.

Последното желание на майката на Мариана тежи като клетва, винаги да защитава свободата си. Да се бори. Да бъде себе си. Само така смъртта ѝ няма да е напразна.

Мариана разбира, нейната история, както и тази на Сандокан, е изградена върху лъжа. И затворът, който ѝ готвят, не е болест, а наложен избор.

Предложението на Брук

Конфликтът става неизбежен, когато Мариана моли баща си да освободи робите и да помилва Сандокан. Консулът говори за дълг, за прогрес и за „нужни жертви“, но тя вижда единствено несправедливост.

– Ти си се побъркала! Утре Сандокан ще го обесят, а ти ще заминеш за Лондон, където ще се лекуваш, за да се оправиш – заявява баща ѝ.

Сержант Мъри е свидетел на разговора им. Разплакана, Мариана тичешком напуска къщата.

– Не стой като истукан, а я настигни! Тя не е на себе си и може да направи някоя глупост, нарежда консулът.

Сержант Мъри излиза от къщата, но само за да види как Мариана възсяда един от конете и изчезва в незнайна посока.

Бягството ѝ към скалите е сцена с невероятна мощ, Мариана е готова да прегърне смъртта, но не и да бъде затворена в клетка.

Лорд Брук я спира на самия ръб и ѝ предлага жестока сделка. Сандокан ще живее, но тя трябва да се откаже от него завинаги.

Мариана приема, превръщайки любовта си в саможертва, без да подозира, че това е само началото на една още по-опасна игра.

Привидната смърт на пирата

Благодарение на неочакваната милост на Мъри, Мариана успява да прекара последната нощ със Сандокан в неговата мрачна килия. Сцената е раздираща, двамата са притиснати между студените каменни стени, а въздухът е тежък от неизказани думи, нежни признания и клетви за вечност. Всеки техен дъх, всяко докосване на пръстите е прощаване с живота и едновременно с това, последната му сладка глътка. Лицето на Сандокан е последното нещо, което тя иска да запомни, преди да пристъпят към опасния план, привидната смърт на Сандокан, с подготвената отвара от майката на лорд Брук.

На разсъмване светлината нахлува в килията. Сандокан лежи неподвижен. Около него настава суматоха, но присъдата на тъмничарите е окончателна, пиратът е мъртъв. Отровата е свършила своята работа, потапяйки го в бездната на привидната смърт, единствената стратегия, чрез която Тигърът може да измами съдбата.

За да оцелее и да се прероди за отмъщение, легендата трябва първо да изчезне в прегръдките на тъмнината.

Докато тялото на Сандокан се подготвя за неговия последен път, Мариана стои в сенките с плачещо сърце, знаейки, че ако той не се събуди навреме, този план ще се превърне от спасение в неговиата истинска смърт…